Кристина Лорен
Любов и други думи (8)

Сега

Сряда, 4 октомври

Ставам от топлото легло и отивам в кухнята, след като целувам рошавата глава на Шон. Той знае, че Фийби винаги се събужда преди нас и сутрин никога не сме насаме.

Фийби е дете мечта. На шест години е и е умна, любвеобилна и буйна, което издава характера на майка й, тъй като баща й е кротък и спокоен. Кой знае къде беше майка й Ашли, но ми е мъчно, че детето расте без нея. Аз поне живях десет години с мама и не чувствах, че смъртта й беше предателство към мен. Фийби била само на три, когато Ашли заминала за един уикенд с колегите си банкери и се върнала с изявен интерес към кокаина, който преминал в пристрастеност към крека, и така животът й се завъртял около наркозависимостта. Как да кажеш на това прекрасно момиченце, че майка му обича повече наркотиците?

Спомням си как след една пиянска вечер за пръв път спах у Шон и на сутринта заварих Фийби в кухнята. Закусваше с „Райс Чекс“ и косата й беше на две криви опашчици. Чорапите й бяха различни, клинчето й беше с щампа на кученца, а пуловерът на точки. Шон не ми беше казал, че има дете. Щеше ми се да си го обясня не като огромен, странен пропуск от негова страна, колкото като любовно умопомрачение при вида на големите ми гърди под синия пуловер.

Фийби ме погледна с ококорени очи — потвърждение на думите на баща й, че от три години не бил водил жена у дома — и ме попита дали съм новата съквартирантка. Не знаех какво да отговоря на човечето с криви опашки и клин на кученца. От този ден насетне заживях у тях. И не съжалявам за това. Шон е добър и сговорчив, пък и прави сносно кафе. На четирийсет и две е и е финансово стабилен, което има значение, когато се чудиш как да се справиш със заемите от следването по медицина. За втори път в живота ми се случи така, че сексът с него изобщо не можеше да се сравни с някои напразни предишни преживявания.

— Искаш ли „Чекс“? — питам Фийби.

— Да, благодаря.

— Добре ли спа?

— Беше топло.

Значи не си бях въобразила, че ми е задушно само защото срещнах Елиът, а пък се събудих до Шон, който все усилваше термостата. Той беше роден за Централен Тексас, а не на залива на Сан Франциско. Намалявам температурата и казвам:

— Ти не беше ли дежурна снощи за „Внимание! Температуроопасен баща“?

Фийби се засмива.

— Той ме издебва и засилва отоплението.

Чувам, че Шон пуска душа, сипвам „Чекс“ на Фийби, бързо се връщам в спалнята, вземам чиста униформа, наливам си кафе, целувам Фийби по главата и изхвърчам след секунда. Може и да съм луда, но съм убедена, че ако Шон ме попита за вчерашния ден, ще се случи непоправимото.

Срещнах Елиът Петропулос след близо единайсет години и разбрах, че все още съм и вероятно винаги ще бъда влюбена в него.

Още ли искаш да се ожениш за мен?

* * *

Елиът е пред болницата.

Не бих казала, че сърцето ми спря, тъй като го усещам болезнено — все едно е орган фантом. Свива се и думка с всички сили. Намалявам ход и се чудя какво да кажа. Ядосвам се.

— Елиът…

Той се обръща и въздъхва с облекчение.

— Надявах се, че ще дойдеш рано днес.

Рано?

Приближавам се с присвити очи. Той е пъхнал ръце в джобовете на черните си джинси.

— Откъде знаеш къде работя и кога ще се появя?

Елиът пребледнява и обяснява смутено:

— Съпругата на Джордж работи на регистратурата.

Жената, която виждам всеки ден през последните няколко месеца.

— Казва се Лиз, нали? — заявявам аз, тъй като съм виждала името на пластмасовата табелка на гърдите й.

— Да. Лиз Петропулос.

Засмивам се нервно. На администраторите не им е позволено да дават информация за графика на лекарите. Хората се държат непредсказуемо, когато близките им са болни. Особено когато става дума за деца. Случва се родители да търсят възмездие от лекар, който не е излекувал детето им.

— Мейси, Лиз знае, че не съм опасен…

— Може да я уволнят. Аз съм лекарка в отделението за деца в критично състояние! Тя не трябва да дава никаква информация — дори на членове на семейството си.

