Кристина Лорен
Любов и други думи (31)

Тогава

Сряда, 12 юли,

преди единайсет години

Хийлдсбъргското лято мина през влажната топлина, жуженето на пчелите и уханието на горските плодове към горещите дни, които задушаваха поточетата до пресъхване. Нямаше къде да се оттеглим на хладина, освен покрай реката или в библиотеката. Дори тя, нашето синьо убежище, ми действаше клаустрофобично. Елиът беше толкова висок, че като се излегнеше на пода, заемаше почти цялата дължина на библиотеката. Скоро щеше да навърши осемнайсет и от него се излъчваше осезаема сексуалност, на която едва намирах сили да устоя. Сутрин обикаляхме гората около къщата, а следобед ходехме за сладолед в града. Дълго се излежавахме в библиотеката и гледахме звездите на тавана.

— Ел, вълнуваш ли се за новата учебна година?

— Да.

— Харесват ли ти часовете в Санта Роса?

— Защо питаш?

Скоро щяхме да завършим и се чудех какво щяхме да правим след това. Може би щяхме да живеем по-близо? И заедно…

— Просто се сетих.

— Реших да сменя часовете в Санта Роса с подготвителен клас в Калифорнийския университет.

— Наистина ли?

Той сви рамене.

— С Ема ли ще ходиш на есенния бал?

— Моля? — Елиът ме изгледа и прихна. — Разбира се, че не. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ти… сериозно ли?

— Да или не? Ако не дойдеш, вероятно няма да отида.

— О! — Сърцето ми биеше до пръсване. — Истината е, че не бих искала обожателките ти да ме гледат с убийствени погледи, нито пък да зяпат теб без мен.

— Нещата не стоят така.

— И Ема не ти изпраща имейли?

— Не бих казал.

— Лъжеш.

— Тя разбра, че не си падам по нея.

— Не че ревнувам, но…

Телефонът му забръмча и след като прочете съобщението, той го прибра в джоба с доста гузно изражение.

— Ема, нали?

— Съдбата е срещу мен и иска да ме изкара лъжец.

— Какво ти пише?

— Нищо интересно.

— Тогава кажи за какво ти пише.

— Иска да излезем.

— И?

— И толкова.

— Дай ми телефона. Ще й отговоря, че си зает.

— А ще споменеш ли, че си адски ревнива?

— Ще видим.

— Предлагам да снимаме гърдите ти и „по погрешка“ да й ги пратим — засмя се той.

— Дай ми телефона!

Посегнах да го взема, ала с дългата си ръка го държеше над главата си. Паднах върху него с гърди върху лицето му. Елиът промърмори доволно. Нададох писък и го бутнах.

— Ама че си!

Той ме завъртя, придърпа ме в скута си и ме загъделичка с дългите си пръсти.

Засмях се и се заизвивах, после се озовах на пода под него и двамата застинахме, без да откъсваме погледи един от друг.

Бях на седемнайсет и за пръв път изпитвах такова желание. Елиът ме прегръщаше и аз усещах възбудата му. Понечих да се пошегувам и да го попитам какво е това нещо в джинсите му, но гърлото ми беше свито и цялата пламтях. Той се надигна на лакът и каза:

— Извинявай.

— Не ставай — прошепнах аз.

Може би го изрекох подсъзнателно. Исках да знам какво криеха копчетата на джинсите и… изобщо какво би се случило.

— Окей — преглътна Елиът, аз го обгърнах с крака и той започна да движи тялото си върху мен. Следвах ритъма инстинктивно и се питах какво правим, какво?

Галех гърба му и си налагах да не се разсейвам с твърде много мисли.

Това беше Елиът.

Моят Елиът.

Стисках тениската му с юмруци, исках да го целуна, но не исках да отвличам вниманието си от надигащото се в мен неизпитвано досега чувство.

Струваше ли ми се, или правехме секс с дрехи?

Исках още. Исках него. Изгарях от непознато желание. С цялото си тяло и с горещите си, пулсиращи слабини. Топлите му устни на шията ми ме накараха да изстена — те бяха близо до ухото ми и аз долавях и най-малката промяна в учестеното дишане на Елиът. Чух дълбоката му, подобна на стон въздишка, и прошепнах „По-бързо“. Той сложи ръка на ханша ми и само след миг скочи.

— По дяволите!

Бързо изхвърча от стаята, а аз се зачудих какво се беше случило. Може би беше… свършил? Или пък беше решил, че се боя от това, което вероятно следваше? Искаше ли да бъде моето гадже, или не?

Ето как приятелството ни щеше да се опошли…

Седнах и взех една книга, без да мога да прочета нито една дума. Реших да броя до хиляда и да отида у тях, за да му се извиня.

Едно… две… три…

Двайсет и осем, двайсет и девет…

Двеста и тринайсет…

— Какво четеш?

Той стоеше на прага и ме гледаше. Беше се преоблякъл. Показах му корицата.

— Започнах „Айвънхоу“. Без „д“!

— Не думай!

— Защо се учудваш? Та ти си я чел поне петдесет пъти.

— Ами защото по всичко изглежда, че си стигнала вече до средата — усмихна се закачливо той.

Смутих се и замалко да го попитам дали не го обидих.

— Мейси… — подхвана той със своя успокояващ тон.

Опитах да се засмея, но от гърлото ми се чу само изхриптяване.

— Елиът, извинявай. По-добре да не говорим за това. Няма да се повтори, обещавам. Знам, че все настоявах да не бъдем заедно, за да не развалим отношенията си, а всъщност какво направих… Извинявай.

Той взе една книга, аз сведох поглед към моята — този път започнах от началото — и така цели два часа. Четях механично и си го обяснявах с мъчителното притеснение, че го бях засегнала или ядосала. Стомахът ми беше на топка и накрая не издържах.

— Ел, всичко наред ли е? Да не те засегнах?

— Не — засмя се той.

Въздъхнах и замълчах.

— Всичко е наред. — Усмивката му беше закачлива и многозначителна. — Сещаш ли се?

— Да не би да… свърши?

— Абсолютно — засмя се той.

Сърцето ми щеше да изхвръкне — аз бях причината за… това.

— Когато изстена и пошепна „По-бързо“… — Елиът сви примирено рамене.

— Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш, Мейс. Беше толкова секси! — Той погледна устните ми и продължи: — Понякога ми е трудно, че не сме… заедно. Не знам докъде да спра и все се изкушавам да мина границата. Целуваме се, прегръщаме се и сме все така само приятели. Това днес не ми е достатъчно — не че настоявам да правиш нещо повече, Мейс, но искам да знаеш, че те желая и че мисля за това непрекъснато.

Аз също исках да бъда с него и днес сигурно щях да го направя, ала кой знае защо казах:

— Но аз ще умра, ако загубя приятелството ти.

Елиът ме целуна по бузата и рече с усмивка:

— Аз също.