Кристина Лорен
Любов и други думи (4)

Сега

Вторник, 3 октомври

Елиът чака еспресото си с наведена глава и не ме вижда. Сред океана от хора, забили очи в смартфоните си, той чете книга.

Дали изобщо има телефон? За него е напълно нормално да няма телефон. Преди единайсет години ползваше стария модел на баща си и натискаше по няколко пъти 5, за да напише П. Използваше го най-вече като преспапие.

— Кога го видя за последен път? — пита Сабрина.

Поглеждам я — тя знае кога. Явно се чуди какво да каже, та да ме изкара от състоянието на вцепенение.

— Последната година в гимназията. На Нова година.

— А, да, да…

Инстинкт за самосъхранение или някаква друга непреодолима сила ме вдига от стола и казвам:

— Извинявай, но ще тръгвам.

— Разбирам. Върви.

— Да ти звънна ли през уикенда? Можем да отидем в парка Голдън Гейт.

Сабрина кима. Предложението ми е проформа — и двете знаем, че откакто започнах работа в болницата през юли, не съм имала и надали скоро ще имам свободен уикенд. Мятам колкото може по-бързо чантата през рамо, навеждам се, целувам приятелката си и казвам:

— Обичам те.

Иска ми се да дойде с мен. Тя също мирише на бебе. Сабрина кима с усмивка, но в следващия миг замръзва и аз разбирам, че Елиът ме е видял.

— Той… идва насам — промълвява тя.

Започвам да ровя в чантата и да се правя, че търся нещо.

— Как да изчезна? — прошепвам аз.

— Мейс?

Застивам с ръка на дръжката на чантата и с наведени очи. Гласът му свива сърцето ми. Докато мутираше, той беше леко писклив и Елиът непрекъснато отнасяше подигравки за ту високите, ту ниски звуци, които издаваше. Но в един миг природата се смили и го дари с топъл и меден глас.

— Мейси Ли? — казва тихо цялото ми име и ме гледа.

Поглеждам го и… — да умреш от смях! — махам с ръка.

— О, Елиът! Здрасти!

Сякаш бяхме случайни познати от университета, които са се виждали само веднъж през последните години.

Той отмята гъстата си коса с добре познат жест, а аз се обръщам и се запътвам към изхода. Излизам и се затичвам в грешната посока. Хуквам обратно с наведена глава, блъскам се в някакъв висок човек и без да го видя, казвам:

— О, извинете!

Елиът ме държи за раменете. Усещам, че ме гледа, а аз не отлепям очи от адамовата му ябълка и си спомням как тайничко я гледах с часове, докато четяхме заедно в дрешника библиотека.

— Мейси? Това си ти! — промълвява той и думите му означават хиляди неща.

Ама това наистина ли си ти?

Ама защо изчезна?

И къде беше десет и повече години?

Иска ми се да хукна, да се метна на метрото и на всякакъв друг транспорт, за да стигна бързо до болницата и да потъна в грижи и вълнения, които са всъщност много по-важни от чувствата ми в момента.

Само че през последните единайсет години аз очаквах този момент. Обзе ме мъчителна болка, но и някак ми олекна. Всеки ден през изминалите години се бях надявала да го видя.

— Здрасти. — Поглеждам го и не знам какво да кажа. В главата ми е хаос от безсмислени черно-бели думи.

— Ти тук ли… — подхваща Елиът и все така ме държи за раменете. — Тук ли си се преместила?

— Живея в Сан Франциско.

Поглежда лекарските туника и панталони, после грозните маратонки и повдига вежди.

— Лекарка си?

— Да, стажувам.

Говоря като робот.

— А защо беше в кафенето?

Боже, що за разговор! Но, както се казва, изкачването на планина започва с първата стъпка.

— Видях се със Сабрина на кафе.

Той сбръчква нос и ме поглежда с онова до болка познато изражение на учудване.

— Тя е моя състудентка. Живее в Бъркли.

Елиът въздъхва, сякаш за да ми покаже, че не я познава. Едно време държахме да знаем всичко един за друг, но ето че бяха изминали много години и не познавахме приятелите си.

— Мейс, обаждах ти се милион пъти. После смени номера си и… — Отмята коса и свива рамене.

Ужасен миг. Не знам как се случи така, че между нас зейна бездна. Че аз позволих това.

— Да, имам нов телефонен номер — гласът ми почти не се чува.

Той се засмива, но смехът не е радостен.

— Досетих се.

— Елиът, извинявай, но трябва да тръгвам — едва произнасям името му заради буцата, която е застанала на гърлото ми. — Закъснявам за работа.

Той се навежда и ме гледа с широко отворени очи.

— Шегуваш ли се? Не може просто ей така да те срещна, да си кажем „Здрасти!“ и да отидеш на работа! Та да се видим след още единайсет шибани години!

Такъв е Елиът. Винаги прям и директен.

— Не съм готова за това.

— За мен ли трябва да се приготвяш?

— Ако има някой, за когото трябва да се приготвям, това си ти.

Това засяга някакво уязвимо място в душата му. Намръщва се и аз съжалявам за думите си.

— Почакай минутка — дръпва ме той настрани, за да не пречим на потока от забързани минувачи. — Как си? Откога живееш тук? Как е Дънкан?

Светът около нас замръзва.

— Добре съм — машинално отговарям аз. — Тук съм от май. — Третият въпрос ме разстройва и смънквам: — Татко… почина.

Елиът е слисан и сякаш не може да повярва.

— Какво?

Кимам и онемявам от спомена, като се опитвам отново да свържа хилядите синаптични връзки в мозъка си. Дотук се държах, без да се изложа, но ако продължавахме да си говорим така, щях да рухна. Бях спала два часа, предстояха ми осемнайсет часа в болницата, Елиът беше до мен. Трябваше да си тръгна, преди да се предам.

Поглеждам го и виждам отражението на душата си. Той е съкрушен. Само Елиът знае какво означава тази смърт за мен.

— Дънкан е починал? Защо не ми каза?

Боже мой, как да отговоря на този въпрос!

— Ами нали не поддържахме връзка…

Усетих, че ми се повдига. Що за глупаво обяснение беше това!

Той клати глава.

— Съжалявам, Мейс. Не знаех.

Поглеждам го и стомахът ми отново се обръща. Той е моят човек. Винаги е бил моят човек. Моят най-добър и верен приятел, с когото споделях всичко, а може би и любовта на живота ми… Живях единайсет години, изпълнена с неприязън и в абсолютна увереност в правотата си. Но съдбата се намеси и раната се отвори.

— Трябва да тръгвам — заявявам аз.

Бързо се запътвам към спирката на метрото. Усилвам ход и имам чувството, че Елиът върви зад мен и сяда в съседния вагон.