Кристина Лорен
Любов и други думи (43)

Тогава

Неделя, 1 януари

Минах по Ричмънд Бридж и се обадих на Елиът. Не вдигна и след малко се включи гласовата поща. Не знаех къде живее Крисчън, минаваше един след полунощ, пък и Елиът може вече да се беше прибрал.

Шосето се виеше пред мен и от време на време минаваха коли, които се отбиваха ту вдясно, ту вляво за градчетата по пътя. Позвъних отново. Обади се непознат мъжки глас.

— Телефонът на Елиът! — Чуваше се музика и пиянски смях.

— Елиът там ли е? — попитах със смесено чувство на облекчение и раздразнение.

— Кой се обажда?

— С кого разговарям?

— С Крисчън.

— Мейси е.

— Мейси на Елиът?

— Да. Гаджето му Мейси.

— Мамицата му! — Крисчън запуши с ръка телефона и се чу шепнене. След малко заяви: — Елиът не е тук.

— Без телефона ли си е тръгнал? — настоявах за обяснение аз.

— А, не.

— Тогава защо казваш, че го няма, след като знаеш, че не си е тръгнал?

Смехът на Крисчън издаваше, че е пиян.

— Мейси, надрусан съм и не мога да следя мисълта ти.

— Дай ми адреса си.

Той изломоти номера на къщата на Роуз Драйв и по-ясни:

— Втората вляво, отдалеч ще ни чуеш.

В този миг чух как някой до него да мърмори:

— Ама Крис, защо й даде адреса…

Крисчън се закикоти за пореден път и заяви:

— Изобщо не ми пука!

* * *

Къщата на Крисчън беше нова и огромна в сравнение със скромните къщурки на някогашен Хийлдсбърг. Беше на върха на хълм и заобиколена с лозя. Дръпнах ципа на якето, събух високите обувки и нахлузих джапанките, които намерих в багажника. Приближих къщата. Вратата беше открехната, а в коридора се въргаляха обувки, което беше истински парадокс сред царящия пълен безпорядък. Навсякъде имаше загасени джойнтове, по пода се търкаляха кенчета от бира и празни бутилки, на дивана спяха две момчета, а трето играеше с геймконтролер на „Зовът на дълга“.

— Да си виждал Елиът? — извиках с надеждата, че ще ме чуе въпреки гърмежите от екрана.

Момчето ме погледна и сви рамене.

Запътих се към кухнята. Пирамиди от бирени кутийки, натрошен чипс, петна от салца, разсипани бонбони „М&М“, бонгове… Мивката беше пълна с мръсни чаши.

— Той е горе — извика някой след мен. Обърнах се и разпознах Крисчън от снимката в стаята на Елиът. Беше висок и по-широкоплещест, с нелепа козя брадичка и петно от бира на тениската. Очите му бяха зачервени и зениците разширени. До него стоеше Брандън, гледаше с ококорени очи и сякаш се канеше да повърне.

Двамата най-добри приятели на Елиът.

Тръгнах по стълбите и Брандън понечи да ме спре.

— Елиът е пълен аут. Остави го, Мейси, повръщал е и…

— Ще го заведа вкъщи — рекох аз. Гласът ми звучеше доста отчаяно.

— Ние ще го заведем. — Брандън ме хвана внимателно за лакътя. — Нека да се наспи.

Лаконичната усмивка на Крисчън и безпокойството на Брандън ми подсказваха какво щях да видя.

— Мейси, по-добре се прибери — настояваше Брандън.

Той вървя след мен, докато стигнах до единствената затворена врата в дъното на коридора. Отворих я и… Елиът лежеше на леглото с обувки, но със свалени до коленете джинси и боксерки. Беше наистина пълен аут, както и проснатата върху него гола Ема.

— Господи! — промълвих аз. Сякаш някой драсна клечка кибрит и запали сърцето ми, което се заизвива в болезнени пламъци.

Обичам те адски много.

Искам те.

Желая те.

Мейси, ще се омъжиш ли за мен?

— Не е това, което си мислиш — каза Брандън и сложи ръка на рамото ми.

Дръпнах се и заявих:

— Той е спал с нея.

За пръв път го виждах съвсем гол.

— Та това е Ема, Мейси. Елиът не би…

— Не обръщай внимание. Това между тях не е сериозно — обади се Крисчън. — Само се чукат понякога.

Втурнах се по коридора, надолу по стълбите и изхвърчах навън. Не можех да дишам, все едно някой ме беше ударил с юмрук в диафрагмата.

Беше два и половина и аз бях най-трезвият шофьор в празничната новогодишна нощ. Карах на зигзаг до къщата, не виждах пътя от сълзите си и не можех да повярвам на това, което току-що видях.

Не погледнах към къщата на Елиът и бързо влязох у нас. Беше студено, много студено. Можех да запаля камината, но нямах сили. Легнах на ледения под, придърпах одеялото от фотьойла и се завих.

Боже мой, какво означаваше това? Елиът и Ема бяха заедно, когато им беше скучно, така ли? Пишеха си съобщения и се срещаха в парка, тъй като въпреки обичта му към мен — бях сигурна до мозъка на костите си, че ме обича — аз не бях до него повече от една трета от времето. Другите две трети запълваше Ема. Беше му удобна, под ръка…

Кой беше истинският Елиът? Моят Елиът беше онзи, когото познавах от нашето убежище, библиотеката.

Не го познавам, изобщо не го познавам. Тази ужасна мисъл не ми излизаше от главата. Един ден щяхме да се озовем в един и същ автобус или щяхме да се разминем на улицата и нямаше да се познаем. А след него щеше да остане ехото на чувството, че съм пропуснала нещо невъзвратимо.