Кристина Лорен
Любов и други думи (32)

Сега

23 ноември, четвъртък

Сградата, в която живее Елиът, е била красива. Тя е във викториански стил и е боядисана във вече избеляло тюркоазеносиньо. Сега е разделена на четири пренаселени апартамента.

Елиът живее в апартамент 4. Качвам се по стръмните, скърцащи стълби и завивам вдясно.

Вратата му е кафява, а на изтривалката има цитат от Дикинсън: Душата трябва да е винаги открехната.

Чукам.

Възможно ли е все така да помня звука и ритъма на стъпките му? Пулсът ми се усилва все повече и почти ми се завива свят.

През изминалите единайсет години Елиът си е изработил вкус към подходящия стил на обличане и сресване. Стои на прага с черни джинси и с (може би умишлено?) предпочитаната черна джинсова риза с навити ръкави. Бос.

Той е бос, аз съм в неговия апартамент, а някъде вътре е спалнята и леглото му.

Ако не внимавам, надали ще се прибера довечера у дома.

Не съм на себе си.

— Мейси — усмихва се Елиът и с една ръка през раменете ми ме придърпва вътре. Усмивката му е сияйна. — Ти си тук! В моя апартамент! — Навежда се и ме целува по бузата. — Лицето ти е студено.

— Замръзнах. Вървях пеша.

— Не дойде ли с колата?

— Не обичам колите — усмихвам се аз и оставям пая, който купих пътьом.

— Можех да те взема.

Слагам ръка на гърдите му и казвам:

— От спирката до теб са само шест пресечки. Нищо ми няма.

— Малко се притеснявам. — Той размърдва рамене, сякаш за да се отпусне. — Притеснявам се за тази вечер. Надявам се да се стегна, но надали.

Посочвам пая.

— За съжаление, не е по рецептата на майка ти. Те ще дойдат ли?

Елиът клати глава и ме кани в малката подредена кухня.

— Канени са в Мендосино у родителите на Елс, годеницата на Андреас.

— Кого друг си поканил?

Той се обляга на плота и ризата се опъва на гърдите му. Сърцето ми ще изхвръкне.

— Приятелят ми Дезмънд. И Рейчъл.

Инстинктивно поглеждам дрехите си и успявам да изрека:

— Значи Рейчъл ще дойде…

— Нямаш против, нали?

Опитвам да се овладея, ала без да искам леко се намръщвам.

— Май не?

— Прозвуча ми като въпрос. Трябваше да ти кажа, че семейството й е далеч, а и няма много приятели тук.

— Тя с теб ли живее?

— Не. Но често остава при мен.

Гледам печката и си представям как Рейчъл пържи яйца по бельо, Елиът взема душ, налива й кафе и я целува по голото рамо. Питам се дали изпитва същата ревност, представяйки си ме в леглото на Шон, който ме докосваше така, както ние само започнахме да се докосваме преди много години.

— Да не би да си я поканил, за да ме накараш да ревнувам поне малко?

— Честна дума — не.

Поглеждам го и знам, че е искрен.

— Тя знае ли коя съм?

— Да.

— И че ще бъда тук?

— Аз исках да дойдеш. Наистина! — Очите му са топли и мили, както винаги, когато е изпълнен със силно желание. — Но не исках Рейчъл да е сама на празника. Освен това се притеснявах, че няма да дойдеш, ако ти бях казал, че съм я поканил.

Беше прав. Изобщо не можех да си представя празненство с бившата приятелка на Елиът!

— Тя да не си мисли, че сме пак заедно?

— Не знам какво си мисли. Пък и ти си сгодена, нали?

Пронизва ме чувство на вина — не мога да му кажа, че вече съм свободна и едва ли не да му се сторя хронически емоционално неуравновесена.

— Там нещата са… сложни.

Елиът мълчи няколко секунди и ме дърпа за ръката.

— Ела да ти покажа апартамента.

В дъното на хола има висок прозорец от оловно стъкло, който гледа към неочаквано красив двор със смокини, сливи и малка тучна морава — голяма рядкост в този район.

— Моравата е изкуствена и е в двора по настояване на собственика.

Стените в хола са с книги от пода до тавана и до рафтовете има плъзгаща се стълбичка. Диванът е яркосин, с многоцветни възглавници. В ъгъла до вратата има разтегателна маса с покривка, салфетки, купа с червени боровинки и малки тикви от различни сортове.

— Тук е много хубаво — прошепвам и пъхам кичур коса зад ухото си. Елиът преглъща и вероятно се досеща, че съм я пуснала заради него.

— Благодарение на фантазиите ми — оглежда той рафтовете с книги. — Нали помниш… драконите?

— О, пишеш порно романи?

Елиът прихва.

— Не точно.

— Някакви подробности все пак?

— Нека първо те разведа.

Тръгваме по малко коридорче. Вляво е спалнята. Вдясно е банята с малка вана без душ. От крана виси маркуч.

— Нямаш душ.

Обзавеждането е в негов стил. Минималистична мебелировка и книги до тавана. Коридорчето е малко и високият Елиът го изпълва с широките си рамене.

— Не знам дали бих могла да живея без душ. Само с вана…

— Аз я наричам нирвана.

— Май не я ползваш само по предназначение.

— Досети се — усмихна се той.

Прави крачка към мен.

— Още не мога да повярвам, че имам свое местенце. Нали знаеш какво многобройно семейство сме.

