Кристина Лорен
Любов и други думи (15)

Тогава

Понеделник, 28 юли

преди четиринайсет години

През първото лято с татко бяхме в дървената къща почти всеки ден. Само веднъж се върнахме, за да се видим с татковия брат Кенет. Той има две дъщери, а жена му Брит изразяваше обичта си с ръка на рамото ми. Когато й пошепнах с леко уплашен глас, че първият ми цикъл е дошъл, тя се отнесе с очакваната сдържаност. Купи ми превръзки и тампони и помоли по-малката си дъщеря Карин да ми обясни как се слагат.

Татко се справи по-добре, ала не съвсем. Когато се върнахме в къщата, той извади списъка на мама. Точка двайсет и три гласеше:

При първия цикъл на Мейси, направи така, че да не се чуди какво се случва с тялото й. Знам, че мъжете се чувстват неудобно да говорят за това, meu amor, но тя трябва да знае, че е чудесно, съвършено момиче и ако бях там, щях да заместя точка 23.

Татко държеше писмото с пламнало лице и се опитваше да каже нещо:

— Когато майка ти… за пръв път…

Грабнах писмото, хукнах към библиотеката и започнах да чета:

Коремът ме болеше много и болката се появяваше най-неочаквано. Докато пазарувам с приятелки, на рожден ден… Представях си, че спазмите изчезват и това най-много ми помагаше. Не знам дали на теб ще ти помогне, но може да си представяш, че чуваш гласа ми. Вероятно ще мразиш това състояние, ала то ти казва, че всичко е наред, и като си помислиш, е едно чудо. Нямаш представа колко се гордея, че споделям това с теб, meu docinha, моя малка госпожичке. Ти растеш. Моят цикъл беше началото и благодарение на него имах теб, когато бях готова за това.

Отнасяй се добре с тялото си. Не злоупотребявай с него и не позволявай на другите да го правят. Със старание и обич те създадох от една малка точица, за да бъдеш произведение на изкуството. Моето произведение на изкуството.

Липсваш ми и те обичам:

Ма̀е

Вдигнах очи и видях, че Елиът стои на прага. Когато видя сълзите ми, усмивката му угасна и той коленичи пред дивана, където седях.

— Какво има?

— Нищо.

Сгънах писмото и той се загледа в него. Макар да беше само на петнайсет, Елиът беше наблюдателен и силно интуитивен.

Притеснявах се, че не знаем толкова много неща един за друг. Когато се виждахме, разказвахме за времето, през което не сме били заедно. Къде сме ходили, какво сме учили, кой ни е вбесил и кого харесваме. Не забравяхме за любимите си думи. Той знаеше кои са най-близките ми приятели — Ники и Дани — но не ги беше виждал. Аз бях видяла снимката в стаята му, но не познавах неговите приятели. Брандън бил тих и кротък, а Крисчън бил едва ли не бандит. Четяхме в библиотеката и разговаряхме, ала как би могъл да знае какво се случваше с мен? Не ставаше дума за цикъла ми, който дойде доста по-късно отколкото на приятелките ми, за неудобството на татко покрай точка 23 или пък за тъгата ми по мама. Обичах татко толкова много, но той не знаеше как да постъпва в подобни ситуации. Бях сигурна, че надава ухо от хола, за да чуе гласа ми и да прецени дали не беше сгрешил, че беше пуснал Елиът да се качи при мен.

— Добре съм — заявих високо аз, като се надявах, че ще ме чуе. Не исках да тревожа нито него, нито Елиът.

— Какво има, кажи. Нещо в училище ли? Или баща ти? — попита Елиът и неочаквано обгърна лицето ми с длани.

— Ел, не ми се говори за това.

Обърсах мокрото си лице.

— Нали щяхме да си казваме всичко? Така се бяхме разбрали, Мейс.

— Не мисля, че искаш да знаеш за това.

— Искам да знам — рече той, без да сваля очи от мен.

Изкуших се да го смутя и заявих:

— Онова ми дойде. За пръв път.

Той примигна, вратът му почервеня, а после и лицето.

— Затова ли си разстроена?

— Не съм разстроена. По-скоро ми олекна. Прочетох писмото на мама и затова се разплаках. Цял живот слушаш на кого му дошло, на кого не му дошло и се чудиш как ще се почувстваш, когато се случи и на теб. Приятелките ти те изпреварват и си мислиш, че нещо не ти е наред. Биологична бомба, която дреме, преди да избухне…

Елиът прехапва устни, за да потисне смеха си.

— И взе, че избухна. Е, чувстваш ли се по-различна?

— Не. Не и така, както предполагах, че ще се чувствам. Сякаш нещо човърка корема ми и иска да излезе. И ми е нервно.

Елиът се примъкна до мен и ме прегърна през раменете.

— Няма как да ти помогна, но те разбирам.

— Не очаквах това… нали си момче. — Премалява ми от топлината на тялото му и от докосването на ръката му.

— Скоро ще имам сестричка и мама настоява аз да й обяснявам нещата от живота, така че ще ми е полезно да взема някой и друг урок от теб.

Облегнах се на рамото му и усетих нов прилив на сълзи.

— Може ли да направя нещо за теб? — промълви той.

— Ако можеш да върнеш мама… — отвърнах с натежало сърце.

Елиът въздъхна.

— Много бих искал, Мейс.

Стигаше ми да чуя тези думи, за да се почувствам по-добре. Елиът миришеше приятно на дезодорант, съвсем леко на момчешка пот и на влажната от дъжда тениска, докато беше тичал от тяхната веранда до нашата.

— Искаш ли да говорим за това? — тихо попита той.

— Не.

Погали ръката ми от рамото до китката и аз вече бях сигурна, че никъде по света няма такива момчета като него.

— Съжалявам, че не се чувстваш добре.

— Аз също.

— Искаш ли да ти донеса бутилка с гореща вода? Понякога нося на мама.

Поклатих глава. Исках мама да е до мен и да ми чете писмото си.

— Защото ако го направя, ще бъда нещо като… твое гадже ли?

Преглътнах. Гадже беше слаба дума. Елиът беше моят единствен, моето всичко.

— Май да.

Той седна. Ръцете и краката му бяха все така дълги и кльощави, но започваше да прилича повече на мъж, отколкото на момче. Беше на петнайсет, имаше адамова ябълка и леко набола брада под долната устна, а шортите му бяха окъсели. Гласът му беше още по-плътен.

— Предполагам, че сме още малки за това.

Кимнах и не можах да преглътна, тъй като устата ми беше пресъхнала.

— Да, Ел.