Кристина Лорен
Любов и други думи (14)

Сега

Четвъртък, 5 октомври

Стоя пред „Нопалито“ на Девета улица и без да поглеждам през витрината, знам, че Елиът е вече вътре. Знам, тъй като е осем и десет. Срещата ни беше в осем, а той никога не закъснява.

Влизам и веднага го виждам. Салфетката се смъква от коленете му и той се блъска в ръба на масата в бързината да стане. Забелязвам две неща: със сако и хубави джинси е, обувките му са черни, елегантни и лъснати. Освен това се е подстригал.

Косата му отгоре е все още дълга, но отстрани е доста къса. Така не прилича чак толкова на високомерен литературен хипстър, а по-скоро на секси скейтър. Като тийнейджър дори не се беше опитвал да прилича на скейтър, а сега на двайсет и девет му отиваше толкова много. Фризьорът го биваше. Момчето, с което бях израснала, предпочиташе да избере дори химикалката, с която пишеше списъка за пазаруване, отколкото да се замисля за външния си вид.

Прилив на нежност стиска гърлото ми и имам чувството, че съм наелектризирана. Едва поемам дъх, докато се приближавам. Може би, защото не бях с болничните панталони и туника, а и бях обърнала внимание на външния си вид, но Елиът плъзга очи от косата до обувките ми и обратно.

Бързо го прегръщам и забелязвам колко е развълнуван.

— Здрасти.

Той преглъща и промълвява:

— Здравей.

Издърпва стола ми, настанява ме и добавя:

— Косата ти е… Много си хубава.

— Благодаря. Честит рожден ден.

Не спирам да си повтарям като молитва: Приятели сме, това не е среща, тук съм, за да се извиня за държането си на закуската в кафенето и толкова.

Опитвам да си внуша молитвата и едва ли не да я жигосам в сърцето си.

— Благодаря — усмихва се сдържано Елиът и се покашля. Не знае откъде да започне.

Сервитьорът ми налива вода и разстила салфетката в скута ми. Елиът ме гледа втренчено, сякаш съм се върнала от оня свят. Може би така го чувства. Кога ли се беше предал и беше спрял да се надява, че ще ме намери? Може би отговорът беше никога?

— Как беше в болницата днес? — започва с по-неутрален въпрос, а аз отвръщам:

— Лудница.

Отпива глътка вода и плъзга пръсти по капките на изпотената чаша.

— Специализираш педиатрия, нали?

— Да.

— И още от началото на следването ли знаеше, че искаш това?

— Почти да.

— Сериозно? — усмихва се той, сякаш не ми вярва.

Засмивам се.

— Не се правя на интересна, Елиът. Е, малко съм притеснена.

Не че това е среща! Разбира се, че не е. Казах на Шон, че ще се видя със стар приятел, и си обещах, че ще му разкажа всичко. И все още имам такова намерение. Той беше погълнат от включването на кабелите на новия телевизор и дори не ми обърна внимание, когато излязох.

— Аз също съм притеснен.

— Не сме се виждали толкова време.

— Да. Радвам се, че се обади. Че ми остави съобщение.

Спомням си за телефона му с капачето и добавям:

— Отговори на мига. Не очаквах.

Елиът се усмихва до уши.

— Вече имам айфон.

— Да не е старият айфон на Ник-младши?

— Не съвсем. — Отпива още една глътка вода и уточнява: — Андреас подновява телефоните си много по-често.

Смеем се и все така се гледаме в очите.

— Ако се чудиш откъде имам номера ти, Лиз ми го даде. Макар че е същият като някога.

Той кима, бързо облизва долната си устна и аз свеждам поглед.

— Лиз е страхотна.

— Много ми е симпатична. — Покашлям се и добавям: — Съжалявам, че си тръгнах така в кафенето.

— Разбирам те. Минаха много години.

Ситуацията е едва ли не комична — между нас има океан от събития и безброй неща за споделяне. Да започнем от началото или от сегашния момент и да вървим назад? Или да подхванем някъде от средата?

— Елиът, не знам за какво да говорим по-напред.

— Ами… да видим менюто, да поръчаме вино и тогава ще си поговорим за миналото. Като всички хора на вечеря, нали?

