Кристина Лорен
Любов и други думи (7)

Тогава

Четвъртък, 20 декември,

преди петнайсет години

Никога не бях прекарвала Коледа извън дома, но в началото на декември татко каза, че тази година ни предстои голямо приключение. За някои деца това означава пътуване до Париж или круиз до екзотични места. За татко това беше традиционна Коледа в новата ни къща — палене на датските коледни свещи календерлис, вкусна печена патица, зеле, цвекло и картофи.

Пристигнахме по обяд на двайсети декември. Колата ни беше претъпкана с покупки и коледни украшения. След нас караше търговецът на елхи, който беше със златен зъб, дървен крак и в ремаркето си влачеше огромната ни елха.

Двамата с татко свалиха с усилие елхата. Беше студено и потропвах с крака, за да се стопля. Без да искам, погледнах към съседската къща.

Прозорците светеха, а някои бяха замъглени от пара. От кривия комин се виеше пушек във формата на панделка.

От октомври до декември бяхме идвали три пъти. Елиът винаги чукаше на вратата и татко го пускаше на горния етаж, за да четем в дрешника, който беше вече библиотека. Лягахме на пода и четяхме с часове.

Аз все още не му бях гостувала и само си представях неговата стая и заниманията му. Каква ли беше Коледата в тази голяма, многолюдна къща? Четири деца, майка, баща и куче, което приличаше на кон! Сигурно миришеше на сладки и на борови клонки. Там надали можеше да се чете на спокойствие.

Влязохме с елхата и се настанихме. Само след час се позвъни и на прага застанаха Елиът и госпожа Дина с голяма, покрита с фолио чиния.

— Донесохме ви сладки — каза Елиът.

Бяха му сложили шини на зъбите и се усмихваше като през метална решетка. Гледах го учудено и той се засмя.

— Не гледай мен, а виж сладките, Мейси!

Татко извика от кухнята:

— Гости ли имаме, мин лиле бломст?

Така ми казваше на родния си език — малко мое цвете. В гласа му долових лека нотка на разочарование: Не може ли момчето да почака поне до утре?

— Дънкан, само се отбих да ви оставя сладки — каза госпожа Дина. — Елиът ще си дойде, когато стане време да вечеряте.

— Вечерята е почти готова — рече татко и аз усетих какво всъщност искаше да каже с иначе спокойния си глас.

Оставих чинията със сладки на плота до него — нещо като умиротворителен дар.

— Отиваме да почетем. Окей?

Татко ме погледна и кимна.

— Трийсет минути, нали Мейси?

Елиът ме последва покрай грамадната елха и се качихме в библиотеката.

От кухнята долиташе коледна музика, но щом затворихме вратата, настъпи тишина. Татко беше сложил рафтове на стените и ми беше купил стол барбарон. Срещу вратата имаше малък разтегателен диван. За пода бяхме донесли възглавници от къщи и дрешникът приличаше на уютно скривалище.

— Сдобил си се с хардуер, а? През цялото време ли трябва да носиш желязната маска?

— Това е специално украшение, Мейси! Не през цялото време, но искам да го сваля колкото може по-скоро.

— Защо?

Елиът ме изгледа недвусмислено.

— Дразнят ли те?

— Ти как мислиш? Виждат ли те се удобни?

— Не. Виждат ми се досадни.

— Ти си досадна — подразни ме той.

Тръшнах се на барбарона с книга в ръка.

Елиът се загледа в книгите.

— Имаш всичките книги на „Ан от фермата Грийн Гейбълс“.

— Да.

— Не съм ги чел.

Взе една, настани се на дивана и попита:

— Любима дума?

Въпросът беше вече традиционен и ми отне само секунда, преди да отговоря.

— Стаен. А на теб?

— Персимон^[1]. — Елиът ме погледна и най-неочаквано добави: — Сигурно ти е много трудно.