— Съжалявам. Аз съм виновен. Започвам работа в десет и се надявах, че имаш минутка, за да поговорим. — Мълча, той се навежда и ме поглежда в очите. — Имаш ли малко време?

Погледите ни се сливат и ме връщат в онези хиляди мигове на безмълвно разбирателство. Дори сега, след толкова много години, двамата четем мислите си.

Нарушавам мига, като поглеждам часовника си. Минава седем и половина. Подранила съм с час и половина, Елиът вече го знае, така че…

— Имам около час.

Той се усмихва и прави няколко стъпки наляво и няколко надясно, сякаш иска да ме очарова с детския си израз на радост.

— Кафе? Закуска? — Усмивката му е широка и аз забелязвам правилните зъби — вече без шини.

Соча към малкото кафене на съседната улица, все още неокупирано от болничен персонал и загрижени семейства в очакване на следоперационни сведения.

Вътре е топло, дори твърде топло — като у нас сутринта — но има две незаети маси отвън. Вземаме менютата и ги разглеждаме в мълчание.

— Какво препоръчваш? — пита Елиът, а аз се засмивам:

— За пръв път ще ям тук.

Той ме гледа и аз усещам прилив на топлина. Странно, тъй като с него сме яли заедно само два-три пъти, при това не сами.

— Обикновено грабвам мъфин или бейгъл от бюфета. — Отклонявам погледа си и избирам йогурт и парфе гранола. — Сигурна съм, че всичко е вкусно.

Тайно го наблюдавам как сканира менюто. Елиът и думите. Фъстъчено масло с топъл шоколад. Кафе с бишкоти. Любовни двойки чрез божествена намеса.

— Яйца или палачинки? — мърмори той и се почесва по врата.

Прокарва пръст по долната си устна. Навежда се и мускулът на рамото му изпъква. Телефонът му звъни, но той не го поглежда. Боже, имай милост! Елиът е станал мъж, който знае как да движи тялото си. Вчера не го бях забелязала.

Усмихва се доволно, пъхва менюто в поставката на масата, протяга се за салфетка и я разгъва бавно в скута си, поглежда ме с лека, щастлива усмивка… И аз съм благодарна, че между нас има единайсет години — инак щях ли да забележа всичко това? Или движенията и жестовете му щяха да са просто част от него?

Сервитьорката взема поръчката и Елиът отново се навежда към мен.

— Възможно ли е да ми разкажеш какво се случи през последните единайсет години?

Спомените нахлуват в главата ми. Заминавам за колежа в мъглив ден. Живеем със Сабрина в общежитието, после в една от стаите на апартамент, претъпкан с книги и бирени бутилки апартамент, който тъне в облаци марихуанен дим, след това заминавам за Балтимор да уча медицина и се моля ден и нощ да успея да продължа в Калифорнийския университет в Сан Франциско, близо до родния ми дом, който, уви, е празен. Как да разкажа всичко това по време на закуска в кафене?

— Нищо особено — казвам аз. — Колеж, медицинска академия…

— Вероятно приятели, гаджета, радост и тъга — добавя той и сякаш забива стрела в сърцето ми. Гледа ме с очакване.

Неловката тишина ни притиска като лавина.

— Нямах предвид точно нас — мълви Елиът.

Засмивам се и лъжа:

— Не пазя лоши чувства.

Телефонът му отново звъни и той го избутва настрани.

— Мейси, ти защо изчезна?

— Случиха се много неща.

Елиът свежда очи и не знае какво да каже. Току-що бях заявила, че в живота ми не се е случило нищо особено, и само миг след това уточних, че са случили много неща. Мислите се блъскат в главата ми и изведнъж се сещам, че утре Елиът става на двайсет и девет. Бях пропуснала всичките години след двайсет…

— Честит подранил рожден ден.

Очите му заискряват и устните му се извиват в усмивка.

— Благодаря.

Пети октомври беше ден, който не забравях. Стискам топлата чаша с кафе и сменям темата.

— Ами ти как си? Нещо интересно?

Той свива рамене, отпива от капучиното и избърсва с пръст пяната от устната си. Всеки негов жест е спокоен и овладян и аз усещам нова вълна на топлина. Не познавам друг човек, който да е толкова подчертано себе си и само себе си.

— Завърших Калифорнийския университет по-рано и няколко години живях в Манхатън.

Мислите ми секват, спрени с шалтер. Елиът е олицетворение на Северна Калифорния и на целия й невъобразим хаос. Не мога да си го представя в Ню Йорк.

