Кристина Лорен
Любов и други думи (36)

Сега

Неделя, 31 декември

Тук съм.

Идвам.

Излизам от стаята в скромния мотел „L&M“ и яркото зимно слънце ме заслепява. Засенчвам очи и виждам Елиът да се подпира на колата. Държи малък букет диви цветя. Когато се изправя и приглажда смокинга, ми заприличва на трогателен тийнейджър.

След изминалите трийсет и седем дни не мога да отклоня поглед от гладко избръснатото му лице, сресаната коса и елегантния смокинг. След Деня на благодарността се чувахме и обменяхме информация за сватбата, но не се бяхме виждали от целувката по бузата за довиждане, когато Елиът промълви:

— Мейс, дай ми шанс.

Обещах. Само че не бях сигурна как щеше да реагира след разговора за изминалите години.

Празнувах Коледа със Сабрина, Вив и Дейв. Гледах ги с чаша вино в ръка — канадският коледен албум с духова музика припяваше, Дейв беше опекъл безброй сладки, а Сабрина беше провесила гирлянди с бели лампички на огромната елха. Гледах ги и си мислех, че след като се разделих с Елиът и загубих татко, аз приключих с традициите. Исках отново да правя мъфини с боровинки в коледното утро и да паля свещите календерлис, когато се смрачи. Искам и палачинки, и книги за рождените дни, и хотдог на плажа навръх Нова година. Иска ми се с Елиът да седим по бельо в Деня на благодарността и да глозгаме кокалите на пуйката. Искам цял живот да празнувам годишнините ни в леглото и да си говорим до безкрай.

Аз бях готова.

Клатушкам се на високите токове и вървя към него. Искам да скоча в прегръдките му, но спирам на една педя и долавям приятното му ухание. Той вдига тъмните очила и очите му са кехлибарени. Думите, които съм репетирала цял месец, се изнизват и изчезват: Когато си тръгнах от дома на Крисчън, аз се прибрах, заспах и татко ме намерил на пода.

Елиът ми връчва букетчето, навежда се и ме целува под брадичката — там, където пулсът ми е най-силен. Цветята нямат мирис, ала са толкова ярки, че са почти флуоресцентни.

— Букет! Съвършеният сватбен компаньон! — засмивам се аз.

— Набрах ги от поляната. Мама не ми разреши да взема роза от цветята за сватбата.

Пламенният му поглед пълзи по лицето, шията и гърдите ми. С нова рокля съм и се чувствам красива. Вталена е, от тафта, с червени и оранжеви шарки и с тънички презрамки с перли. Тъмната ми кожа блести като златиста.

Погледите ни се срещат и аз се усмихвам с чувство на облекчение. По-късно щяхме да говорим и най-сетне щях да сваля товара от плещите си.

— Готова ли си?

— Да.

* * *

Елиът паркира колата пред огромното имение и се обръща към мен:

— Добре ли си?

— Добре съм.

Сигурно беше забелязал как стискам дръжката на вратата. Въздиша и ме спира да сляза от колата, като слага ръка над коляното ми. Двамата сме напрегнати и той бързо дърпа ръката си.

— Позволи на мен!

Заобикаля очукания сивик и отваря вратата с жест.

Имението „Мадрона Мейнър“ е с безкрайни морави и е като вълшебна приказка. Можех да спя в къщата в Хийлдсбърг, която е вече моя, но мисълта, че ще съм там сама, без татко, ме потискаше, и затова предпочетох мотела.

Елиът стои с протегната ръка.

— Идваш ли, Мейси?

Идвам, но съм омаяна от теб и ми е трудно да помръдна.

— Ето ме — хващам ръката му аз. — Тук е толкова красиво.

Нося си шал и Елиът го наглася около рамене ми. Кожата му е по-светла от моята и контрастът е съвършен.

— Да не ти е студено?

