Кристина Лорен
Любов и други думи (30)

Сега

Сряда, 8 ноември

Шон е на дивана и ме чака да се върна от болницата.

Минава полунощ. Като изключа разходката с Елиът, денят ми беше отвратителен. Наложи се да съобщя две терминални диагнози и да спра химиотерапията на трета, тъй като момиченцето вече не можеше да я понася. Знам, че постъпих както трябва, но въпреки това се чувствам ужасно.

Шон влошава настроението ми още повече.

— Здрасти, бейби — казва той и потупва възглавницата до себе си.

Стоварвам се. Още съм с болничните дрехи и искам да взема душ. Сядам на разстояние от него.

— Мисля, че се налага да поговорим — казва той.

— Май да.

Взема ръката ми с две ръце и масажира дланта. Разсейвам се, като си спомням за други приятни неща, които може да прави с тялото си.

— Сигурен съм, че не си щастлива.

Гледам лицето му, но то е вън от фокус, тъй като е много близо, а и съм ужасно уморена. Забелязвам, че проблемите ни са му са се отразили, макар да избягваше да говори за тях. В това отношение двамата много си приличаме.

— А ти?

Той свива рамене.

— Не съвсем.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, бейби.

Отговорът няма да промени чувствата ми и задавам въпроса.

— Обичаш ли ме?

Усмивката на лицето му застива.

— Моля?

— Обичаш ли ме? Питам сериозно.

Шон не е толкова учуден, колкото се колебае как точно да отговори.

— Бейби, трябва ми думата между харесвам и обичам, която означава…

— Уважавам тази дума — усмихвам се аз.

Раздялата ни е от най-безболезнените раздели на света. А може би не бяхме достатъчно близки, та да говорим изобщо за раздяла?

— А ти обичаш ли ме?

— Не съм сигурна.

— Това означава „не“ — казва Шон с усмивка.

— Обичам те като приятел. Обичам Фийби. Обичам приятния ни живот, който не изисква кой знае какво от мен.

Той кима.

— Но това между нас… за цял живот… — посочвам разстоянието помежду ни — е някак депресиращо. И двамата вървим по пътя на най-малкото съпротивление.

— Мейс?

— Да?

— Твоят път на най-малко съпротивление не е ли с Елиът?

Какъв би бил най-добрият отговор? Ако се озовях в леглото на Елиът, да, това би било най-лесно и Шон го знае много добре. Част от мен обаче вярва, че с Елиът сякаш ни беше писано да сме само приятели. Когато бяхме тийнейджъри, доста дълго отлагах да направя следващата крачка и това предреши бъдещите ни отношения.

— С Елиът имаме минало и то не лошо минало. Но той ме разочарова и после аз… Всъщност с него не сме обсъждали раздялата си.

— Защо?

— Банални причини. На времето минавах през тежък период от живота си и взех някои твърде неразумни решения. Освен това не ме бива в споделянето на чувства.

— Ако Ашли се върне и ми каже: „Шон, чиста съм, край на дрогата, постъпих неразумно“, това ще ми бъде достатъчно.

— Наистина ли?

— Да. Тя ми липсва.

Прегръщам го. За пръв път споменаваше жена си и надеждата си тя да се върне.

— Остани мой приятел — промълвявам аз.

— Добре — притиска лице в шията ми той. — Имам нужда и от това.

* * *

Местя се след няколко дни. Приготвям двата куфара и ще живея под наем у д-р Нанси Ийтън, чиято дъщеря замина в колеж на запад. Това е временно решение. Имам къща в Бъркли, която мога да продам и да си купя друга в града, но само мисълта за продажба е равносилна на измяна. Такава промяна предполага преглед на вещите на родителите ми, а аз все още не съм готова за това.

Обаждам се на Елиът и му разказвам за плановете си. Не споменавам, че съм скъсала с Шон. Ако знае, веднага ще дойде в града и ще ме гледа с оня негов поглед, докато не се предам и не го целуна. Единствената бариера е Шон. Трябва ми време, за да не се поддам прибързано на очарованието на Елиът и отново да се влюбя. Докато говорим по телефона, нещо силно изтраква.

— Мейс, изпуснах една тенджера. Мия чинии. Как е Шон?

— Мисля, че е добре.

— Мислиш?

— Да. Заета съм и…

— Май нещо премълчаваш.

Чудя се как да се измъкна с полуистина и зяпам стената, сякаш ще намеря отговора.

— Какво ще правиш в Деня на благодарността?

— Мисля, че съм дежурна.

— Мислиш? Нали имате график?

— Имах намерение да помоля някой да ме замести.

Елиът долавя лъжата и пита настоятелно:

— Последно — свободна ли си, или не?

— Шон и Фийби ще ходят при родителите му. Аз не.

Очаквам учудване, а не покана.

— Значи ще дойдеш у дома. Дотогава ще измия чиниите.