Кристина Лорен
Любов и други думи (25)

Тогава

Събота, 10 септември,

преди дванайсет години

Елиът лежеше на пода и гледаше в тавана с оръфания „Оливър Туист“ на възглавницата до него. Беше потънал в размисъл и не забелязваше, че оглеждам тялото му.

Гледах Елиът и се чудех дали някога ще спре да расте. Беше с шорти и дългите му крака бяха с много повече мъх отколкото преди. Изглеждаше доста мъжествен за своите ненавършени седемнайсет години. Когато не виждаш някого всеки ден, изпускаш промените — косми по краката, бицепси, големи длани…

Елиът беше споменал, че майка му предлага да си направи лазерна операция и да не носи повече очила. Не можех да си представя златистозелените му очи без очила — когато беше без тях, чувствах странно вълнение в стомаха — все едно не беше без очила, а без дрехи.

— Какво искаш за Коледа? — неочаквано попита той.

Сепнах се — вероятно така би се почувствал всеки, който е потънал в неособено целомъдрени мисли за най-близкия си приятел (все още се бяхме целували само веднъж, макар да исках пак да се целунем).

— Коледа? Та сега е септември.

— Мисля да ти подаря нещо, което наистина искаш.

— Ел, няма нужда — оставих книгата и го погледнах.

Той въздъхна и стана. Протегнах ръка и хванах глезена му. Дали не изпитвах само сластни желания? Усетих туптенето на силния му пулс.

— Когато не си тук, мислиш ли често за мен? — неочаквано попита той.

— Разбира се.

— Кога?

— Непрекъснато. Ти си моят най-добър приятел.

— Приятел?

— Е, и повече от това. Ти си моето всичко.

* * *

— Това лято ме целуна и след това се държиш така, сякаш нищо не се е случило.

Думите му ме пронизаха. След целувката се бях постарала нещата да бъдат постарому. Четяхме на покрива, плувахме в реката, обядвахме на сянка и аз усещах погледа и овладяния трепет на ръцете му. Помнех топлината на устните му и как се възпламених, когато чух неговия стон.

— Съжалявам, Ел.

— Съжаляваш, защото целувката не ти хареса ли? — попита той и клекна до мен.

— Така ли го усети? — изненадах се аз.

— О, не. На мен също ми хареса. Много. Все за това си мисля.

— Наистина ли?

— Да. Мейс, не знам защо, но ти започна да се държиш някак особено.

— Как е Ема?

— Стига с тая Ема. Между нас няма нищо.

— Никога не съм имала гадже. Освен татко ти си единственият важен човек за мен. Не знам как бих живяла без теб.

Нощем затварях очи и си мислех за Елиът. Едва се сдържах да не му звънна, за да чуя гласа му. Мислех си за идващия уикенд, но не и за бъдещето, тъй като се страхувах да не се разделим. Той можеше да отиде в Харвард, аз пък щях да следвам в Калифорния и един ден щяхме да се окажем далечни познати.

— Мейс, нуждая се от теб така, както ти се нуждаеш от мен — промълви той и седна срещу мен, като коленете му докоснаха моите. Протегна ръка и преплете пръсти в моите.

— Ти мислиш ли често за мен? — не се стърпях да попитам и зачаках отговора със свито сърце.

— Понякога имам чувството, че мисля само за теб.

В гърдите ми се надигна топла вълна и ми беше трудно да не гледам тялото му.

— Любима дума? — пошепна Елиът.

— Цип — отговорих, без да мисля, и той се усмихна. — Твой ред е.

— Пукот.

— Имаш ли си гадже? — Въпросът ми прозвуча като неочакван и силен порив на вятър, носещ озадачение и смут.

— Ти… сериозно ли?!

— Само проверявам.

Елиът пусна ръката ми и взе книгата. Наведох се към него.

— Не се прави на изненадан.

— Мейси, питах те дали мислиш за мен и защо се държиш особено, след като се целунахме. Щях ли да настоявам за отговор, ако си имах гадже?

— Прав си — прехапах устни аз.

— А ти имаш ли си гадже?

Усмихнах се.

— Няколко тук, няколко там!

Той се засмя и поклати глава.

Не си представях, че мога да целуна някой друг освен Елиът. Стомахът ми се свиваше само при мисълта за неговата близост. Не можех да си наложа да не го гледам. Кога беше станал толкова съвършен? Той беше едва ли не енигма за мен. Нямах представа как да докосна тялото му. Какъвто си беше, Елиът сигурно щеше да ми даде указания, да ми връчи книжка за мъжката анатомия и да ми нарисува няколко диаграми, без да сваля поглед от гърдите ми.

— Мейс, защо ме гледаш така?

— Не те гледам.

— Гледаш ме и още как.

— Чудя се как се прави…

— Кое?

— Ами това… С момчетата.

Той повдигна вежди и зениците му се разшириха.

— Питаш ме как действа онази работа ли?

— Аз нямам сестри, трябва някой да ми каже.

— Ти избягваш да говорим за целувката ни, а искаш да ти разкажа за това!

— Окей, забрави — преглътнах аз.

— Защо не излезеш с някое момче в Бъркли?

— Други момчета не ме интересуват.

— Други момчета?

— Изобщо момчетата — поясних аз.

— Други предполага, че имаш избраник! Кой е той?

— Престани с тези въпроси и отговори!

— Казвай кой е той — усмихна се закачливо Елиът.

Гледах го дълго, преди да събера смелост, и казах:

— Знаеш, че сравнявам всяко момче с теб.

— Сериозно?

— Сериозно. Ти си моето всичко.

— И искаш информация от твоето всичко за чукането?

— Точно така.

— Твоят най-добър приятел, с когото сравняваш всички останали и комуто разреши да те целуне с език?

— Да.

Разговорът клонеше към признания, а признанията в любов са равносилни на самоубийство.

— Може би твоето всичко трябва да е твоето гадже.

— Може би — отвърнах, без да се замисля.