Кристина Лорен
Любов и други думи (24)

Сега

Събота, 14 октомври

Шон хвърля ключовете в купата до вратата, въздиша и пита Фийби:

— Гладен ли си, дечко?

Двамата се отправят към кухнята. Подреждам обувките им на рафта в коридора и закачам якетата. Чувам как Фийби увещава баща си да й вземе някакво, каквото и да е, животинче — жаба, хамстер, птица, риба…

Объркана съм. С Шон всичко започна прекрасно и лесно се нагодихме към спокойната рутина на семейния живот, която се свеждаше до общо легло и напасване на свободното време.

Пренесох онова, от което се нуждаех, от къщата в Бъркли, но тя е все още претъпкана с какво ли не. Фийби ми се радва, ала наблюденията ми показват, че Шон и тя имат свой собствен живот и ако искам да бъда част от него, трябва някак да се… самовнедря.

— Искате ли да сготвя нещо?

Двамата ме поглеждат учудено пред отворения хладилник.

— Паста? Мога да направя поне паста — преструвам се на обидена, а Фийби пита:

— Сигурна ли си?

Целувам я по бузата.

— Сигурна съм, глупчо.

Тя се смее, а Шон ми подава пакет паста и сос в буркан.

— Помощ?

— Прави ми компания.

Иска ми се да поговорим и някак да се отърва от разяждащото ме чувство, че нещата между нас не вървят. Не ни оставаше време да приказваме и може би затова си бяхме чужди.

Шон сяда и преглежда имейлите на телефона си. Варя пастата и си мисля: Искам да се омъжа за него. Искам той да иска да се ожени за мен. Добре ми е с него. Харесвам дупето му в тесните джинси.

— Доволен ли си от пикника?

— Да.

Врът, врът, врът — още имейли и още имейли.

Отварям буркана, той изпуква и изливам соса в тигана. Шон вдига очи, обезпокоен от шума.

— Харесаха ли ти приятелите ми? Те много те харесаха.

Усмихва се, сякаш се досеща, че ми е притеснено.

— Разбира се, че ми харесаха, бейби.

Тонът му е напълно безразличен. Ще ми се да го цапардосам с празния буркан, но го измивам и го пускам в кофата за рециклиране. Усещам мравки по цялата си кожа.

— Много си убедителен.

— Какво искаш да кажеш? Мейс, това са твои приятели, не мои.

— Може да станат и твои. Нали женените хора имат общи приятели и общ живот?

Осъзнавам, че никога не сме се карали. Дори не знам как да изразя несъгласие. Виждаме се не повече от един час сутрин. Ако събера тези часове, ще се получи стряскаща цифра. Може би дори не ни е достатъчно интересно заедно, че и да се караме.

Телефонът ми бръмчи. Съобщение от Сабрина.

Здравей, Мейс, съжалявам, че стана така, нали знаеш какво.

Не бива да отговарям точно сега, но ако не се разсея поне за минута-две, ще кажа нещо на Шон, за което сигурно ще съжалявам. Поемам дъх и пиша:

Няма нищо.

Искаш ли да обядваме заедно другата седмица? С Вив.

За нова интервенция ли?

Сабрина ми изпраща емоджита с очи сърчица, но аз знам, че наистина има такива намерения. Оставям телефона, поглеждам Шон и се опитвам да посмекча атмосферата, като питам:

— Как си другата седмица? Някакви планове?

— Нямам много ангажименти и мисля да заведа Фийби в Експлораториума. Имам идея и за къмпинг, може би две нощи, нещо такова. Водата кипи, Мейси!

— Не ми се месете, господине! Аз съм отговорникът тук — подмятам с усмивка.

— Искаш ли да направя салата?

— Мога и аз, но ако ще се почувстваш по-добре, че си ми помогнал…

— Няма значение кой ще я направи. Не ми се яде само нудълс със сос — казва Шон, без да вдига очи от телефона.

Едно „Благодаря“ щеше да е много по-подходящо, но аз премълчавам, кимам и изваждам зеленчуците от хладилника.

* * *

Лягаме и Шон се притиска в мен.

— Ммм, бейби, миришеш много хубаво.

