Кристина Лорен
Любов и други думи (20)

Сега

Събота, 14 октомври

— Дали пък туниката и панталонът за болницата няма най-сетне да ми харесат? — мърморя аз и търся какво да облека.

— Какво има, бейби? — пита Шон и надниква в спалнята.

Хвърлям още една блуза върху купа дрехи на леглото.

— Как да ти кажа, не съм виждала тези хора от памтивека. Иска ми се да изглеждам хубава — нали все ходя на работа с болнична униформа. Май забравих какво значи да се издокараш.

— Мисля, че се издокара миналата седмица за вечерята с него.

— Нямах предвид да се издокарам само за Елиът.

Усмивката на Шон е добронамерено подигравателна и ме разсмива, но после се замислям, че не се издокарвам за Елиът, който ме беше виждал с официални тоалети, развлечени гащеризони и без нищо. По-скоро ми се иска да изглеждам добре пред приятелките си. Шон като че ли не допуска, че мисля за Елиът, тъй като се съсредоточава върху кошницата с продукти за пикника. Възхищавам се на любовта му към готвенето — въпреки омразата ми към кулинарното изкуство.

Фийби се появява и аз я целувам по челото.

— Кога ще ходим в Ботанската градина?

— Ботаническата, Фийби. Тръгваме след… — Поглеждам часовника до леглото и ахвам: — Само след двайсет минути.

— Харесва ми как си облечена. Татко казва, че дългото подбиране на дрехи е губене на време.

Понякога ми се иска да науча Фийби на някои женски тънкости, но както винаги, Шон ме е изпреварил.

— Гладна съм — заявява Фийби.

— Искаш ли да ти приготвя нещо? Има ягоди.

Тя сбръчква носле.

— А, не, благодаря. Ще питам татко.

Той ни чува и се провиква:

— Има банани, дечко. Ягодите са вече опаковани за пикника.

Все не ми остава време за Фийби. Може би майчиното присъствие беше важно за нея, но дали присъствах достатъчно? Двамата с Шон са съвършен тандем. С татко не се бях чувствала така — обичахме се, ала без мама бяхме като загубени. Каква ли е била Ашли, преди бедният Шон да стане известен художник, а тя била вече с диплома по бизнес администрация и добре платена работа? Фийби се беше появила непланувано, когато Ашли се изкачвала успешно в кариерата. Дали Шон не беше отгледал дъщеря си до тръгването на училище така, както мама се грижеше за мен? И дали животът ми щеше да е по-различен, ако татко беше по-често вкъщи, когато бях малка? И ако не мама, а той беше умрял, когато бях на десет?

Не биваше да мисля така — сякаш желаех да разменя местата им. Бързо прошепвам: „Не, не, не исках да кажа това“. Но така или иначе и татко вече го няма…

* * *

Шон и Фийби играят на „Аз виждам“ по време на краткия път до парка. Сабрина и Дейв ни чакат с Вив, която е вързана с безброй колани в количката. Шон, Дейв и децата търсят място за пикник. Гледам ги как се отдалечават и се обръщам към Сабрина:

— Тия двамата са хубавци, да знаеш.

— Аха. Ти как си? Изглеждаш много секси.

Поглеждам към белия потник, тесните джинси с маншети и златистия гердан. Косата ми е вдигната на артистично небрежен кок и може би наистина ми личи, че се бях постарала с издокарването. Герданът май беше в повече… Сабрина е със стари бермуди и риза, удобна за кърмене.

— Може вече да съм забравила как да се издокарвам — казвам аз.

— Притесняваш ли се?

— Вълнувам се.

— И аз. Има защо.

— Всъщност се вълнувам, че имам свободен ден. А твоето „Има защо“ вероятно се отнася за Ники и Дани. Нали ще ги видиш за пръв път — шегувам се аз.

Сабрина се смее и ме прегръща.

— Разбира се. Макар един друг човек да ми е по-интересен.

— Шон като че ли не се безпокои от неочакваната поява на Елиът. Спомена ли за него и за миналото ни, все казва: „Спокойно, бейби, няма проблем“.

Може би говореше така, защото не бях напълно искрена за чувствата, които изпитах на срещата с Елиът. Сабрина ме гледа озадачено и аз въздишам:

— Може би мисля твърде много.

— Така е — неубедено казва приятелката ми.

Ники и Дани се задават и аз хуквам към тях. Бях се върнала преди шест месеца, но чак сега намерихме време да се видим. С Ники се познавахме от трети клас и за разлика от много други родители, нейните бяха успели да я научат как да се държи с приятелката си, която беше останала без майка. Дани дойде от Лос Анджелис, когато бяхме в шести клас, така че не беше първосвидетел на тъгата и терзанията на малката Мейси.

Ники изглежда чудесно. И двете сме с латино кръв, но докато татко беше висок и светлокос, аз съм наследила дребната фигура и тъмната кожа на мама. Ники пък е със светла кожа, зелени очи и закръглена. Дани е типичният двайсет и осем годишен младеж от Бъркли — слаб, усмихнат, с леко набола брада.

Ники разказва за работата си като треньорка по баскетбол в гимназията, а Дани работи от къщи като програмист. Слушам ги, но погледът ми е насочен към познатата синя „Хонда Сивик“, която спира наблизо. Елиът взема пуловера си от задната седалка и тръгва с широки крачки към нас. Знам, че ме е видял, и се питам дали и неговите колене са омекнали.

— Елиът дойде — гласът ми трепери и не мога да се овладея.

— Ти да видиш — мърмори напевно Сабрина, но дори не я поглеждам.

— Елиът? — чуди се Ники. — Тайнственият Елиът?

— Кой? — оглежда се Дани.

— Боже мой! Толкова се вълнувам! — шепне Ники.

