Кристина Лорен
Любов и други думи (46)

Сега

Понеделник, 1 януари

Погледът на Елиът витае отвъд прозореца на спалнята ми. Смутен е, объркан е и изпълнен с вина и угризения. Татко беше умрял часове след изневярата му, тъй като не му се бях обадила и затова дойде да ме прибере… Години наред смятах, че Елиът е виновен за смъртта на татко.

— Мейси, Мейси… — мълви той. — Сега разбирам защо не искаше да ме чуеш и видиш.

— Не можех да разгранича теб и случилото се с татко.

Елиът ме прегръща много по-силно.

— Когато те попитах на случайната ни среща в кафенето как е Дънкан, аз наистина нямах представа.

— Мислех, че знаеш. Че си чул отнякъде.

— Нямахме никаква връзка през тези години. Ти просто изчезна. И през цялото това време си мислела, че съм спал с Ема и че знам за татко ти, и че въобще не ми пука ли?

— Не съвсем. Нали виждах, че искаш да се свържем. Знаех, че ме обичаш, но допусках, че между теб и Ема има нещо по-сериозно. Чувствах се объркана и отчаяна.

— Това с Ема не беше сериозно.

— Крисчън каза, че излизате от време на време.

— Крисчън е идиот. Ти знаеше всичко за мен и Ема.

Изкушавам се да му кажа, че всичко това е вече минало, но забелязвам, че за него все още има значение и замълчавам.

— Андреас спомена, че през следващото лято те видял с баща ти в къщата.

— Бях с чичо Кенет. Набързо опаковахме всичко и си заминахме. След това не съм ходила.

— Цялото лято се надявах, че ще дойдеш. Не знам как съм те изпуснал!

— Нарочно не запалихме лампите. Вмъкнахме се като крадци с фенерчета. Притеснявах се да не те срещна.

Неприятно ми е, че ровим в старите рани, но още по-неприятно ми е, че отваряме и нови.

— „Притеснявах се“ е слабо казано. Вечерта, преди да тръгнем, получих пристъп на паника и не исках отново да изплаша чичо. Предпочетох да избегна чувствата, като се скрия от теб.

Елиът мълчи с тревожно изражение, а аз разтривам гърба му.

— Как си? Добре ли си?

— Не, не съм. С какви думи да ти кажа колко много съжалявам… Как бих могъл да…

— Успокой се, Ел.

Той скача и се затичва към банята. Чувам, че повръща. Чукам на вратата.

— Дай ми малко време, Мейс. Ей сега ще дойда.

Сядам на прага и го чакам да излезе.

* * *

Събуждам се в леглото си. Не помня как и къде съм заспала. Може би в коридора и Елиът ме беше пренесъл до спалнята. Оглеждам се, но не го виждам.

Чувам, че кашля в библиотеката, завивам се с одеялото и се запътвам натам. Той лежи и гледа звездите на тавана. По-рано библиотеката ми наподобяваше огромна планета, а сега ми се вижда толкова малка… Лягам до него и се сгушвам на гърдите му. Очите му са влажни, а носът червен.

— Дълго ли спах?

— Няколко часа.

Още ми се спи, но не искам да бъда нито минута без него. Решавам да го попитам:

— Имаме ли още нещо за споделяне?

— Вероятно да. Трябва ми малко време да осмисля всичко, казано дотук.

— Аз го осмислях единайсет години, а на теб ти се струпа изведнъж в няколко минути. — Погалвам гърдите му. — Разбирам, че не ти е лесно.

— Твоето изчезване беше най-лошото нещо в живота ми — заговорва Елиът с дрезгав глас. — Сега поне знам какво ти се е случило. — Очите му отново се изпълват със сълзи. — Съжалявам, че не съм бил до теб, когато Дънкан е починал.

— А аз съжалявам, че не ти казах. И че изчезнах.

— Мейс, мила моя Мейс, загубила си майка си на десет, а татко си на осемнайсет. Може да ме боли, че се скри от мен, но те разбирам. Животът ти в миг се е срутил на онова шосе…

Опитвам се да не мисля, а само да вдишвам уханието му, което ми е толкова познато. Притискам се в него, слагам ръка на сърцето му и промълвявам:

— Беше ужасно. А ти как живя през всичките тези години?

— Ами… фокусирах се върху училището. Ако имаш предвид любовни връзки, чувствах се толкова виновен, че дълго време ги избягвах.

— Алекс спомена, че преди Рейчъл не си водил никого у вас.

— Може ли да направя официално изявление? — засмива се той и целува косата ми.

— Да чуем. — Близостта на тялото му ме вълнува и привлича, и не мога да се отлепя от него.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Сълзите ме задушават. Родителите ми винаги ще ми липсват, но Елиът беше отново в живота ми като един вид възкресение. Той целува челото ми и пита:

— Това е нашият шанс да бъдем заедно, нали?

— Мисля, че го заслужаваме. С времето се убедих, че каквото и да си имал с Ема, ти обичаше само мен.

— Така е, Мейс, и не мога да се примиря, че Дънкан е мислел друго.

Замълчавам и само целувам пулсиращата вена на шията му.

— Ел, знаеш ли, че още обичам нашата библиотека?

— И аз. Но е време да се сбогуваме с нея. Мястото ни вече не е тук.

— Защо да не запазим къщата и да идваме от време на време?

Елиът ме целува и отвръща:

— Къщата е твоя и, разбира се, ще правиш с нея каквото решиш. Само че ще бъде добре да излезем от дрешника убежище.

Поглеждам го с тъга — най-хубавите ми години бяха преминали тук и нямаше друго място на света, в което да бях по-спокойна и по-щастлива.

— Знам какво си мислиш, Мейс — излезем ли от нашия свят, нещата няма да потръгнат. Нали вече ни се случи. Проклет късмет! Сега няма да бъде така, уверявам те.

Отвръщам на целувката му с целувка и заявявам с усмивка:

— Обещай!

— Обещавам.

Смъквам очилата му и ги оставям на рафта. Той целува шията ми.

— Ще живеем така, както винаги сме искали.

— Ще празнуваме Деня на благодарността на пода по бельо?

Свалям ципа на панталоните му, той надава стон, притиска ме с бедрата си и шепне:

— И всяка нощ ще бъдеш в леглото ми?

— Или ти в моето.

— Тогава ще трябва да се върнеш в родния си дом, момиче! — засмива се Елиът, а аз използвам момента да го помоля:

— Ела с мен да ми помогнеш да изчистя. Не съм ходила там от толкова време!

— Чаках те единайсет години. Ще дойда, където поискаш.