Кристина Лорен
Любов и други думи (19)

Тогава

31 декември,

преди четиринайсет години

— Момчетата са отврат.

Вятърът ще ни отвее на Гоут Рок, където отидохме със семействата си, за да празнуваме Нова година с фойерверки и флаг футбол.

— Защо? Ще ми кажеш ли? — попита Елиът и вдигна поглед от книгата.

Честно казано, аз не си падах по никое момче в училище, но изглежда, че и никое не си падаше по мен. Моят най-добър приятел Дани ми каза, че Гейб и Тайлър ме харесвали, ама съм била малко като „извадена от книга“.

Всички ходеха по срещи, а аз дори не се бях целувала с момче. На забавата на деветокласниците щях да ходя с Ники.

— Кажи ми защо момчетата са отврат — настоя Елиът.

— Защото не харесват интересни момичета, а момичета с големи гърди и с разголени дрехи, които флиртуват.

Елиът остави книгата и каза:

— Не и аз.

Направих се, че не го чувам, и продължих:

— А момичетата харесват интересните момчета. Стеснителните момчета, които знаят всичко, имат големи ръце, хубави зъби и говорят мило. — Прехапах устни, тъй като доста се разприказвах.

Елиът се усмихна до уши — шините вече ги нямаше и зъбите му бяха идеални.

— Харесваш ли моите зъби?

— Ама че си и ти! Любима дума? — побързах да сменя темата аз.

— Полярна звезда.

— Защо?

— Ярка е, привлича вниманието. Твоята дума коя е?

— Кастрация.

Елиът се намръщи, загледа се в ръцете си и пошепна:

— Андреас казва, че си готина.

— Андреас? — ахвам и поглеждам към плажа, където Андреас се боричка с Джордж. Представям си как го целувам. Кожата му е гладка, но косата му е твърде чорлава, пък и ми се струва глуповат.

— Но нали си има Ейми!

Елиът свъсва вежди и хвърля камъче към пенестите вълни.

— Скъсаха. Казах му, че ако те пипне, ще го пребия от бой.

Засмях се с цяло гърло, но Елиът беше разумен посвоему и не се обиди: Андреас може и да нямаше неговия ум, но пък беше канара от мускули.

— Дори се сбихме и счупихме вазата на мама — онази, в ъгъла.

— И? Много ли се ядоса? — слисах се аз, но ми беше приятно, че се бяха карали за мен.

— Наказа ни.

Едва се сдържах да не се засмея. Излегнах се на пясъка и се зачетох отново в книгата: Понесе се на крилете на песента, високо, високо, сред звездите, и за миг й се стори, че думите Тъма и Светлина нямат значение и само тази мелодия беше истинска…

По едно време дойде татко. Спря зад нас и чак когато сянката му легна пред мен, осъзнах, че лежа с глава на гърдите на Елиът, който също четеше.

— Какво правите? — попита татко.

— Нищо — отговорихме единодушно.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърнах аз, но татко не отместваше очи от Елиът и двамата си размениха дълги погледи с вероятно някакъв невидим Y-хромозомен сигнал, съпроводен с покашляне.

— Четяхме — рече Елиът с по-плътен и мъжествен глас, което едва ли беше подходящо в този момент.

— Да, татко — потвърдих аз.

Той въздъхна и клекна до мен.

— Какво четеш?

— „Гънка във времето“.

— Пак ли?

— Много ми харесва.

Татко ме погали по бузата и попита:

— Гладна ли си?

— Да.

Той стана и се запъти към огъня и господин Ник.

Елиът въздъхна чак след няколко секунди и каза:

— Мейс, ръцете на баща ти са колкото лицето ми.

Представих си как улавя лицето му с длан и се засмях.

— Какво смешно има?

— Представих си ви в схватка.

— На мен никак не ми беше смешно. Гледаше ме, сякаш беше готов да ме удуши.

— Престани, Ел!

— Всички бащи са такива.

— Като говорим за татко, знаеш ли какво намерих миналата седмица?

— Какво?

— Мръсни списания. Татко има много. Държи ги в една кошница на най-горния рафт на неговия дрешник. Зад коледните фигурки. — Това наистина ме беше слисало.

— Ами… има логика. Нали е… Рождество — усмихна се Елиът.

Гласът му вибрираше в главата ми, опряна на рамото му, и от допира ме лазеха тръпки.

— И все пак едва ли е подходящо място.

— Ти защо си ровила в дрешника му?

— Това не е важно.

— Напротив.

Елиът отбеляза страницата, до която беше стигнал, седна и ме погледна.

— Баща ти е мъж. Без жена. Неговата стая е неговата крепост, а дрешникът е неговият трезор. Все едно да ровиш в нощното шкафче или под матрака му. — Гледах го с ококорени очи. — Ти какво очакваше да намериш зад рождественските фигури на най-горния рафт в дрешника му?

— Може би албуми със снимки. Скъпи спомени от хубавата му младост. Зимни пуловери. Изобщо вещи на родител. — Усмихнах се виновно и добавих: — Или пък коледния ми подарък?

— Мейс, тършуването винаги води до разочарования. Винаги.

Татко не излизаше с жени, работеше и отделяше време и на мен. Не се бях замисляла, че може би всичко това беше нормално за него. Прегънах ъгълчето на страницата, затворих „Гънка във времето“, настаних се на сухата трева и заявих:

— Гадно е.

Елиът се засмя и поклати глава.

— Искаш да кажеш, че не е ли? — ядосах се аз.

— Кое е гадно? Това, че баща ти има такива списания или че ги използва, за да…

Запуших ушите си.

— Само да довършиш проклетото изречение! Ще те изритам в скута, Елиът Петропулос! Не всеки прави такива неща.

Той разтвори книгата и започна да чете.

— Или…? — тихо попитах аз.

— Всеки го прави.

— И ти ли? — престраших се да попитам.

Вратът му почервеня, но след няколко секунди кимна.

— Често ли?

— Зависи какво имаш предвид. Аз съм на петнайсет и имам голямо въображение. Това вероятно отговаря на въпроса ти.

Сякаш пред нас се отвориха двери към един едва ли не нов свят.

— И за какво си мислиш, когато…

Сърцето ми биеше до пръсване.

— За целувки, за милувки, за секс. За части от тялото, които аз нямам, но хората правят разни неща с тях. Мисля си за коси, крака, дракони, книги, усти, думи, устни…

— Дракони ли спомена? — слисах се аз.

— Да. Казах ти, че имам голямо въображение.