— Приятно ли ти е да живееш сам?

— Честно ли?

— Винаги съм държала да си откровен.

— Приятно ми е, но ще ми бъде по-приятно да живея с теб. Обичам да спя сам, но предпочитам да си с мен в леглото. Обичам да каня приятели за Деня на благодарността, но бих предпочел да сме само двамата, да ядем пуйка и да се гушкаме на пода.

— По бельо — казвам, без да искам.

Поглежда ме слисано, но бързо се усмихва и пита:

— Значи нещата с Шон са сложни, така ли?

В този миг на вратата се чука, но той чака отговора с нетърпеливо пламъче в очите. Минават десетина секунди.

— Ел, може би трябва да отвориш.

Въздъхва и отваря. Дезмънд е по-нисък от Елиът, мускулест, с гладка, тъмна кожа и с усмивка, която блещука в очите. След като връчва голяма купа с шарена салата на приятеля си, той го тупва по рамото, благодари за поканата, обръща се към мен и се представя с австралийски акцент:

— Приятно ми е, Дез.

— Мейси. Радвам се, че най-сетне се запознахме.

Рейчъл стои зад Дезмънд и ме гледа. Усмихва се сдържано и чака Елиът да я представи.

— Запознай се с Мейси.

Рейчъл е с къса черна коса и светлосини очи, с лунички на носа и на бузите. Усмивката й към мен изглежда сравнително искрена и разкрива бели, равни зъби. Прекрасно момиче.

— Здравей, Рейчъл. — Протягам ръка и тя я стиска леко.

— Приятно ми е. — Още една усмивка.

— Благодаря, че дойде — казвам, без да искам, сякаш съм домакиня.

Тя поглежда Елиът и той й се усмихва.

Гърдите ме стягат от ревност и болезнено чувство за притежание. Не ми харесват тези мълчаливи погледи между двамата. Те имат общо минало и безсловесен език.

— Къде да я оставя? — пита Рейчъл и вдига торба с няколко бутилки вино.

— В хладилника — казва Елиът и стиска рамото й, като отново я гледа с мила усмивка.

Рейчъл отива в кухнята и Елиът поглежда Дез.

— Тя е добре — шепне той. — Спокойно. — Очите му заблестяват в усмивка, докато ме гледа. — Най-сетне да те видя, Мейси. От плът и кръв.

Сменям насоката на разговора и питам:

— Откъде се познавате с Елиът?

— Играем заедно ръгби.

Засмивам се с пълен глас и Елиът се засяга.

— Подиграваш ли ми се?

Дез се чуди на реакцията ми и добавя:

— Той е много добър.

— Няма начин. Елиът и ръгби!

— Без обиди, моля! — прави се на сърдит той.

— Спомням си как се учеше да караш кънки.

— Как кънки? — не може да повярва Дез.

— Става дума за скейтборд! — засмива се Елиът и премята ръка през врата ми, все едно ще се боричкаме.

Рейчъл стои на прага на кухнята и държи отворена бутилка вино.

— Някой иска ли, или само на мен ми се пие?

Дез се засмива, все едно това е някаква шега, но Рейчъл надига бутилката, отпива няколко големи глътки и избърсва уста с опакото на дланта си.

Елиът сваля ръка от врата ми, оправя ризата си, а аз приглаждам косата си. Имам чувството, че сме хванати в нарушение на обществения ред. Винаги се бяхме съобразявали и пазили отношенията си само между нас двамата.

— Рейч, моля те, недей — тихо казва Елиът.

В молбата му долавям укор, с какъвто никога не се беше обръщал към мен, и все пак гласът му прозвучава с особена нотка на съкровеност и интимност.

— Недей какво? — пита тя.

— Мислех, че ти го искаше.

— Само че не се оказа толкова лесно.

Защо беше допускала, че ще бъде лесно?!

— Може да си тръгна — предлагам аз, но Дез и Елиът се намесват.

— О, не, не — заявява Елиът.

— Но защо? Остани! — спира ме Дез.

Рейчъл ме поглежда гневно, сякаш иска да каже: „Аз пък знам защо“.

— Добре си му объркала живота — тихо казва тя.

Елиът се обръща към нея с едва доловим предупредителен тон.

— Рейчъл, хайде стига.

— Хайде стига какво? Обсъдихте ли нещата? Тя има ли представа за какво говоря?

Дез бързо се запътва към тоалетната и се спасява от полесражението. Аз оставам в центъра на битката, ала искам да разбера какво трябва да знам.

— За какво да имам представа? — питам Елиът.

Той клати глава.

— Сега няма да говорим за това.

Тя обаче се обляга на вратата и отговаря вместо него:

— Ами как е объркал живота си заради теб. Как никой…

— Рейчъл!

Гласът му реже като нож. Никога не съм го чувала да говори така. Цялата настръхвам.

Нещо ми убягва и не знам какво е то. Животът ми се обърна, след като се разделихме, ала нямам представа какво е преживял той и затова казвам:

— Рейчъл, животът и на двама ни се обърка. Затова се опитваме да поправим каквото можем. Така или иначе, това теб не те засяга.

— О, но ме засягаше цели пет шибани години. Пет! Особено през едната от тях!

Какво, по дяволите, означаваше това?

Елиът потърква лицето си с две ръце и я пита:

— Трябва ли да разговаряме за това сега?

— Не.

Тя грабва чантата си и… си тръгва.