Кристина Лорен
Любов и други думи (26)

Сега

Четвъртък, 26 октомври

Две седмици след пикника се срещам със Сабрина и Вив. Бях потънала в работа и през всичкото това време бях виждала Шон три пъти.

Вероятно защото спях на дивана.

Защо не можех да си грабна куфара и да се върна в дома ми в Бъркли? Дали заради отдалечеността от болницата, или заради призраците от миналото? Мама и татко все още присъстваха във всяко кътче на къщата. След дипломирането бях прекарала там не повече от седмица и завръщането ми щеше да бъде като в капсула на миналото.

— Приличаш на мъртвец! — ахва Сабрина, когато влизам в „Уули Пиг“ и вижда тъмните кръгове под очите ми. — Трябваше да ти поръчам еспресо!

Засмивам се.

— Никакво кафе повече. Цяла седмица съм само на кафе. Ще пия сок, смути или нещо такова. Имам много работа. Започна сезонът на грипа, пък и с Шон не върви добре.

— Защо?

— Сабрина, трябва ли да го обсъждаме? Много добре знаеш защо. — Вдигам ръка и броя на пръсти. — Почти не познавам Шон. Сгодихме се на втория месец. Срещнах Елиът и… все едно някой ме удари в корема.

Сабрина кима.

— Е? Не си ли доволна?

— Знаеш, че искам да си щастлива, очите ти да блестят като на пикника, да се вълнуваш…

— Аз съм щастлива с Шон. Това че губя ума и дума, когато Елиът е наблизо, не означава, че съм по-щастлива с него, нали?

— А знаеш ли какво означава щастие? И дали съм те виждала щастлива преди пикника, как мислиш?

— Шегуваш ли се?

— Когато Елиът се приближи в кафенето, аз те видях за пръв път да се усмихваш с… цялото си тяло! В този миг подложих на съмнение твоето дотогавашно щастие. Въобразяваш си, че си щастлива, ала едва живееш.

— Защото работя осемдесет и повече часа всяка седмица.

— О, не. Помниш ли първата ни година в университета? — Тя взема чашата с кафе и чака отговор.

— Слабо.

— От деня, в който се запознахме, Елиът беше с нас. Присъстваше всеки миг. В мислите ти, във всичко, което вършеше. Когато излизаше с някого, прибираше се едва ли не на пръсти, сякаш ще те хванат, че изневеряваш.

Въздишам и я мразя, че говори истината и навлиза в далечните ми спомени.

— Помниш ли, когато спа с Джулиан?

Засмях се. Беше по средата на първата година. Джулиан беше с дълга коса, свиреше на китара в една студентска група и беше нещо като полубог в университетското общежитие. Беше красив, суетен и не чак толкова сложен, колкото си мислеше. Започна да ме ухажва през октомври за голямо разочарование на групитата. Съгласих се да изляза с него с надеждата, че ще забравя Елиът.

Спахме след първата среща. През цялото време в леглото си мислех, че сигурно имаше петнайсет момичета, които биха искали да са на мое място, а аз чаках с нетърпение да се прибера и да си легна, свита на кълбо.

Мигът, в който отворих вратата на стаята, повърнах върху любимите лилави „Докс“ на Сабрина, изпаднах в истерия и й разказах всичко за Елиът.

— Горкият Джулиан — казвам с усмивка.

— Беше готин. Но ти трудно се сближаваш. Имаш само няколко по-близки приятели. Държиш всички на разстояние.

Понечвам да възразя, но тя вдига ръка.

— Изслушай ме. Приготвям тази реч от пикника. Сигурна съм, че Шон е чудесен, но и той е вариант на Джулиан. От тези, които не допускаш до себе си. Ти просто не искаш отново да преживееш онова, което си преживяла с Елиът. И все пак, Мейс, не е ли някак себично да даваш само толкова, колкото искаш? Така да се каже, Шон се радва на останки.

— И какво да правя? — въздъхвам аз. — Кажи. Не е толкова лесно.

— Знам, приятелко моя. Правиш се, че можеш да забравиш Елиът. Ама можеш ли? И защо продължаваш да си сгодена за друг?

— Така е, права си — промълвявам със свит стомах.

— Защо не опиташ пак с Елиът? Най-лошото, което може да се случи, е да не потръгне. Ще го преживееш. Поне донякъде. Не разбирам защо си с Шон.

— Удобно ми е с него.

Сабрина прихва и Вив се стряска в съня си.

— Мейси Ли Соренсен, мястото ти в ада е осигурено!

— Не съм чувала да запазват места в ада — усмихвам се аз и добавям: — Пък и истината е, че преди няколко седмици бях щастлива с Шон. Може би изпитвам временно разочарование.

— Не думай! Да, с Шон е по-лесно, ама по-добре не се дръж като… тестикул. — Сабрина има свой „заместител“ на вулгарната дума за онази част на женското тяло, през която се беше появила петкилограмовата Вив. — Когато си помислиш, че целуваш Елиът, какво чувстваш?

Пламвам. Аз помня целувките му. Знам звуците, които издава, когато се любим. Знам нетърпеливите му ласки, когато е възбуден. Знам как се научи да ме докосва и да ми доставя удоволствие, тъй като двамата се учехме взаимно. Знам колко хубаво се чувствахме, макар и за кратко.

— Отговорът ти е ясен — заявява Сабрина и поръчва обяда.

Телефонът ми вибрира. Съобщение от Елиът, с когото не съм говорила от пикника.

Говори ли с Шон за Нова година? Много искам да дойдеш с мен. Все едно отиваш на проучване на друга сватба за сватбата, която така и не си склонна да плануваш.

Завъртам телефона и показвам съобщението на приятелката ми.

— Ура! Акцията успешна! — смее се доволно тя.