Кристина Лорен
Любов и други думи (13)

Тогава

Четвъртък, 13 март

преди четиринайсет години

Наближаваше четиринайсетият ми рожден ден и татко не знаеше как да го отпразнуваме. Откакто се помня, рожденият ми ден протичаше така: татко правеше датски палачинки „еблескивър“, ходехме на кино, на вечеря изяждах огромен сладолед „Сънди“ и си лягах с мисълта, че повече не желая да празнувам така. След като мама почина, рутината поне ми напомняше за нея. Но вече имахме къща за уикендите, имах и близък приятел.

— Татко, може ли да отидем в къщата този уикенд?

Чашата с кафе застина в ръката му и той ме погледна над струйката пара. Преди да пийне, я духна, остави чашата на масата и набоде хапка от пържените яйца, като се опитваше да се държи непринудено, сякаш предложението ми не го беше смутило. За пръв път исках да отидем там и предполагам, че му беше приятно. Така изпълняваше желанията на мама в дългия й списък.

— Там ли искаш да празнуваме рождения ти ден?

— Да.

— Можем да вземем някои твои приятели и да им покажеш библиотеката.

— Тя не представлява интерес за тях.

— Но на Елиът му харесва.

Хапвам от яйцата и свивам рамене.

— Да.

— Той е добър приятел, нали?

Хапвам още една хапка с наведени очи и кимам.

— Мисля, че си още малка, за да си имаш гадже.

Поглеждам го с ококорени очи и сърцето ми спира.

— Татко!

Той се засмива.

— Само проверявам дали си наясно с правилата.

— Какво говориш?! Мен просто ми харесва да седим в библиотеката.

Татко не е по усмивките, не е от хората, които сияят с усмивка до уши, но сега се усмихва. Наистина се усмихва.

— Разбира се, че ще отидем в къщата, Мейси.

* * *

Тръгваме рано в събота, който е и първият ден на пролетната ваканция. Татко ми обърна внимание на точка четирийсет и четвърта и точка петдесет и трета от списъка: засаждане на дърво, което да гледам как расте с годините, и сечене на дърва за огрев.

Преди да се оттегля в моя уондърленд^[1] на книгите, татко понесе фиданката за засаждане към двора.

— Вземи лопатата и ръкавиците — каза той и сряза пластмасовата кофичка, в която беше ябълковото дръвче.

Приличах на мама по това, че обичах шаренията и натурията в дома ни в Бъркли, обичах ритмичната музика и топлите дни и танцувах, когато миех чинии. Но ето че покрай дървената къща забелязах и прилики с баща ми: докато леденият мартенски вятър ни пронизваше, ние изкопахме дупката за дървото в пълно мълчание, давайки си знаци с кимане или с насочен пръст. Малкото ябълково дръвче, сорт „Гравенщайн“, беше посадено и вместо да ме прегърне и да ми каже колко много ме обича, татко се наведе и ме целуна по челото.

— Браво на теб, мин лиле бломст. А сега ще отида до града да напазарувам.

Веднага се запътих към съседите. Звъннах и звънецът проехтя в цялата къща. Чу се силен лай и драскане на кучешки лапи по вратата. Някой извика сънливо:

— Млъкни, Дарси!

Кучето изскимтя виновно.

Имахме къщата от шест месеца, но аз все още не бях влизала в дома на Елиът. Госпожа Дина ни беше канила, но татко се притесняваше да не им пречим, пък и му допадаше спокойствието на нашата къща. Той трудно излизаше от черупката си.

Направих крачка назад, когато на прага застана рошавият, полузаспал Андреас.

Бях събудила втория по големина брат. Беше гол до кръста и баскетболните му шорти висяха под талията. Като че ли за пръв път виждах такова тяло…

Може би и Елиът щеше да изглежда така след няколко години. Беше ми трудно, но си наложих да не мисля за това.

— Здрасти, Мейси. Ще влезеш ли?

— Да.

В хола миришеше на сладки. Андреас се почеса по корема и се усмихна.

— Дойдохте за уикенда ли?

Кимнах.

— Много си приказлива — засмя се той.

