Кристина Лорен
Любов и други думи (38)

Сега

Неделя, 31 декември

С Елиът обиколихме осемте акра на „Мадрона Мейнър“. Вървяхме два часа и разговаряхме за какво ли не — за книгите, които сме харесали през годините, за слабостта ни към маслините „Кастелветрано“, за любимите ни магазини за деликатеси, за политическото положение, за местата, които искаме да посетим.

Последната ни Нова година заедно е като радиоактивен метеор в буркан, който стискам в ръка. Старая се да не го отворя. Засега.

Следобедно слънце се крие зад дърветата и вятърът е студен. Отправяме се към голямата, украсена с цветни гирлянди, морава. Между масите има отоплителни лампи, а сервитьорите предлагат ордьоври.

— Ще се кача за малко горе да проверя дали всичко е наред — казва Елиът и бързо ме целува по челото и бузата, както някога, когато беше мой.

Не познавам гостите. Виждала съм някои чичовци, лели и братовчеди на семейството, но не сме толкова близки, че да ги заговоря. Сабрина си обяснява малкото ми близки хора с прословутата ми сдържаност. На което отговарям: „Малко, но изискани!“. Вземам един ордьовър със скариди, но някой го грабва от ръката ми. Алекс! Налапва го и ме дърпа за ръката.

— Идвай! Ние сме на първия ред.

— А, не — дърпам се аз.

— Мама ми каза да седнеш там. Ти си част от семейството.

В гърлото ми засяда буца. Завивам се с шала и сядам на първия ред от страната на младоженеца.

— Знаеш ли откога чакам да се видим? — подхваща Алекс, загледана в потъналата в цветя арка.

Тя беше само на три, когато скъсахме с Елиът. Каква дума само! „Скъсахме“ подхожда на други връзки, нашето беше направо разруха. Или пък не? Може би съдбата просто се беше намесила и стоварила чука си върху слабото ни място.

Алекс прилича толкова много на Елиът, когато беше на четиринайсет, че дъхът ми секва. Очите й са пъстри и огромни зад очилата. Косата й е гъста, черна и цветята около овалното й лице едва се държат с шноли и фиби. Шията й е дълга като на лебед, а ръцете — тънки и фини.

— Той те обича толкова много. След теб почти не е водил друго момиче у дома. Честна дума!

Дъхът ми спира.

— Родителите ми си мислеха, че е гей, и го успокояваха: „Елиът, ние те обичаме безрезервно. Искаме само да бъдеш щастлив“. Той благодареше и всички го зяпахме в очакване да ни съобщи кой е приятелят му.

— Но все пак доведе момиче и предполагам, че я харесахте — усмихвам се аз.

— Рейчъл не беше лоша — свива рамене Алекс.

Боже мой, беше ги запознал единствено с Рейчъл…

— Когато дойде за пръв път, мама й каза три пъти „Мейси“.

— Конфузно, нали? — промълвявам аз и ми става още по-тъжно за горката Рейчъл.

— Елиът ни каза, че е влюбен в теб още от гимназията. Много се радвам, че сте пак заедно. Нищо, че сте само приятели. И още нещо — съжалявам за татко ти, Мейси. Аз не го помня, но мама казва, че бил чудесен човек.

— Благодаря, миличка Алекс. — Прегръщам я и добавям: — Всички вие ми липсвахте ужасно много.

Настъпва мълчание, китаристът свири „Алилуя“ във версията на Джеф Бъкли и по пътеката се задава възрастна двойка, вероятно бабата и дядото на Елс, след тях са господин Ник и госпожа Дина, а Андреас е между тях. Щастливата усмивка на госпожа Дина почти ме разплаква. Винаги плача на сватби, но тази е различна. Отново съм сред хората, които обичам толкова много, и за пръв път незнайно откога не се чувствам сама.

Госпожа Дина сяда до Алекс и стиска ръката ми. Усещам вълнението, обичта и радостта й, че съм тук.

Ник-младши върви с една от шаферките. Едър и висок като родителите си, той е с брада и прилича повече на дървосекач, отколкото на областен прокурор. Изобщо не мога да си го представя с лъскаво сако.

Джордж и Лиз са за ръка и усмихнати. Те са съвършената комбинация на двама щастливи съпрузи. Гледам ги и отново се просълзявам.

Алекс ми подава кърпичка и шепне:

— Заобиколена съм от ревли.

— И ти ще поплачеш, ще видиш — сгълчава я майка й.

По пътеката се задава Елиът с една от шаферките под ръка. Изглежда страхотно, вече е поне метър и деветдесет, а усмивката му е запленяваща. Оставя шаферката до сватбената арка и ме търси с очи. Гледам го и не мога да си представя да застана с когото и да е друг пред олтара. Свирят „Тя“ на Елвис Костело, всички ставаме и вместо да гледам задаващата се булка, аз гледам Елиът.

Той усеща погледа ми и извърта глава към мен. Очите ни се срещат и неговите питат: Всичко наред ли е?

Отвръщам с устни. Да.

Да, твоя съм.

Да, готова съм.

Да, обичам те.