Кристина Лорен
Любов и други думи (2)

Сега

Вторник, 3 октомври

Между апартамента ми в Сан Франциско и Бъркли има само седемнайсет километра, но ако не съм с кола, и в най-ненатовареното за обществения транспорт време пътувам повече от час.

— Качих се на автобуса в шест, после на два бързи влака и на още един автобус. Сега е седем и половина. Е, можеше да е и по-зле.

Сабрина ме слуша, кима и облизва млякото на горната си устна. Колкото и да разбира нежеланието ми да карам кола, тя смята, че трябва да си взема „Субару“ или „Приус“ като всеки себеуважаващ се жител в района на залива.

— Върхът си — усмихва се приятелката ми.

— Така е. Успя да ме накараш да изляза. Добре че има защо. — Поглеждам дъщеричката й, малката принцеса Вивиан, която е в скута ми и която е пораснала толкова много!

Със Сабрина следвахме в университета „Тъфтс“ и живеехме заедно в общежитието. После се преместихме в апартамент, а преди да завършим, се „ъпгрейдвахме“ в една макар и позапусната къща. Кой знае как и двете се озовахме на западния бряг в района на Сан Франциско, а Сабрина вече имаше и бебе. Да се чудиш и маеш кога пораснахме толкова, че да имаме деца и да се грижим за тях.

— Това, малкото, ме буди цяла нощ — в единайсет, в два, в четири и в шест. — Сабрина поглежда мило дъщеря си, а после и мен.

— Е, всякак ти е по-трудно, няма спор. Но пък мирише толкова хубаво! — Гушкам бебето и внимателно се пресягам за кафето си.

Керамична чаша! Не картонена и не голямата метална чаша с капак, която Шон ми подава за из път всяка сутрин. Той знае, че ми трябва доста кофеин, за да отворя очи. Не помня откога не бях сядала в кафене.

— Ти вече приличаш на майка — установява Сабрина.

— Нали работя с деца.

Приятелката ми замълчава и аз осъзнавам, че съм нарушила правило номер едно: не изтъквай какво работиш пред майки на бебета.

— Не знам как се справяш — промълвява тя.

Това изречение е като припев на живота ми. Приятелите ми са доста озадачени от решението ми да се посветя на интензивната терапия в педиатрията в Калифорнийския университет. Вероятно предполагаха, че не ми достига майчинска състрадателност, та да съм свидетел на всекидневните страдания на децата.

— Някой трябва да го прави — традиционно отвръщах аз. — А и ме бива в грижите за децата.

— Сигурна съм.

— Виж, в невропедиатрията не ме търси. — Съжалих, че го казах, и веднага млъкнах.

Млъкни, Мейси, престани да бърбориш!

Сабрина кима леко. Бебето Вив ми се усмихва и рита с крачета.

Гъделичкам коремчето й и добавям:

— Не всички случаи са тежки. Всеки ден стават чудеса, нали бебчо?

Сабрина пита твърде високо:

— Как вървят сватбените приготовления?

Въздишам и заравям глава в ухаещото вратле на Вив.

— Хубаво мирише, нали?

Сабрина протяга ръце към дъщеря си — не й се иска някой друг да я държи толкова дълго. Разбирам я. Чувството да гушкаш пухкаво бебе е неописуемо. Подавам й Вив и казвам:

— Прекрасна е! Толкова е сладка!

Връщам се към спомените си, към шумния живот на голямото съседско семейство в Хийлдсбърг (каквото семейство така и нямах). Налягат ме носталгични мисли за тяхното малко момиченце, с което бях прекарала доста време преди години. На тринайсет-четиринайсет съм и гледам малката Алекс как спи в столчето люлка. Пред очите ми е госпожа Дина — готви в кухнята — а Алекс е в слинг-шала на гърдите й. Господин Ник държи бебето в мускулестите си, космати ръце и я гледа с неописуемо обожание, а шестнайсетгодишният Джордж понякога се мъчи да й смени памперса на дивана и не успява. Помня загрижеността, с която се отнасяха към мъничката си сестричка Ник-младши, Джордж и Андреас. Елиът изчакваше по-големите си братя да се заиграят, да хукнат навън и да вършат бели, за да вземе Алекс и да й чете, като се посвети изцяло на нея.

Всички те ми липсват много, до болка, но най-много ми липсва Елиът.

— Мейс! — повишава тон Сабрина.

— Какво? — сепвам се аз.

— Сватбата?

— А, да. — Работя в болницата по сто часа седмично, но темата за сватбата винаги ме съживява. — Нямаме още дата, не сме избрали и място. Шон не се вълнува от подробностите, което е добре.

