Кристина Лорен
Любов и други думи (44)

Сега

Неделя, 31 декември

Елиът ме гледа с болка в очите.

— Мейс, позволи ми да ти разкажа какво се случи тогава.

— Помниш ли, че същата тази вечер ми каза, че ме обичаш? За пръв път.

Той кима.

— Предложи ми да се оженим.

Елиът стиска китката ми.

— Знам. Бях ти купил пръстен.

— И ако се бях съгласила, пак ли щеше да чукаш Ема?

Навежда се, за да вземе очилата си, слага ги и ме поглежда.

— Знаеш ли колко пъти съм ти разказвал всичко наум? — Сигурно толкова пъти, колкото аз се опитвах да си представя, че не съм видяла онази грозна сцена.

— Аз не знаех какво се е случило няколко дни след това.

— Как така?

— Споменах на Крисчън, че не си се обадила, и той каза: „Сигурно защото голата Ема беше върху теб“. По-лошото беше, че не помнех нищо. Ема я нямаше сутринта.

— А това, че си се събудил със свалени боксерки, не ти ли подсказа нещо? — едва намирам сили да попитам аз.

— В представите ми ти дойде у Крисчън и ме намери на леглото, после ме прегърна и не помня да съм правил каквото и да е с Ема. Мислех, че съм с теб, Мейси.

Зяпвам в изумление.

— Елиът, чуваш ли се какво говориш? Спал си с Ема, като си мислел, че тя съм аз!

— Знам, че е напълно идиотско, но се бях напил до несвяст. Когато се събудих, усетих вкуса на твоите устни, докосването ти, дъха ти. За мен това беше ти, а не Ема.

Спомних си, че Брандън понечи да ме увери, че „Елиът не би…“, но все така не можех да повярвам на думите му.

— Когато се събудих, забелязах, че съм гол, а през отворената врата видях няколко момчета и момичета да чистят в коридора. Писах ти съобщение, за да те питам къде си. Бях сигурен, че си била с мен, но си ми сърдита, тъй като се бях напил.

Искам толкова много да му повярвам, че чак стискам зъби. Искам и да крещя — може ли една пиянска вечер да провали всичко! И да съсипе цели единайсет години от живота ни!

— Обаждах ти се стотици пъти, за да ти обясня. Ужасно съм виновен, знам, но след всичко, което изпитвахме един към друг, защо не ми позволи да ти обясня? Защо отказа да говориш с мен цяло десетилетие? Всяка сутрин се събуждах с надеждата, че ще те видя. На двайсет и девет съм и не съм обичал друга жена освен теб. И всяка жена, с която съм бил, го знае.

Гледам го и не мога да продумам. Той също не откъсва очи от мен.

— Когато Рейчъл спомена, че си ми объркала живота, тя имаше предвид нервната криза, в която изпаднах, когато спахме за пръв път. Тогава й обясних всичко.

— Съжалявам. — Дишам дълбоко според точка двайсет и седем от маминия списък.

Едно…

Две…

— И аз съжалявам. И много те искам в живота си.

Три…

И аз те искам, Ел. Но как да ти кажа, че Ема е най-малкият проблем, Рейчъл също…

Четири…

Пет…

— Искам те — повтаря Елиът. — Но може би не е редно да го казвам.

Шест…

Седем…

Броя до десет и ръцете ми вече не треперят. Вдигам очи и виждам, че Елиът си е тръгнал, без да усетя.

Приближавам осветената от лампи и свещи веранда. Чашите с шампанско блещукат и гостите танцуват.

Виждам Джордж до сватбената торта, която е вече нарязана.

— Мейс, къде е брат ми?

— И аз се канех това да попитам.

Той издърпва едно клонче от косата ми и чак тогава се досещам, че сигурно личи какво съм правила в гората.

— Може би знаеш по-добре от мен — усмихва се Джордж.

Лиз застава до съпруга си и се смее.

— Мейси! Виж се само! Къде остави Елиът?

— Тук съм.

Обръщаме се и го виждаме с чаша шампанско в ръка.

Връзката му я няма, ризата му е разкопчана на врата, а на яката й има следи от червило.

Усмихвам му се, но той не ме поглежда.

— Мейси, искаш ли да те закарам до мотела?

Изтръпвам. Сърцето ми сякаш става на малки късчета, тъй като това е покана да си тръгна. Джордж и Лиз смутено мълчат и се отдалечават.

— Няма нужда. Ще си повикам такси.

— Окей.

— Може ли да разговаряме утре?

Елиът изпива чашата до дъно и взема още една.

— Защо не? Може да обсъдим времето, любимия си пай или тенджерите под налягане.

Няколко гости спират и ни гледат.

— Имах предвид разговора, който започнахме, но не довършихме. Имаме още какво да си кажем.

Алекс спира на няколко метра от нас и ни гледа тревожно.

— Защо изчезна безследно преди единайсет години?

— А ти къде отиде?

— Аз къде отидох?!

— Утре ще дойда да поговорим — промълвявам и се обръщам, докато той гаврътва още една чаша.

— Добре.

* * *

Един сутринта е и небето е тъмно. Качвам се по стълбите на лятната ни къща, като прескачам разнебитеното стъпало. Светвам лампите и клякам, за да запаля малката печка с дърва. Вътре е по-студено и отвън.

През последните единайсет години съм идвала само веднъж, преди втората година в „Тъфтс“, за да приберем и заключим по-ценните вещи в шкафове, та да предпазим наемателите през летните месеци от изкушения. Карахме през нощта и не си спомням почти нищо.

Отключвам дрешника на татко и ме лъхва мирис на влага. Как да изхвърля вещите му… Ризите и панталоните не ми трябваха, имаше и чифт туристически обувки, елече за риболов, албуми със снимки, малък макет на Рождество, който измайсторих в четвърти клас.

Писма от мама.

А най-отзад купчина от ония списания.

Сядам до рамката на вратата. Освен мириса на влага, долавям уханието на татко — на датските пури, на одеколона му за след бръснене, на чисто пране. Вземам една риза, притискам я до лицето си, вдишвам дълбоко и плача.

Отдавна не съм се чувствала така. Искам да плача. Ридая с цяло гърло и хлипането ми отеква в къщата. Знам, че татко го няма, но искам да го попитам какво ще закусваме и да чуя шушкането на вестника му в хола. Може би е долу и чете? Или току-що излиза от банята?

Мисълта, че татко би се учудил на плача ми и би ме погалил мълчаливо по ръката, ме кара да спра да ридая.

— Мейс, какво ти е?

— Липсваш ми. Не бях готова, имах нужда от теб.

— Аз също имах нужда от теб.

— С мама ли си? Тя помни ли ме? Помните ли, че сте имали дъщеря?

Силни ръце ме вдигат от пода и ме носят.

— Татко, толкова ми е мъчно, че не ти се обадих, как можах, как можах…

— Мейс, скъпа моя, погледни ме!

Зеленикаво-златисти очи. Черна коса.

Не е татко.

Елиът е все още със смокинг, а очите му зад очилата са подпухнали и червени.

— Аз съм, Мейси. Ела на себе си. Върни се тук, при мен.

Прегръщам го през врата. Мирише на кората на маслиненото дърво и на нощната трева.

— Ел, забравих да му се обадя и аз съм виновна за всичко.

— Мейси Ли, не знам за какво говориш. Моля те, обясни ми.

Отново се разплаквам.

— Толкова много се нуждаех от теб, но не знаех как да ти простя. Осъзнавах, че нямаш вина, ала не можех да преодолея натрапващото се чувство на гняв.

— Мейс, разкажи ми всичко. Моля те!