Кристина Лорен
Любов и други думи (22)

Сега

Събота, 14 октомври

С Елиът сме като в аквариум — Сабрина и Ники наблюдават колко и как си говорим. Избягвам да приказвам с него и се чудя какво ли си мисли за всичко това. Той разговаря предимно с Дани. Шон е вперил поглед в телефона си и от време на време обръща внимание на Фийби. За пръв път сме сред мои приятели, а не сред хора на изкуството или благотворителни дейци, които се чудят как да грабнат вниманието на великия Шон Чен. Ако не се чувстваше ухажван, той винаги се затваряше в себе си. Всъщност имаше ли Шон приятели?

Към четири се заоблачи и всеки момент щеше да завали. Вдигаме одеялата и кошниците, Шон носи Фийби на конче до паркинга, а аз бутам количката с Вив и вървя със Сабрина.

— Трогателна гледка, нали? — кимам към Шон и Фийби. Търся уверение, че той е чудесен, а и че двамата сме чудесна двойка. Дори се заглеждам в опънатия под тесните му джинси ханш.

— Да, страхотен баща — отбелязва Сабрина със смях.

Усмихвам се.

— Ама че си и ти!

— Трябва да говорим сериозно и да обсъдим положението — казва приятелката ми.

— По-добре да не го правим.

— Някой друг път да съм те разубеждавала да продължаваш връзката си? Сигурно имам основание, не мислиш ли?

Обръщам се и виждам, че Елиът е на няколко крачки след нас и вероятно беше чул думите й. Взира се в айфона си, но знам, че се преструва, тъй като ми е известен „интереса“ му към всякакъв вид техника.

— Дами! — усмихва се Елиът, настига ни с две крачки и ни прегръща през раменете.

— Чу всичко, нали? — питам аз.

— Да.

— Подслушвач такъв!

Той се засмива.

— Исках да ти благодаря за поканата. Не съм имал намерение да чуя какво говорите за Шон. Наистина.

— Не съм сигурна дали е така. И не знам дали да се изнижа, или да чуя какво ще си говорите — обажда се Сабрина. — Май ще остана.

— С Елиът винаги си казваме истината — уверих я аз.

— Когато бяхме на петнайсет, Мейси ми каза да си сменя дезодоранта.

— Елиът пък ми каза, че гърдите ми са пораснали.

— Накарах го да донесе „Имодиум“, когато бяхме на концерта на „Бекстрийт Бойс“, че ме свиваше корема.

— Нелепото беше, че отидох с нея на концерта им!

— А, не! По-нелепо беше, че веднъж те хванах да танцуваш сам.

— Усъвършенствах някои стъпки.

Сабрина ни слуша с усмивка. Дейв й маха и тя се запътва към него. Елиът ме държи за лакътя, другите ни заобикалят и ни гледат озадачено. Добре че Шон е далеч напред.

— Е… — въздъхва той, пъхва ръце в джобовете си и вдига рамене. Все така е слаб и сякаш още по-висок. — Благодаря за поканата. — Усмивката му говори: Знам, че се познаваме от хиляда години, но се радвам, че ме покани. Как ми го каза само с една лека усмивка и поглед, не знам.

— Исках да се запознаеш с приятелите ми.

И това е самата истина. Колкото и да бях объркана, Елиът винаги ме предразполагаше да говоря истината и само истината.

Той присвива очи.

— Сериозно?

— Защо ме спря? — Затаих дъх. Ами ако кажеше, че е съгласен да бъдем само приятели?

— За да те попитам нещо.

В главата ми е хаос, сърцето ми бие като барабан. Вълнувам ли се, или се страхувам?

— Кога ще се видим пак?

— Имам няколко свободни дни около Деня на благодарността. — Зарейвам поглед над рамото му в олюляващите се евкалипти.

Елиът кима. Ама какво говорех?! Та дотогава имаше толкова много време.

— Андреас се жени през декември — тихо казва той. — На Нова година. Би ли искала да отидем заедно?

На Нова година? Чак тогава?

Без да мисля, питам:

— А до Нова година няма ли да се видим?

Виждам радостното пламъче в пъстрите му очи.

— На твое разположение съм. Но нали става дума за празник, искам отсега да те попитам дали си свободна.

— Не мога да дойда като твое гадже.

— Не настоявам на това, Мейси. Годеникът ти и дъщеря му са на метри от нас.

— Да дойда за компания ли?

— Да. Да дойдеш с мен в Хийлдсбърг за един уикенд. Ще прекараме чудесно.

Аз обаче чувам друго: Прекарай с мен един уикенд.

Четирийсет и осем часа с Елиът. След два месеца и половина? То сега всичко беше толкова объркано, ами тогава как ли щеше да бъде?

— Всички много ще ти се зарадват. Аз съм кум, така че ще бъде добре да не съм сам. Мама и татко все питат за теб. Направо откачиха, като разбраха, че пак сме се намерили.

— Трябва да питам Шон. Може да има някаква изложба тогава и да бъдем заети.

— Разбира се.

Гръмотевица раздира небето над нас, Елиът поглежда за миг нагоре, после свежда очи към мен, аз се чувствам уверена, силна и дори се изкушавам да го прегърна. Ще обвия врата му с ръце, ще вдишам уханието му, а той ще се наведе и ще ме гушне с онази негова въздишка… Едва се насилвам да отстъпя крачка назад.

— Аз по-добре да…

— Разбирам — промълвява сдържано той.

Още една гръмотевица.

— Приятна вечер, Елиът.

Най-сетне се обръщам и тръгвам.