Кристина Лорен
Любов и други думи (5)

Тогава

Петък, 11 октомври,

преди петнайсет години

Ванът ни спря пред къщата. Семейство Петропулос ни чакаше в пълен състав в съседния двор. Ванът беше полупразен, тъй като с татко предполагахме, че ще донесем повече мебели и вещи, но накрая взехме от магазина за втора употреба само легла, маси и столове. Татко каза, че направо сме драснали клечката на мебелировката. Не го разбрах съвсем. Пък и единствената ми мисъл, докато пътувахме, беше, че отиваме в къща, в която мама не е била. Тя искаше да имаме убежище сред природата, но нито го беше избрала, нито го беше видяла. Беше ми много мъчно. Татко все още караше раздрънканото зелено волво. Все още живеехме в същата къща на Роуз Стрийт. Със същите мебели от времето на мама. Имах нови дрехи, но имах чувството, че мама се явяваше и ми ги избираше чрез някаква божествена намеса. Татко все харесваше широки и развлечени модели, докато някоя симпатична продавачка не се появеше с подходящи за фигурата ми дрехи и го уверяваше: „Господин Соренсен, повярвайте ми, това е модерно сега“.

Слязох от вана, оправих ризата върху шортите си и спрях поглед на съседите, които приближаваха по чакълестата пътека между двете къщи. Първо забелязах Елиът. До него бяха усмихнатите му родители и още три момчета.

Присъствието на това любезно и горящо от желание да ни помогне семейство само засили болката в гърдите ми, която пълзеше към гърлото.

Съдейки по издайническия нос и гъстата черна коса, мъжът беше бащата на Елиът. Той се затича към татко с протегната ръка. Беше само няколко сантиметра по-нисък от моя невероятно висок баща.

— Ник Петропулос — представи се той и протегна ръка и на мен. — Това сигурно е Мейси.

— Да, господине.

— Казвай ми Ник.

— Добре, господин… Ник. — Не ми беше лесно да наричам нечий баща с първото му име.

Той се засмя и погледна татко.

— Дали няма да имате нужда от помощ при разтоварването?

Татко се усмихна и отвърна с присъщата си непринуденост:

— Много мило от ваша страна. Благодаря.

— Тъкмо момчетата ми да изразходват малко енергия, вместо да се гонят и бият по цял ден. Запознайте се — жена ми Дина и синовете ми Ник-младши, Джордж, Андреас и Елиът.

Трите високи момчета — плюс Елиът — ни гледаха. Бяха на възраст от петнайсет до седемнайсет, с изключение на Елиът, който се различаваше от братята си и не можех да определя възрастта му. Майката беше очарователна — висока и приятно закръглена, с топла усмивка и две дълбоки трапчинки. С изключение на Елиът, който беше кльощаво копие на баща си, другите момчета приличаха на нея — високи, с трапчинки, със замечтани, унесени погледи, изобщо… хубавци.

Татко ме прегърна през раменете и ме придърпа към себе си — дали просто по бащински, или и той като мен беше усетил колко незабележими бяхме двамата сред това голямо семейство?

— Не знаех, че имате четирима синове! Мейси вече се запозна с Елиът.

Забелязах как Елиът мести смутено крака и му се усмихнах.

— Да — казах аз и с тон на „Ама кой прави така?!“ добавих: — Той беше в моя дрешник и четеше.

— А, да, в деня за оглед на къщата — спокойно рече баща му. — Какво да се прави, много обича да чете и дрешникът е любимото му място. Предишните собственици идваха понякога и синът им Тъкър му беше приятел, но заминаха за Синсинати. Да се откажеш от царството на вината и да отидеш чак в Охайо! Глупаво, нали? А ти, Мейси, не се тревожи, вече никой няма да посещава дрешника.

Татко пое нагоре по стълбите и господин Ник го последва с усмивка.

— Живеем тук от седемнайсет години, били сме безброй пъти в къщата и я познаваме много добре — рече той и побутна с крак едно скърцащо стъпало. — Тази дъска се огъва от памтивека!

Макар да беше спокоен градски човек, татко сякаш се повлия от загрижения и делови тон на господин Ник и изведнъж бе обзет от несвойствена за него решителност. Наведе се и заяви с подчертано мъжествен глас:

— Аз мога да оправя стъпалото! — И тъй като искаше да ме увери, че всичко ще бъде наред, добави: — Входната врата май трябва да се смени. Ако забележите още нещо, кажете ми. Искам всичко да бъде идеално.

— Но татко, всичко е идеално — побутнах го аз с усмивка.

Момчетата започнаха да разтоварват, докато татко търсеше ключа на връзката с ключове от другия ни живот, който беше на сто и седемнайсет километра от тук.

— Мейси, не знам какво ще ни трябва за кухнята — обърна се той към мен. — Налага се да направим малък ремонт.

Огледах широката веранда, която завиваше към страничния двор и гъстата гора, на която подхождаха гоблини^[1] и блата със стрелолист. Може би някое момче щеше да ме целуне в тези дъбрави…

От момчетата Петропулос.

Лицето ми пламна и наведох глава, за да прикрия с коса обзелото ме смущение. Единственото момче, което бях харесвала, беше Джейсън Ли, когато бяхме в седми клас. Познавахме се от детската градина. На пролетния училищен бал танцувахме като мумии на една песен на „Спринг Флинг“ и след това вече не си продумахме. Сприятелявах се лесно, но и най-малкият романтичен жест ме превръщаше в робот.