Клатя глава и го хващам под ръка. Слънцето блещука във върховете на дърветата и ги позлатява. „Мадрона Мейнър“ е сред безкрайните гори и лозя на имението. Вълнувам се, тъй като Елиът е до мен, усещам тялото му и знам, че всеки миг мога да се обърна и да го целуна. Имам чувството, че надничам от ръба на дълбок каньон с желанието да потъна в глъбините му.

Влизаме в огромното фоайе. Вчера казах на Елиът, че съм дошла с колата от Бъркли, но всъщност поръчах кола и спах през целия път. После спах в мотела и по навик се събудих в шест сутринта.

Малко се притеснявам от срещата със семейството му и бих се поразходила сама, докато Елиът е с Андреас, само че той настоява да го придружа. На площадката над фоайето още блещука малка елха и коледните гирлянди все така красят стълбището.

— Не искам да се натрапвам на приготовленията — подхващам аз.

— Престани, Мейс. Ще си имам неприятности, ако отида без теб — засмива се Елиът.

В гърдите ми запърхва ято птици, когато чувам познатия глас на господин Ник да нарежда на Джордж да донесе някакъв куфар, а Ник-младши се шегува за нещо с Алекс. Чувам и гърления смях на госпожа Дина — гласът й е същият — която убеждава Андреас някой да му върже връзката, защото висяла като мокър парцал.

Заставаме на прага и настъпва мълчание. Андреас се обръща с връзката в ръце, а Ник-младши и Алекс се надигат от дивана, където са се боричкали.

Махам с разтреперана ръка. Връщам се с десетилетие назад и имам чувството, че съм се озовала у дома след дълго отсъствие.

— Здравейте!

Елиът ме придърпва до рамото си.

— Красива е, нали?

Поглеждам го учудено, но доволната му усмивка подсказва, че е напълно убеден в думите си.

— Зашеметяваща — съгласява се господин Ник.

Алекс се затичва и ме прегръща.

— Помниш ли ме?

Не съм я виждала, откакто беше на три годинки. Засмивам се и прегръщам слабичкото й телце.

— А ти помниш ли ме?

— Ще ме разплачете — обажда се госпожа Дина.

Ник-младши я поглежда.

— Мамо, та ти вече плачеш!

Всички ме прегръщат, а Елиът не се отлепя от мен. Андреас ми пошепва:

— Благодаря, че дойде.

— Няма защо, глупчо.

Само след миг отново настъпва суматоха. Госпожа Дина спори с Джордж за местоположението на куфара, Елиът връзва връзката на Андреас, Алекс не е съгласна с баща си, който не й позволява да си направи кок. Появява се Лиз с поднос със снакс. Роклята й е бляскаво синя и тя е една от шаферките.

— Здравей, Мейси!

Лиз споменава как се виждаме всеки ден в болницата и семейството отново избухва в радостни възгласи и ме обсипва с прегръдки — малката Мейси е вече лекарка!

Наливат вино, косата на Алекс е на кок, баща й и братята й клатят неодобрително глави, а Елиът все така не се отлепя от мен. Рамото му топли моето и чувам туптенето на сърцето му.

— Татко, Алекс е вече голяма — не издържа той. — Не разбирам защо не ти харесва кокът. Роклята й е до земята и е с дълги ръкави. Няма да забременее, ако някой види голия й врат.

Господин Ник го изглежда смразяващо, но само след миг се усмихва.

— Е, добре де. Нека е с кок. Просто на мен не ми харесва да е толкова разголена.

— Който не му харесва, да не гледа — обажда се Алекс.

— Амин — засмивам се аз, и лицето й засиява.

— Искаш ли да се разходим в градината? — пошепва Елиът в ухото ми.

Потрепервам от близостта му. Слага ръка на кръста ми и след миг преплита пръсти в моите. Усещам погледите на семейството му в гърба си. Алекс пита:

— Ама тя нали има приятел?

Госпожа Дина бързо я сшътква.

— Шшшт!!!

Андреас уточнява:

— Разделиха се, Алекс.

Елиът ме поглежда с усмивка:

— Всичко е както някога, нали?

Облягам се на рамото му.

— Дори по-хубаво.