Очите му бяха кехлибарени, умислени и загрижени. Покашля се и добави:

— Празниците без майка ти…

Толкова се изненадах, че извърнах поглед. Дано не настояваше за отговор. Лицето на мама присъстваше непрестанно в мислите ми: живи сиви очи, гъста черна коса, тъмна, матова кожа и извити в едното ъгълче усмихнати устни, докато ме буди. Всяка сутрин до последната, когато не можа… Поглеждах в огледалото и я виждах. Дали ми беше трудно? Не можех да изразя как се чувствам само с думата трудно.

Все едно да описваш планина като буца или океана като локва. С какви думи да назова всичко, което чувствах на Коледа без мама? Елиът ме гледаше със своя проницателен поглед.

— Ако мама почине, празниците биха били много тежки.

— Защо? — попитах, макар да знаех отговора. Стомахът ми се сви, а гърлото ми запари.

— Защото прави страхотни празници. Като всички други майки.

Преглътнах надигащите се сълзи и кимнах.

— Какво правеше майка ти?

Облегнах се назад и зареях поглед в тавана.

— Извинявай!

Стана ми неловко и рекох:

— Пък и нали знаеш, че съм добре. — Изреченото ми помогна да се стегна и да спра да плача. — Изминаха почти четири години. Не трябва да говорим за това.

— Но можем.

Преглътнах още веднъж и заговорих с поглед, забит в стената. Гласът ми звучеше като сдържано стакато.

— Всяка Коледа правеше мъфини с боровинки и портокалов сок. Седяхме пред камината и се забавлявахме с чорапите, които висяха от полицата, двамата с татко ми разказваха случки от детството си, а понякога си съчинявахме щурави истории. После готвехме и разопаковахме подаръците, сгушвахме се пред камината и четяхме.

— Колко хубаво — прошепна Елиът.

— Да, беше хубаво. Мама също обичаше книгите. Подаръците бяха предимно книги, красиви писалки или фина хартия. Мама четеше всичко. Нямаше изложена книга в книжарниците, която да не беше прочела.

— Майка ти ми харесва.

— Всички я харесваха. Майка й и баща й умрели, когато била малка, и тя се привързваше и се държеше с всички, сякаш бяха част от семейството й.

След като почина, близките ни хора се почувстваха като риби на сухо и не знаеха как да общуват с мълчаливия ми баща.

— Тя работеше ли?

— Да. В „Букс“.

— Наистина? — Елиът се изненада, че мама беше работила за такава известна фирма. Всъщност желанието й беше да отвори своя собствена книжарница, но с татко можеха да си го позволят едва когато беше вече болна. — Баща ти затова ли ти направи библиотека?

— Кой знае… Може би.

Татко знаеше, че мама е винаги в мислите ми, и не би искал да мисля по-малко за нея. Все едно да накараш някого да спре да диша. Елиът като че ли разгада мислите ми и попита:

— Тук мислиш повече за нея, нали?

Мислех за нея навсякъде. Нямаше я, ала присъстваше във всеки миг от живота ми. Не знам на кого беше по-тежко — на мен, която живеех без нея, или на нея, която съществуваше някъде без мен.

— Мейси?

— Да?

— Затова ли обичаш библиотеката? Защото тук мислиш за майка си?

— Обичам библиотеката, тъй като обичам да чета.

Намерех ли книга, в която потъвах поне за час, забравях за всичко.

Пък и татко мислеше за мама всеки път, когато ми купуваше нова книга.

Освен това ти, Елиът, си тук и с теб се чувствам хиляди пъти по-несамотна.

— Мейси, ти…

— Не ме питай повече. — Притворих очи. Дланите ми бяха потни, сърцето ми биеше до пръсване и стомахът ми беше на топка.

— Плачеш ли за майка си?

— Сериозно ли ме питаш?

— Ами… да. Коледа е и докато мама печеше сладките, се замислих колко съм свикнал с нея. Само искам да ти кажа, че можеш спокойно да говориш с мен за всичко това.

— Нямам нужда да говоря за това.

Елиът задържа погледа си върху мен и отново се зачете.