Кристина Лорен
Любов и други думи (34)

Сега

Четвъртък, 23 ноември

Дез излиза от банята и бърше ръце в джинсите си, сякаш наистина е ползвал тоалетната, а не е избягал от неловкия разговор. Оглежда се, забелязва, че Рейчъл я няма, и пита Елиът:

— Отиде ли си?

Той свива рамене.

— Каза ми, че всичко ще бъде наред. Ала не беше.

Обръща се и отива в кухнята. Не му е приятно, че Рейчъл избухна и си тръгна не защото се безпокои за отношенията им, а защото е чувствителен и състрадателен.

Навежда се да провери пуйката във фурната и поема няколко пъти дъх. Поглеждам Дез и той пошепва:

— Трудно му е, нали виждаш.

Реакцията на Елиът беше странна. В сравнение с мен той винаги се справяше бързо и успешно със сложните чувства и ситуации. Плъзвам ръце по гърба и разтривам врата му. Мускулите му са напрегнати. Поглежда ме през рамо и аз осъзнавам, че днес не бива да му казвам за раздялата с Шон, тъй като би прозвучало едва ли не като предизвикателство.

— Съжалявам, че стана така. Може би не трябваше да съм тук.

— Аз искам да си тук. Твоята покана не подлежеше на избор. Тя трябваше да реши дали да дойде, или не.

— Били сте заедно дълго време.

Елиът рее поглед през прозореца. Това вече не е момчето, чийто образ ревниво пазя в сърцето си. Профилът му е на угрижен мъж, който се взира в бъдещето, а между нас има много години, в които не сме били заедно.

— Ще трябва да си поговорим, Мейс.

— За Рейчъл ли?

— За всичко.

Искам да чуя какво ще ми каже, искам и аз да му разкажа за живота си, но не и днес. Една разстроена жена беше достатъчна.

— Може да поговорим след сватбата на Андреас — тихо предлагам аз, за да не чуе Дез.

— Чак след месец? Вече изминаха единайсет години!

Часовникът на фурната звъни, но не му обръщаме внимание.

— Часовникът! — вика Дез от съседната стая.

— Взела съм си четири почивни дни на Нова година, дотогава ще работя всеки ден и имам нужда от малко време, за да…

Трябваше ми време, за да измисля как да му кажа за Шон, за онази последна нощ преди единайсет години и за живота ми след това.

Дез застава на прага.

— Спрете този звънец най-сетне!

Елиът изключва часовника със замах и се навежда към мен:

— Мейси, нали знаеш, че за теб винаги ще намеря време. Всяка минутка от времето ми е за теб.

Истината сякаш стопира намерението ми да си дам време между края на годежа и подновяването на връзката с Елиът. Думите се изплъзват от устата ми.

— Скъсах с Шон.

Пулсът на шията му ще изхвръкне.

— Какво?

Преглъщам сълзите, които напират, когато съзирам надеждата в очите му.

— Изнесох се.

Елиът пъха ръка под колана на джинсите ми и ме придърпва.

— Къде живееш сега?

— Под наем съм. В града.

Затварям очи и се отдавам на въображението си — устните му са притиснати в моите, езикът му се плъзга между тях, тялото му вибрира, ръцете му са под блузата ми, вдига ме на плота и се притиска в мен.

Треперя, но се приближавам и казвам:

— Помниш ли, когато в Тилдън ти казах, че с теб чувствам хиляди неща?

Той кима и не отлепя поглед от устните ми.

— Не искам да прибързвам, Ел. Особено с теб. Веднъж вече объркахме всичко.

— Така е.

Всъщност все още всичко беше объркано. Той остави гаджето си, аз годеника си, между нас има единайсет години раздяла, приятелят му, когото не познавам, е в съседната стая, а жената, която знае повече за разочарованието на Елиът, си тръгна.

— Хайде да хапнем малко пуйка — промълвявам аз и леко измъквам ръката му от колана. — Трябва да си подредя мислите и думите, преди да говорим.

Елиът ме погалва по гърба.

— Добре. Както кажеш.

Позволявам си да сложа ръка на силно биещото му сърце.