Наредихме се един до друг и си подавахме кашоните. С Елиът грабнахме по един с надпис Мейси и се запътихме по дългия коридор към стаята ми.

— Остави го в ъгъла. Благодаря — казах аз.

Той остави кашона и попита:

— Това книги ли са?

— Да.

Елиът ме погледна крадешком, повдигна капака и измъкна „Предай нататък“.

— Чела ли си я? — учуди се той.

Кимнах и оставих книгата на рафта в дрешника.

— Хубава книга.

Аз също се изненадах.

— И ти ли си я чел?

— Дори ме разплака.

Елиът взе следващата книга и посочи заглавието. Големите му очи заблестяха.

— Тази също е хубава. Имаш добър вкус.

— Четеш много.

— Да. По една книга на ден.

— Сериозно? — ококорих се аз.

— Ръшан Ривър е място за почивка и много хора оставят книгите си, когато заминават. Местната библиотека е препълнена и библиотекарката Сю ми дава да преглеждам всяка нова доставка, при условие че взема книгите в понеделник и ги върна в сряда. Веднъж имаше шест нови книги и аз ги прочетох до сряда.

— За три дни?

Елиът присви очи.

— Да не мислиш, че те лъжа?

— Не. На колко си години?

— Миналата седмица станах на четиринайсет.

— Изглеждаш по-малък.

— Благодаря. Очаквах да го кажеш — въздъхна той и издуха перчема от челото си.

— Не исках да те засегна — засмях се аз.

— А ти на колко си?

— На тринайсет. Родена съм на осемнайсети март.

— Значи си осми клас.

— Да. А ти?

— И аз.

— Какво работят вашите?

Не го осъзнавах, но ми беше приятно да разговарям с него, защото не знаеше, че нямам майка и не беше виждал колко съкрушена бях след загубата й.

— Татко има фирма в Бъркли за внос и износ на ръчни керамични изделия и произведения на изкуството. — Премълчах, че бизнесът му процъфтя, когато започна да внася красивите керамични съдове на баща си. Надявах се да не ме попита за мама и се поинтересувах с какво се занимават неговите родители.

— Мама работи по няколко часа на ден във винарната „Тоуд Холоу“, а татко е градският зъболекар.

Градският зъболекар? Ами да, Хийлдсбърг беше малко градче. В Бъркли имаше три зъболекарски кабинета между четирите улици, които пресичах на път за училище.

— Работи само три дни седмично, като през останалото време върши какво ли не — помага на фермерския пазар и във винарните. Не обича да бездейства.

— Изглежда, че виното е основен поминък тук.

— С него лягаме и с него ставаме — засмя се Елиът.

За пръв път от три години ме обзе приятно чувство на спокойствие и ведрост. След смъртта на мама някои приятелки спряха да ми говорят, тъй като не знаеха какво да кажат, на други им писна да ме гледат оклюмала и тъжна, а трети се изповлюбиха и вече нямахме общи теми.

Хубавият миг не трая дълго, тъй като Елиът попита:

— Вашите разведени ли са?

Кой знае защо се засегнах и рязко отвърнах:

— Не.

Той, разбира се, беше забелязал, че и двата пъти, в които ме беше виждал, бях без майка.

— Мама почина преди три години — добавих аз след настъпилото безкрайно мълчание.

Истината отекна в стаята и промени хода на разговора. Аз вече не бях новото съседско момиче, което може би беше интересно, може би не, аз бях момиче, наранено завинаги, с което Елиът трябваше да бъде внимателен.

— Сериозно? — попита той с ококорени зад дебелите стъкла очи.

Кимнах.

Може би не трябваше да му казвам. Какъв беше смисълът на къщата убежище, след като обявих единствената истина, която толкова ми тежеше.

Елиът усукваше конеца на подгъва на шортите си.

— Не знам какво бих правил на твое място.

— Аз все още не знам какво да правя.

След споменаването на смъртта на мама ми беше трудно да продължа какъвто и да е разговор. Не знам кое беше по-трудно — когато го съобщавах на непознат или когато разговарях с близки хора, които се чудеха как да избегнат изкуствените любезности и сладникавото съчувствие.

— Коя е любимата ти дума?

Погледнах го слисано. Любимата ми дума?

Той намести очилата на носа си с гримаса, която му придаваше нетърпеливо и заинтригувано изражение.

— Имаш много книги и това означава, че обичаш думите.

Не бях мислила за това. Идеята ми хареса и се съсредоточих, за да избера любима дума.

— Ранункулус.

— Какво е това?

— Цвете. Странно име, нали? Но цветето е много красиво.

Любимото цвете на мама.

— Типичен момичешки отговор.

— Ами, аз съм момиче.

Забелязах, че му стана интересно — вероятно очакваше да чуе друга дума: еднорог, маргарита или… вампир.

— А твоята любима дума коя е? Волфрам? Или амфибия?

— Издрайфане — подсмихна се Елиът.

— Гадна дума — набръчках нос аз.

Той се усмихна до уши.

— Харесва ми съчетанието „др“, а и това „ай“ в средата.

— Ономатопея^[2], а?

Елиът ме зяпна и очилата му се смъкнаха на носа. Очаквах, че всеки миг отнякъде ще загърми Ораторията на изумлението.

— Нещо такова.

— Защо се изненадваш? И аз знам сложни думи, не съм толкова тъпа!

— Не съм си го и помислял.

Бавно извадихме всички книги и ги наредихме. Усещах как тайно ме поглежда, но се правех, че не забелязвам.