Кристина Лорен
Любов и други думи (40)

Сега

Неделя, 31 декември

— Братя сме, но сме толкова различни — казва Елиът в началото на тоста си към младоженците. Усмихва се на гостите и добавя: — Аз бях по ученето, а той беше… спортен тип. — Всички се смеят. — Аз бях старателен, а той — пей сърце! — Отново смях. — Аз учех латински, а той общуваше с жестове и възгласи. Но всеки, който ни познава, е наясно, че двамата имаме едно много важно общо качество. Когато обичаме, обичаме завинаги. — Поглежда мен, а после и Андреас. Сърцето ми се разтапя. Гостите шепнат развълнувано, а Елиът продължава: — Брат ми се запозна с Елс, когато беше на двайсет и осем. Една събота дойде у нас и все едно не беше на себе си. Беше загубил способността да използва дори малкото му необходими думи. — Всички прихват. — И така, Елс дойде на вечеря, а Андреас се отнасяше с нея като с кралица Елизабет. Оттогава минаха четири години, но той е все така мил, грижовен и дори по-влюбен отпреди. Елс вероятно харесва глупендери като брат ми, но добре че хареса и всички нас. — След смеха и ръкоплясканията Елиът вдига чаша. — Добре дошла в семейството ни, Елс! Не ти обещавам да бъдем тихи и мълчаливи, но ти обещавам винаги да те обичаме!

Прегръща младоженците и сяда до мен. Стискам треперещата му ръка и пошепвам:

— Страхотна реч!

Целувам го по бузата и изтривам следата от червилото с пръст. Залива ме топла вълна на щастие, сякаш току-що съм изпила няколко шота.

Андреас и Елс танцуват първия танц, а след това дансингът се изпълва с двойки — господин Ник и госпожа Дина, родителите на Елс, роднини и приятели. Елиът ме поглежда с вдигнати вежди, кимам и се озоваваме в средата на дансинга. Танцуваме плътно прегърнати и дори не танцуваме, а се притискаме един към друг. Ръката ми пълзи по врата му, усещам възбудата му и го чувам да шепне:

— Обичам те. Извинявай, но тялото ми реагира на близостта ти.

Сърцето ми бие до пръсване.

— И аз те обичам.

Казвам го за пръв път.

— Наистина ли? — Поглежда ме слисано и притиска лице в моето.

— Винаги съм те обичала. Знаеш го.

— Тогава защо ме остави?

— Бях наранена. А след това и съкрушена.

— Какво те съкруши?

— Не искам да говоря за това.

— Искаш ли да си тръгнем?

— Може, но не и за да говорим.

— Къде искаш да отидем?

— Няма значение къде. — Навеждам главата му, за да ме целуне.

Целувката му е болезнено обещание. Устните му сякаш поглъщат долната ми устна, после и горната, а ръцете му държат лицето ми с трогателна нежност. Леко се отдръпвам и му давам знак, че всички ни гледат.

Елиът ме хваща за ръка и ме повежда към градината. Повдигам роклята си, за да не се спъна, и го следвам. Влизаме в гората и гласовете зад нас заглъхват.