— И аз! — пляска Сабрина с ръце.

Срещу Елиът стоят няколко жени и Дани, и всички му се усмихват до уши.

— Елиът гаджето на Мейси ли е? — пита тихо Дани с ъгълчето на устните си.

— Елиът й беше гадже — шепне Сабрина.

— За десетина минути.

— За пет години — поправя ме тя. — И като се има предвид, че си на двайсет и осем, това е доста време.

Сабрина беше виждала Шон три пъти и смята, че е „доста повърхностен за човек на изкуството“, както и недостатъчно „топлосърдечен“. Тя се беше запознала с Дейв през първата ни година в „Тъфтс“ и ходиха седем години, преди да се оженят. Ето защо се чудеше на годежа ми с Шон след кратката ни двумесечна връзка. Преди него бях имала няколко гаджета, но според Сабрина все съм им намирала недостатъци. Май беше права. Джулиан не се разделяше с китарата си. Аштън се целуваше ужасно и макар да беше забавен, нямаше начин да продължим. Джордан имаше проблем с алкохола. Мат беше твърде шумен, а Роб прекалено емоционален.

Когато се запознах с Шон, Сабрина ме попита какво не му харесвам. Беше в началото на връзката, привличането беше силно и аз, разбира се, отвърнах: „Идеален е“.

Тя е права за топлосърдечността. Той се държи чудесно с всички, но винаги слага една невидима преграда: отговаря на въпросите с няколко думи, проявява слаб интерес към приятелите ми, преустановява емоционалните разговори след не повече от три минути и освен към Фийби не показва открито обичта си към никого другиго.

Това вероятно дава обяснение и на факта, че единственият, който беше докоснал душевните ми дълбини, беше Елиът. След него не допуснах никого. Може би беше толкова трудно не само за мен, а и за Шон и Ашли. Елиът и Шон са толкова различни, сякаш са на два срещуположни полюса.

На мен ми трябва мъж като Шон.

Елиът е равносилен на самоубийство.

Но ето че ме приближава с широка усмивка и пита:

— Това ли е комитетът по посрещането?

Сабрина протяга ръка.

— Аз съм Сабрина. С Мейси живяхме заедно като студентки и още оттогава искам да се запознаем!

Елиът се засмива и ме поглежда с повдигнати вежди. После гушва Сабрина с мускулестите си, загорели от слънцето ръце и допира лице до нейното. Тя е спечелена завинаги, тъй като си пада по сърдечните прегръдки.

— Е, най-после се запознахме — въздиша той, а Сабрина е почти пред припадък.

— Това са Ники и Дани — посочвам приятелите си аз.

Елиът се ръкува с Дани и прегръща Ники.

— Слушал съм много за вас.

Засмивам се, тъй като беше чувал само за гимназиалните ни драми. Той ме поглежда и знам какво си мисли — за щуротиите на Ники и за онази случка на забавата с Дани и намеренията му към мен. В очите му проблясва пламъче и едва сдържа усмивката си. Стискам устни, за да не се засмея и заявявам:

— Време е за пикник.

Дейв и Шон са намерили хубаво място на сянка. Фийби седи на одеялото и рисува, а Вив спи в количката. Шон тръгва към нас. Към Елиът.

Запознавам го първо с „лесните“ — Ники и Дани. Дани е объркан, когато споменавам думата „годеник“, и хвърля недоумяващ поглед към Елиът.

Шон поглежда Елиът и все едно ме удря ток. Долавям напрежението на Елиът в очите и раменете му. Шон е спокоен както винаги.

— Шон, това е Елиът. Моят най-стар приятел.

— Моля, моля! — засяга се Ники, а вероятно и Дани.

— Нямах предвид това — смутено се засмивам аз.

Елиът ме спасява, като протяга ръка и казва:

— Здравей, Шон.

Боже, толкова е неловко!

Шон се усмихва непринудено и ми намига.

— Ти май ме подмлади. Мислех си, че аз съм най-старият ти приятел!

Всички се смеят и Шон ме целува дълго по устата. Но защо? Ревнува ли? Дори не затварям очи, а поглеждам Елиът. Той поема рязко дъх и дълбоко въздъхва, бързо се обръща, сяда до Фийби и Дейв, представя се и пита Фийби какво рисува. (Споменът нахлува в мен: Елиът седи до мъничката Алекс и тихичко й говори.) Той взема една от кредите на Фийби и иска да й покаже как да нарисува цвете.

— Преждевременна овулация? — шегува се Сабрина, като шепне в ухото ми все едно се е навела да ме целуне.

— Нещо такова — отговарям и избърсвам потните си длани в джинсите.

Разопаковаме храната. Разговорът тече приятно. Ники разказва за училищния баскетбол, тъй като Дейв е бивш баскетболист. Когато Вив се събужда, Фийби я гушка и всички се разнежваме. Пикникът върви добре: седим на одеялата, ядем, говорим и гоним мушичките.

В сърцето ми се случва нещо непоправимо. То започна със секса, който едва изтърпях онзи ден, и продължавам да го усещам все така болезнено след срещата на Шон с Елиът. Сабрина забелязва погледите, които си разменям с Елиът. Вероятно забелязва и как почти не общувам с Шон.

Боже мой, Елиът е тук. Той е тук. Мога да се пресегна и да го докосна. Мога да седна в скута му и да усетя топлината му.

Той може да е мой. Все още.

Защо не реагирах, когато трябваше? Преди две седмици…

Откакто се разделихме, животът ми сякаш беше спрял. След смъртта на татко нищо съществено не се беше случило и вършех каквото трябва, ала не живеех. Може би ужасно или може би… страхотно? Не знам.

Сабрина хваща ръката ми.

— Как си?

Кимам и се насилвам да се усмихна.