Не знаех какво да отговоря и смутено попитах:

— Елиът вкъщи ли е?

— Ей сега ще дойде.

— Ел, гаджето ти е тук! — провикна се Андреас.

Усетих как пламвам, но преди да успея да кажа нещо, Елиът заслиза по стълбите и заяви на брат си:

— Голям си кретен!

Хвърли се върху Андреас, но той му изви ръцете, тъй като беше по-силен и по-едър. За малко да счупят един лампион и използваха думи, които не смеех дори да си помисля, докато най-сетне се отказаха да се борят. Елиът нагласи очилата и оправи дрехите си.

— Извинявай, ама брат ми се мисли за остроумен, макар че все още не може да се облича сам. — Той посочи голите гърди на Андреас.

— За мен е ранна утрин, глупако! — рече големият брат и разроши косата му.

— Мама трябва да те заведе на лекар. Да те изследват за нарколепсия.

Андреас удари с юмрук рамото на брат си и тръгна по стълбите.

— Отивам у Ейми. Радвам се, че те видях, Мейси!

— И аз теб.

— Елиът! Забравих да ти напомня нещо!

— Да?

— Не затваряй вратата на стаята! — намигна Андреас и се засмя.

Елиът хукна след него, но се отказа на третото стъпало и се обърна към мен:

— Може ли да отидем у вас, Мейс?

— Не искаш ли да ми покажеш къщата?

Той въздъхна и размаха ръка с насочен пръст.

— Хол, трапезария, кухня…

Тръгна към втория етаж и аз го последвах.

— Стълби, коридор, баня, спалня на родителите… — Следваха стаите на децата, като на една от вратите беше окачена Менделеевата таблица.

— Това е моята стая.

— Така и помислих — засмях се аз. Толкова се зарадвах, че виждам стаята му, че чак ми се зави свят.

— Андреас я окачи — заоправдава се Елиът, сякаш искаше да отрече каквото и да е подозрение, че е истински нърд.

— Но не си я махнал — усмихнах се аз.

— Постерът ми харесва. Взел го е от панаира на науката. Не ми се ще да го свалям, пък и Андреас ще ме скъса от подигравки, ако го махна.

Елиът отвори вратата и ми направи път да вляза. Развълнувах се и се притесних — влизах в стая на момче.

Влизах в стаята на Елиът.

Беше идеално подредена. Леглото — оправено, кош за пране (с няколко фланелки) в ъгъла и затворени чекмеджета на скрина. Единствената безредица беше купът книги на бюрото и кашонът с книги до него.

Усещах силно присъствието на Елиът и чувах напрегнатото му дишане. Знаех, че иска да се измъкне от хаоса в дома си и да дойде колкото може по-скоро у нас в библиотеката. Зад бюрото имаше табло с няколко ленти от спечелени награди, снимка и картичка от Мауи.

Приближих се и ги разгледах.

— Участвах в научни състезания — посочи лентите той.

Беше взел три пъти подред първа награда на състезанията на Сонома Каунти за ученици в неговата възрастова група.

— О, ама ти си наистина много умен!

Елиът се изчерви.

— Е, не чак толкова.

На снимката, която беше правена преди няколко години, заедно с Елиът имаше три момчета и едно момиче. Загложди ме любопитство и попитах:

— Кои са приятелите ти?

Елиът се покашля и се наведе към снимката. Усетих приятен лъх на дезодорант — на бор — но и на нещо друго, което беше мирисът на момче и което сви стомаха ми.

— Това сме Крисчън, Брандън, аз и Ема.

Бях чувала имената им, когато ми разказваше за училище или за екскурзиите с велосипеди в гората. Прониза ме ревност и осъзнах, че макар Елиът да беше моят човек, а и единственият на света освен татко, на когото можех напълно да вярвам и с когото да съм спокойна, аз не познавах добре живота му. Какво виждаха в него приятелите му? Забелязваха ли усмивката, която започваше с повдигането на вежда и пълзеше към извивката на ъгълчетата на устните? И чуваха ли смеха, който побеждаваше склонността му към сериозно вглъбяване и звучеше гръмко: ха-ха-ха-ха…

— Готини са — казвам аз, правя крачка назад и Елиът бързо се отдръпва, за да не се блъснем.