Кимам и ми олеква, че е все така благоразумен. Разгръщам менюто, но в главата ми се въртят безброй въпроси.

Къде живее в Бъркли?

За какво разказва в книгата си?

В какво се е променил? И в какво не?

И все пак онова, което наистина изпъква в сянката на гузното ми съзнание, е смелостта, с която беше приключил връзката си само след като ме беше видял за две минути. Или пък отношенията им са били вече такива, че това е било неизбежно?

Да започнем разговора с това? Надали щеше да е удачно, но пък беше последното нещо, за което говорихме вчера.

— Всичко наред ли е с…

Смутеният ми поглед подсказва за кого питам.

— С Рейчъл ли?

Кимам и веднага си казвам: „Ами да, на него му отива момиче на име Рейчъл, което чете с удоволствие «Ню Йоркър», работи за организация с нестопанска цел и компостира яйчените черупки и обелките от цвекло, за да отглежда собствени зеленчуци“. Аз съм пълна противоположност — огромни заеми за следването, травми от загубата на мама и татко, а не малко и свързани с Елиът, да не говорим за жалкия абонамент за „Ю Ес Уикли“.

— Всичко е наред. Надявам се да останем приятели. Като си помисля, то повече и не можехме да бъдем.

Залива ме топла вълна до крайчеца на пръстите.

— Елиът!

— Разбрах, че си сгодена, но за мен ще бъде трудно да ти бъда само приятел. Не ми е в ДНК-то. Ще опитам, ала няма да мога.

Усещам как разоръжаващата му откровеност пропуква дебелата ми черупка. Колко ли пъти трябва да ми каже, че ме обича, преди да се разнежа…

— И все пак, има някои основни правила — казвам аз.

— Основни правила — повтаря Елиът и кима. — Нещо като „Нямай очаквания“ ли? — Бързо кимам. — Или пък: „Ще ти кажа онова, което искаш да знаеш, а после и ти на мен“.

Танто за танто? Ще се наложи да вляза в ролята на голямо, разумно момиче, колкото и объркана да съм.

Той се усмихва и пита:

— Какво искаш да знаеш за Рейчъл? Първо бяхме приятели. Години наред. Още от университета.

Все едно ме прониза с нож в гърдите — приятел с друга жена, при това години наред! Пийвам вода и казвам непринудено:

— От кой университет?

— Ню Йорк, изящни изкуства. — Елиът прокарва ръка през косата си, сякаш не е свикнал още с нея, и добавя: — Приятелството премина във връзка по подразбиране, когато бяхме на двайсет и осем.

Също като връзката ми с Шон — по подразбиране.

— Разкажи ми за годеника си — чете мислите ми той.

Тази тема е минно поле, но се надявам да не се размекна, а и да бъда искрена.

— Запознахме се на коктейла по случай посрещането на новите лекари в болницата. През май. Веднага се харесахме.

Елиът повдига вежди под разрошената на челото си коса и казва, без да откъсва очи от мен:

— Е, сигурно така е трябвало.

Винаги безмилостно откровен, той е мил и внимателен с мен. Сърцето ми бие силно и имам чувството, че ударите му отекват помежду ни. Дали туптенето на сърдечните ни болки не прави ехото?

— Извинявай, Мейси — промълвява той и без да мисли, протяга пръсти, за да докосне ръката ми. — Не исках да прозвучи така. Но за толкова кратко време…

— Да, случи се наистина за нула време — усмихвам се аз.

— Опиши ми го.

— Шон е с добър характер. — Мачкам салфетката в скута си и търся по-хубави думи за бъдещия си съпруг. — Има дъщеря.

Елиът не мигва.

— Участва в благотворителните събития за детската болница. Художник е. — Чувствам, че започвам да се хваля и това ме смущава. — Известен е. Дари голяма част от печалбата от новата си инсталация на детската болница „Бениоф Мишън Бей“.

— Шон Чен?

— Да. Чувал ли си за него?

— Книгите и изобразителното изкуство вървят ръка за ръка тук. Казват, че е свястно момче. Картините му са страхотни.

Чувство на гордост изпълва гърдите ми.

— Такъв е Шон. Той е първият мъж, с когото… — без да искам подхващам аз.

Как можах!

