Кристина Лорен
Любов и други думи (12)

Сега

Четвъртък, 5 октомври

Лиз Петропулос е средна на ръст, закръглена и с най-хубавата кожа на света. Поне пет пъти й бях казвала, че й завиждам за скулите. Тя е винаги усмихната и поздравява всеки, който влиза в Мишън Бей, спира хората без табелки с името и изчаква да напишат името си, преди да влязат.

Както всяка сутрин, още на вратата вдигам табелката си. Добре че Лиз беше в почивка вчера, когато влетях след „закуската“ с Елиът. Днес ми се усмихва с пламъче в очите, сякаш знае някаква тайна. Поздравявам я с двете й имена:

— Здравей, Лиз Петропулос.

А тя се усмихва и отвръща:

— Здравей, Мейси Соренсен! Колко много съм слушала за Мейси през последните седем години… А това била прекрасната нова докторка Соренсен, която все ми прави комплименти!

— Елиът и Джордж да се откажат от нас и да ни оставят да се оженим — шегувам се аз и тя се смее от сърце.

— Съжалявам, че му казах кога ще дойдеш, но спомена, че случайно те срещнал и от дума на дума стана ясно кой къде работи. Нямаш представа колко се радва, че се срещнахте! Не е моя работа, но…

Облягам се на рецепцията и се усмихвам, за да не си помисли, че ще се оплача от нея.

— Ако ми направиш една услуга, ще забравя за нарушението на правилата.

— Разбира се. Казвай!

— Ще бъда благодарна, ако ми дадеш номера на мобилния му телефон.

Приятелите трябва да разговарят. Като първа стъпка можехме да обсъдим и изясним нещата и след това… животът продължава…

Лиз изважда телефона си, поглежда списъка с подбраните телефони и ми написва номера на Елиът, който, разбира се, е сред тях. Той е сърдечен, емоционално стабилен, грижовен и изобщо девер мечта.

— Не му казвай, че си ми го дала. Не знам кога ще му се обадя.

Кого заблуждавам? Та Елиът има да ми разказва толкова много неща. И аз на него. Имаме несподелени тайни и не знам дали ще съумеем да си разкажем всичко, случило се през годините.

Вървя към отделението и току проверявам дали листчето с телефона е в джоба ми. Не че ми трябваше днес. Поглеждам номера. Същият! Телефонът, който беше като постоянен припев в мислите ми.

Смяната ми започва след пет минути. Оставям чантата си в служебната стая и опитвам да се стегна. Ако не се успокоя, цял ден ще ми бъде трудно да работя. Сърцето ми бие като барабан в ушите. Без да премисля, изпращам съобщение:

Днес съм на работа от 9 до 18.

Искаш ли да вечеряме заедно? За да поговорим.

След няколко секунди виждам балончето за отговор. Пише ми. Кой знае защо дланите ми се изпотяват. Не ми минава и през ум, че може да отговори: „Не. Не ми се занимава с теб“.

Мейси, ти ли си?

Не се сетих, че не знае номера ми.

Да.

Кажи къде да те чакам.