— Да — кима той. Настъпва неловко мълчание, което ни обгръща. Ушите ми пищят и сърцето ми забива до пръсване, тъй като си представям как Ема седи на пода до него и двамата четат. Чувам шепота му: — Но не колкото теб.

Обръщам се и срещам очите му, а той сбръчква нос с присъщия си жест и намества очилата си.

— Няма нужда да го казваш само защото…

— Мама е бременна.

— Какво? — ококорвам се аз.

— Снощи ни казаха. Бебето ще се роди през август.

— Как така? Та ти си на четиринайсет! Ще имате петнайсет години разлика.

— Знам.

— Щура работа.

— Съгласен съм. Дори не ми се говори за това. Може ли да отидем у вас? Мама не е добре, повръща й се, а братята ми са кретени. — Елиът кима към кашона с книги и добавя: — Имам няколко класически книги за библиотеката ти.

* * *

Татко ни гледаше, докато се качвахме по стълбите.

— Във вторник имаш рожден ден, нали? — попита Елиът, докато вървяхме по коридора. Любимите му карирани „Ванс“ бяха пред разпадане. Едната подметка се беше разлепила и шляпаше.

— Как помниш? Казах ти преди… пет месеца, нали?

— Един път е достатъчно.

Библиотеката беше уютна — рафтове с книги, диван, барбарон. Преди две седмици татко я боядиса в тъмносиньо, със сребърни и златни звезди на тавана. До местата за четене светеха две малки лампи. В средата имаше възглавници и одеяла. Елиът седна на пода със свити крака и метна едно одеяло върху скута си.

— Сега си във ваканция, нали?

— Да — кимнах замислено.

— Не би ли искала да си с приятелите си?

— Аз съм с приятел! — учудено го погледнах аз.

— Имам предвид приятелките ти — рече непринудено той, но аз забелязах, че се изчерви.

— Те си имат занимания. Ники ще ходи чак в Перу при някакви роднини.

Настаних се удобно и взех поредната книга. Мислейки за снимката с приятелите му и колко много исках да знам повече за живота му, аз обмислих следващите си думи.

— Когато мама се разболя, спрях да се виждам с повечето си приятелки, за да съм с нея.

Елиът кимна и макар да не вдигна очи от тетрадката пред себе си, бях сигурна, че в центъра на вниманието му съм само аз.

— Когато почина, не ми се ходеше на гости с преспиване, нито ми се говореше за момчета. Приятелките ми пораснаха, а аз сякаш спрях да раста. С Ники сме все още близки, но най-вече защото и тя не обича да си губи времето извън училище. Семейството й е много голямо и й е достатъчно, че общува с тях.

Усещах погледа му, но го избягвах, тъй като се боях, че ще млъкна, ако срещнех очите му. Думите сякаш бълбукаха в гърдите ми. Говорех за неща, за които не бях говорила с никого досега.

— Татко ме караше да излизам. Дори ме записа в детския клуб до работата му. За да съм сред деца. Само че този клуб беше за деца, загубили родителите си.

— Наистина ли?

— Помня как влязох в залата с бели стени с плакати на младежки групи, пембени и лилави графити, пухкави барбарони в ъглите и кошове със списания. Сякаш нечия майка беше дошла и подредила така, както се очакваше, че изглежда всяка стая на момиче в тийнейджърска възраст. Аз бях с дълга коса на конска опашка, а другите момичета бяха с почти еднакви, семпли прически. Косата им стигаше до брадичката и имаха бретони. След няколко седмици разбрах, че всичките бяха загубили майките си. Татко знаеше как да ми връзва косата, какви шампоани да купува, беше се научил да прави плитка и да борави с маша. Можеше да ме заведе да ме подстрижат като другите момичета, но не го направи.

Най-накрая вдигнах очи. Елиът ме гледаше с трогателно учуден поглед. Пресегна се и взе ръката ми.

— Казвала ли съм ти, че имам косата на мама?

Той поклати глава и се усмихна.

— Твоята коса е най-хубавата на света.