Чудя се как да довърша изречението, като заобиколя истината, но мисълта ми е подвластна на добронамерено настойчивия поглед на Елиът, а и не мога да откъсна очи от гальовно сключените му длани върху чантата с вода. Чувствам се разнищена.

— С когото какво, Мейс?

По дяволите!

— С когото не почувствах, че изменям… на…

— О, да — нежно промълвява Елиът.

Поглеждам го.

— Виж на мен така и не ми се случи — добавя той.

Минно поле, минно поле, минно поле… Примигвам, буца е заседнала в гърлото ми и едва обяснявам:

— Затова се съгласих на предложението му. Импулсивно… Бях си казала, че ще се омъжа за първия мъж, с когото съм, без да съжалявам за това.

— Доста строг критерий.

— Така го чувствах.

Елиът прокарва пръст по капката вода, която пълзи към покривката.

— Не мислиш ли, че според този критерий този мъж трябва да съм аз?

Иде ми да прегърна сервитьора, който се задава точно в този миг и ме спасява.

Поглеждам менюто и казвам:

— Такос дорадос и лимонова салата. — Поглеждам към Елиът и добавям: — Ще оставя на него да избере виното.

Както очаквах, той поръчва калдо халапеньо — винаги е обичал пикантните ястия — и бутилка совиньон блан „Хорс енд Плау“.

— Знаех си, че ще поръчаш лимонова салата. Любимата храна на Мейси.

Между нас все така имаше съвършен синхрон. Всичко беше толкова непринудено, че беглото чувство за изневяра към мъжа, който е само на няколко мили оттук и се мъчи да включи новия телевизор в малкия ни дом, е някак мъгливо и напълно сюрреалистично. Изправям гръб с намерението да внуша емоционална дистанция.

— О, тя се отдръпва от мен — поглежда ме Елиът.

— Извинявай. — Той тълкува всяко мое движение. Както и аз всяко негово помръдване. — Стана някак твърде интимно.

— Заради годеника ли? — Отмята назад глава, сякаш иска да добави… който е тук някъде, наблизо… — Кога е сватбата?

— Много съм заета и още нямаме дата.

Това не е цялата истина, но по изражението на Елиът личи, че липсата на дата му допада. Стомахът ми пак се свива.

— Вероятно есента. — Лъжата расте. С Шон не сме говорили за дата. Пък и аз не съм по планирането на сватби и дори не бих се преоблякла след подписването.

Елиът присвива очи. Мълчи и тишината ехти. Накрая казва само:

— Аха.

Покашлям се и питам:

— А при теб как е?

Сервитьорът донася виното, показва етикета и отваря бутилката. Увереността на Елиът винаги ме е смайвала. Той е израснал сред лозята и вината на Калифорния и дегустирането на вино не би трябвало да го затруднява. Не че го бях виждала да опитва вино преди. Тогава бяхме много млади.

— Чудесно е — казва той и се обръща към мен, като повече не поглежда сервитьора, който ми сипва.

— Откъде да започна, Мейси?

— От сега.

Елиът се обляга и се замисля откъде точно да започне. Разказва спокойно и подробно. Родителите му все още живеели в Хийлдсбърг („Татко продължава да работи, нали трябва да издържа много деца!“), Ник-младши бил областен прокурор в Сонома Каунти („Облича се като в лош криминален филм и само на теб ще кажа, но никой не трябва да носи лъскави сака.“), Алекс била в гимназията и била страхотна танцьорка („Мейс, не мога да ти опиша колко се гордея с нея. Страхотна е!“), Джордж — както вече съм знаела — бил женен за Лиз и живеел в Сан Франциско („Костюмиран служител! Не мога да запомня каква е длъжността му.“), Андреас бил в Санта Роса и преподавал математика на пети клас, а след няколко месеца щял да се жени („От всички нас той беше последният, който съм мислел, че някога ще работи с деца, но е чудесен учител.“).

Освен резюмето има още много подробности от живота им, които съм пропуснала. Носят вечерята, но ям машинално, без да й обръщам каквото и да е внимание. Разказва ми за следването си надве-натри, за страховете от изпитите и за някои комични ситуации, но нито той, нито аз споменаваме любовните си преживявания. Колкото и да мислим за последния път, когато се видяхме преди единайсет години, темата е табу.