Кристина Лорен
Любов и други думи (3)

Тогава

Петък, 9 август,

преди петнайсет години

За пръв път видях Елиът, когато отидохме да разгледаме къщата.

Тя беше празна. В района на залива къщите за продан са винаги старателно подредени от брокерите, но хижата в Хийлдсбърг беше без мебели. С времето се научих да преценявам потенциала на недекорираните места, но тогава бях на възраст, на която голите стаи ми се струваха студени и негостоприемни. Къщата ни в Бъркли беше претъпкана с какво ли не. Когато мама беше жива, сантименталността й надделяваше над татковия датски минимализъм, а когато умря, той не можа да намери сили да пренареди дома ни.

На стените в дървената къща имаше тъмни петна от картини. В мокета се беше образувала пътека, която подсказваше за предпочитания маршрут на обитателите — от входната врата към кухнята. От коридора на горния етаж се виждаше долният етаж и перилата на стълбището бяха само една семпла, дървена летва. Всички стаи бяха с врати и придаваха известна призрачност на дългия коридор.

— Твоята стая е онази, в дъното — каза татко, който беше разглеждал къщата онлайн и беше наясно с разположението.

Минах край голямата спалня и банята и продължих по дългия, тесен коридор. Забелязах бледозелената светлина под рамката на моята врата. По-късно разбрах, че се дължи на пролетнозелената боя на стените, в която се отразяваха късните следобедни слънчеви лъчи. Стъклената топка на дръжката беше студена, прозрачна и се завъртя с ръждиво скърцане. Вследствие на влагата ръбовете на вратата бяха леко изкривени и тя заяде. Блъснах я с рамо и замалко да се изтърколя в светлата и топла стая, която беше почти два пъти по-дълга, отколкото широка. Почти по цялото продължение на дългата стена имаше огромен прозорец с гледка към хълма с потъналите в мъх дървеса, а на по-късата се издигаше висок, тесен прозорец, който приличаше на търпелив иконом в очакване на указания. От него се виждаше Ръшан Ривър.

Ако долният етаж беше невзрачен, то спалните ми допадаха и побързах да намеря татко.

— Мейс, видя ли дрешника? Можем да го направим на библиотека — каза татко и слезе долу, тъй като брокерката го извика.

Вратата на дрешника се отвори лесно. Нейната дръжка беше дори топла.

В ъгъла, под спускащата се греда на наклонения покрив, се беше свило едно момче с книга в ръка. Сърцето ми заби учестено. Момчето беше на около тринайсет години, на моята възраст. Слабичко, с гъста черна коса, която се нуждаеше от подстригване, с уголемени заради дебелите стъкла на очилата пъстри очи, голям за лицето нос и големи за устата зъби. Самото то не помръдваше и сякаш изпълваше празния дрешник.

— Кой си ти? — притеснено попитах аз.

То ме гледаше с ококорени от почуда очи.

— Не съм допускал, че някой някога ще се отбие в тази къща.

Сърцето ми биеше до пръсване, а огромните му, немигащи очи сякаш ме пронизваха.

— Вероятно ще я купим.

Момчето стана и изтупа дрехите си. Коленете му бяха значително по-широки от слабите крака. Кафявите му кожени обувки бяха лъснати, ризата изгладена и затъкната в къси панталони с цвят каки. Изглеждаше напълно безобиден, но когато пристъпи към мен, побързах да кажа:

— Татко има черен колан.

— Наистина ли? — попита момчето, като в гласа му прозвуча нотка на страх, но и на съмнение.

— Наистина.

— По какво?

Свалих свитите си в юмруци ръце от кръста.

— Е, няма черен колан, но е много висок и едър.

Този път момчето ми повярва и погледна смутено към коридора.

— Ти какво правиш тук? — попитах аз и огледах дрешника. Той беше с размери на квадратна стая четири на четири, а покривът беше висок и се скосяваше. Представих си как седя на диван с възглавници в уютната ниша и прекарвам съботните следобеди в четене.

— Обичам да чета тук.

Изпитах странното усещане за съвпадение на мислите, което не бях чувствала от години.

— Предишните собственици бяха дали ключ на мама. Те идваха много рядко. Ние сме съседи.

— И все пак това е чужд имот.

То поклати глава.

— Къщата е отворена за оглед.

На корицата на дебелата му книга имаше дракон.

— Значи идваш тук да четеш?

— Понякога. Къщата е празна от няколко години.

Присвих очи.

— Сигурен ли си, че е редно да седиш тук? Виждаш ми се притеснен и едва дишаш.

Момчето сви кокалестите си рамене.

— Може да съм бил на маратон.

— Като те гледам, няма да стигнеш и до ъгъла на улицата.

То прихна и смехът му ми подейства като комплимент.

— Как се казваш?

— Елиът. А ти?

— Мейси.

Елиът побутна очилата си, но те пак се плъзнаха надолу.

— Ако купите къщата, няма да идвам само за да чета.

Предизвикателство? Или предложение?

Приятел или враг?

Искаше ми се да е приятел.

Въздъхнах и се усмихнах сдържано.

— Ако купим къщата, можеш да идваш. Да четеш.

Зъбите му блеснаха в усмивка до ушите.

— Може би през всичкото това време съм топлел местенце за теб.