Гледам тавана и не знам какво да кажа. Организирах пикник, за да го запозная с приятелите си, а той не прояви никакъв интерес и почти не разговаря с тях. Предложих да направя вечеря, а той я изяде безмълвно, докато помагаше на Фийби да нарисува еднорог. Тя ми го показа и в крайна сметка мен все едно ме нямаше цяла вечер.

Така ли бяхме живели, или не го бях забелязала, тъй като бях твърде щастлива и твърде заета? Дали не бях просто доволна, че не чувствах нищо — нито вина, нито любов, нито страх, нито несигурност — и оставих рутината да се превърне в мое бъдеще?

Елиът промени живота ми с появата си. Шон може и да го отричаше, ала тя разпука монотонността на лесния ни, скучен животец.

Шон ме целува по ключицата, възбуден е, сваля боксерките си и е готов, а сме си казали може би само три думи през последните два часа.

— Може ли да те попитам нещо?

Той целува шията ми и долепва устни в моите.

— Питай каквото искаш.

— Вълнуваш ли се, че ще се жениш втори път?

Той протяга ръка между бедрата ми и сякаш се кани да ми отговори след малко, по време на секса, но аз се дръпвам. Шон въздиша и промълвя във врата ми.

— Разбира се, бейби.

— Разбира се, бейби! — подигравателно казвам аз.

Той въздиша и ляга до мен.

— Бил съм женен, знам добрата и не толкова добрата страна на брака.

— Спомняш ли си как взехме решение?

— Онази нощ, когато го обсъдихме ли?

„Онази нощ, когато го обсъдихме“ не е точното описание, тъй като вечерта бяхме на кино с Фийби, сложихме я да спи, Шон ме заведе в спалнята и ме ощастливи, а преди да задреме между гърдите ми, каза: „Фийби мисли, че трябва да се оженим“.

На другата сутрин ме попита дали съм го чула, а аз отвърнах смутено:

— Чух те.

— Заради Фийби всичко трябва да бъде както трябва — рече Шон и понеже нямахме време да разговаряме, аз хукнах към болницата с припева „Заради Фийби…“.

Спомням си, че си отдъхнах — тази част от живота ми беше разрешена бързо и лесно. Във връзката ни нямаше нищо тревожно и макар да не изживявах несравними щури моменти с бъдещия си съпруг, то поне не изпадах в униния и угризения. Шон беше с лек характер и с Фийби бяха вече семейство, към което щях да се присъединя. Но като се имат предвид силните чувства, които изпивах към Елиът, положителният ми отговор на предложението на Шон започваше да ми се струва пълна лудост.

Оттогава не сме говорили за сватбата. Не сме избрали и пръстен, може би защото Фийби не изглеждаше особено загрижена за статуса на жената у дома и дали тя ще бъде новата й майка.

Само Сабрина се интересува от отношенията ни и само тя ми е заявявала, че всичко това й прилича на фарс.

Шон гали бедрото ми.

— Бейби, може би трябва да решиш какво искаш.

— Какво искам, ли?

— Да. Мен, Елиът или нито един от нас.

Що за отношение беше това? Той сякаш не се боеше, че ще ме загуби и ми предлагаше да направя… избор, докато галеше бедрото ми, или с други думи връзката ни можеше и да пропадне, ала сексът — не?

— За теб има ли значение, че отношенията ни са някак странни?

Шон дръпва ръката си и отново въздиша продължително.

— Разбира се, че има значение. Преживявал съм подобни състояния и не желая те да ме контролират. Аз не мога да направлявам чувствата ти.

Така ли функционираше човешкото сърце? Казваш му да се успокои и готово?

Гледам го и се опитвам да намеря нещо, което да ме завладее. Представям си онова, което си бях представяла с Елиът — как си тръгва и никога повече не се връща. Винаги ме свиваше стомахът и ми секваше дъхът…

С Шон обаче изпитвам облекчение.

Пред очите ми е лицето на Елиът, когато му казах, че съм сгодена. Беше изпълнено с копнеж и болка. След единайсет години той още страдаше за любовта ни.

Имам чувството, че изведнъж съм се пробудила. Ужасена съм. Гледам Шон и все едно съм легнала с някого само за тази нощ.

Ставам от леглото.

— Къде отиваш?

— На дивана.

Той върви след мен.

— Какво ти става?

Господи боже мой, по-откачено от това едва ли може да бъде, а Шон е напълно спокоен!

— Мисля, че си прав. Ще трябва да си помисля какво искам.