— Така е — съгласява се привидно Сабрина и се навежда, за да накърми Вив. — Няма за какво да бързате, нали?

Разбирам подтекста на въпроса: Аз съм най-добрата ти приятелка и съм го виждала само два пъти тоя тип!

Права е. С Шон сме заедно от няколко месеца, но от може би десет години за пръв път съм с някого, с когото се чувствам аз. Той е разбран, спокоен и когато шестгодишната му дъщеря Фийби попита кога ще се оженим, изглежда размисли и скоро след това ми предложи.

— Повярвай ми, че няма нищо интересно за разказване. А, не! Имам час при зъболекаря следващата седмица. Инак все едно и също — работа, спане, работа, спане.

Сабрина се засмива и решава, че е неин ред да разкаже за ежедневието си: първата усмивка на Вив, първият й гърлен смях и силното стискане на бебешкото юмруче.

Слушам, все едно ми разказва за някакво чудо. Вив наистина е чудо на чудесата. Обичам работата си, но разговорите ми липсват.

Смяната ми днес е до полунощ. Ще се прибера, ще поспя няколко часа и после пак на работа. Ако в отделението не се случи нещо наистина ужасно, може и да не запомня какво съм правила. Затова слушам Сабрина внимателно — тя е източник на информация за света. Долавям мирис на кафе и печени филийки, дочувам говор и музика от колоните в кафенето. Забелязвам жена с розови расти и нисък мъж с татуировка на шията, но погледът ми се спира на висок, строен мъж.

Косата му е почти черна. Разчорлена е и пада над ушите. Едното ъгълче на яката на незатъкнатата му в износените черни джинси риза е подгънато. Кецовете му „Ванс“ са с избеляла старомодна щампа на карета. На рамото му виси чанта с дълга дръжка.

Най-обикновен мъж — в Бъркли има хиляди такива — но не е обикновен и за мен. Издава го пъхнатата под мишницата книга. На този свят има само един човек, който чете „Айвънхоу“. И не само чете книгата, ами й се възхищава.

Чакам с нетърпение да се обърне, за да видя как се е променил за изминалите единайсет години. Не се замислям за външния си вид: ментовозелена болнична униформа, удобни маратонки и рошава конска опашка. Ние двамата никога не бяхме обръщали внимание на външния вид на другия, но бяхме обсебени от желанието да се запомним завинаги.

Сабрина отвлича вниманието ми, докато призракът от миналото плаща кафето си.

— Мейс?

Мигам и промълвявам:

— Извинявай. Аз… Та какво каза?

— Говорех ти за обрива от памперсите, но не ме чуваш. Какво толкова гледаш?

Сабрина проследява погледа ми и ахка:

— Ооо!

Ахка не защото го познава, а заради високата му, стройна фигура. Той порасна изведнъж, когато стана на петнайсет. Раменете му също бяха станали широки, но аз ги забелязах чак когато се наведе над мен със смъкнати до коленете джинси и гърбът му засенчи слабата светлина на лампата в дрешника библиотека. Косата му е била винаги гъста. Джинсите му са с ниска талия и дупето му е… прекрасно. Кога е станало това, не знам.

Той е точно от типа мъже, които двете със Сабрина бихме загледали, като разменените ни в мълчание погледи биха били повече от красноречиви.

Мигът беше сюрреалистичен — този мъж можеше да е непознат, на когото тайно щях да се възхищавам.

Но дали не беше някой друг? След цяло десетилетие как така познах фигурата му?

Той се обръща и аз оставам без дъх. Сякаш някой ме удря в слънчевия сплит.

Сабрина чува как гърдите ми хриптят и се надигат.

— Мейс?

Дишам на пресекулки и очите ми парят.

Лицето му е по-слабо, долната челюст — по-изострена и с набола сутрешна брада. Носи същите очила с дебели рамки, но те вече не скриват лицето му. Ясните му пъстри очи са все така уголемени зад дебелите стъкла. Носът му е същият, но вече не прави впечатление на голям. И устата му е същата — тънки устни, винаги готови за сардонична усмивка.

Не мога да си представя изражението му, когато ме забележи.

— Мейс? — Сабрина ме стиска за лакътя. — Добре ли си, мила?

Преглъщам и затварям очи, за да изляза от вцепенението.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Ами… — Отново преглъщам, поглеждам я, но погледът ми пак се отправят към мъжа. — Това е Елиът.

Този път нейното „Ооо!“ е изпълнено със смисъл.