— В Манхатън?

Той се смее.

— Откачена работа! На двайсет и няколко всичко е възможно. Сътрудничих на една литературна агенция, но не ми хареса. Върнах се преди две години и започнах да работя за литературна организация с нестопанска цел. Ходя няколко пъти седмично и… пиша роман. Върви добре.

— Пишеш книга? — усмихнах се аз. — Кой би предположил!

— Всеки! — Смехът му е дълбок и сърдечен. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо дойде с мен тази сутрин?

Нямаше смисъл да изтъквам, че имах свободно време, тъй като въпросът му беше с друга насоченост. Лиз знаеше, че Елиът е добро момче, а аз можех да му кажа да си върви и никога повече да не ме търси.

Но не го направих.

— Не знам. Мисля, че не мога да ти кажа „не“ за втори път.

Отговорът му харесва. Усмихва се и носталгията отново свива сърцето ми.

— Много се гордея с теб. Учила си в „Тъфтс“, а после медицина в „Хопкинс“!

— Ах, ти! Проверил си в Гугъл!

— А ти не ме ли провери? Признай!

— Прибрах се в два сутринта и заспах на мига. Не помня дали си измих зъбите.

Усмивката му открехва тъжна страница в душата ми.

— Беше ли решила да се върнеш тук, или така се случи?

— Това беше първият ми избор на място.

— Искаше да си близо до Дънкан, нали? — Елиът кима, сякаш това е напълно понятно, и аз изпитвам пронизваща болка.

— А ти беше ли решил да се върнеш?

Елиът се замисля над ударението на „решил“ и въздъхва.

— Бях решил да живея там, където си ти. Е, планът ми пропадна, но пък знаех, че шансът да те срещна в Бъркли е голям.

Слисана съм. Сякаш съм тухла, запокитена във витрина.

— О!

— Но ти го знаеше, нали? Знаеше, че ще те чакам тук.

Бързо пийвам глътка вода.

— Не знаех, че все още се надяваш да…

— Аз те обичах.

Кимам след пронизващите като шрапнел думи и се оглеждам за сервитьорката с надеждата, че се задава с поръчката.

— Ти също ме обичаше — тихо казва той. — Това беше нашият свят.

Имам чувството, че залитам, а Елиът се навежда към мен и добавя:

— Извинявай, ако те притеснявам, но не мога да понеса мисълта, че няма да успея да ти го кажа.

Телефонът му отново звъни.

— Не трябва ли да се обадиш?

Елиът потрива лице, обляга се назад със затворени очи и чак сега забелязвам, че е брадясал и е уморен.

— Всичко наред ли е? — питам, а той се навежда отново към мен:

— Да. — Замисля се и добавя: — Снощи скъсах с приятелката ми. Тя се обажда. Сигурно иска да говорим, но знам, че ще се разкрещи. Мисля да го отложа засега.

Преглъщам огромната буца в гърлото си.

— Снощи ли скъса?

Елиът кима, върти целофана на една сламка и благодари на сервитьорката, която донася закуската.

— Ти си любовта на живота ми — тихо заговаря той. — Надявах се, че ще те преживея, но когато те видях вчера… — Как да се прибера и да се правя, че я обичам?

Не мога да си обясня задушаващите ме чувства. Дали се отъждествявам с всичко, което Елиът сподели, но съм твърде малодушна и не го признавам? Или обратното — вече имам Шон, животът продължава и не искам Елиът да се натрапва в лесния ми, подреден живот?

— Мейси — подхваща той, но аз отново съм обзета от желание да изчезна. Изваждам портфейла си, докато телефонът му звъни, но Елиът хваща ръката ми. Лицето му поруменява от смут и негодувание. — Не прави така! Не бягай от думите. Изминаха единайсет години. Знам, че сгреших. Но наистина ли беше толкова непростимо, че да изчезнеш?

Не, не беше. Поне в началото.

— Елиът, по-добре да спрем дотук. Не само заради миналото. Мина толкова много време. Снощи си скъсал с приятелката си, след като ме видя за две минути! А аз ще се омъжвам!

Той пуска ръката ми, примигва и за пръв път няма думи.

— Ще се омъжвам. Има много неща, които не знаеш. И много, за които нямаш вина. А това между нас — посочвам него, а после и себе си, — да, ужасно е, че се разделихме, мен също ме боли, но Ел, това е вече в миналото.