Кристина Лорен
Любов и други думи (10)

Сега

Четвъртък, 5 октомври

Телефонът ми вибрира в чантата и ме събужда на една спирка до дома. Виждам, че е два след полунощ, а от екрана ме гледа личицето на Вив.

— Вив, вече знаеш как да ми се обаждаш! — казвам аз, докато слизам от автобуса и поглеждам към стръмния хълм към вкъщи.

Сабрина се смее.

— Смених снимката на профила си. А ти да знаеш, че паролите ти са много лесни за разгадаване!

Всъщност само Сабрина и Елиът знаят четирицифрената парола, която използвам почти за всичко. Моят щастлив номер: 1515.

— Ще я променя.

— Недей! Ще я забравиш.

— Мен ме бива с цифрите.

Следва мълчание и уточнявам веднага:

— Е, справям се, стига да имам лист и молив. Ти какво правиш?

— Храня Вив. Знам, че се прибираш по това време и се обаждам да проверя как си след срещата в кафенето.

Изкачвам бавно хълма, който ми се струва едва ли не перпендикулярен заради влагата и умората.

— Елиът ме настигна на улицата.

— Така и помислих.

— Не му е приятно, че сме изгубили връзка.

— Сега така ли му казват? — възмущава се приятелката ми.

— Днес ме чакаше пред болницата. Скъсал с приятелката си, след като ме видял.

— Ооо!

— Да не би да си на негова страна?

— Ами… трогателно е.

Толкова съм уморена, че губя търпение и заявявам:

— Знам, че не искаш да се омъжа за Шон.

— Мейси, мила, истината е, че не искам да се омъжваш за Шон… сега. От друга страна, иска ми се да не губиш връзка с Елиът. Помня какво си ми разказвала за смъртта на майка си — как не си допускала никого до себе си и какво ли не още. Ако имаш време, можем да поговорим и…

— Сабрина! — прекъсвам я аз.

— Елиът е твоята сродна душа. Не можеш да го изключиш от живота си.

Кимам и вървя. Не усещам пръстите на краката си. Тътря крака и едва изричам:

— Много съм уморена.

— Милата ми Мейси — нежно казва Сабрина.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Той не знаеше за татко.

— Как така?

— Така. Аз съм виновна. Но предполагах, че е чул отнякъде.

Приятелката ми мълчи и за кой ли път си мисли, че душата ми е пуста. Мълчанието й ме потиска.

— Как щеше да се почувстваш, ако родителите му бяха починали и той не ти се беше обадил, за да ти каже?

Пред очите ми са милото лице и дълбоките трапчинки на госпожа Дина. Сърцето ми се свива и казвам:

— Права си.

Отново мълчание. Ненавиждам тези телефонни обсъждания. Искам Сабрина да седи на дивана до мен и да разговаряме, за да усещам окуражителното й приятелско присъствие.

— Не мисля, че с Елиът можем да бъдем само приятели.

— Заслужава си да опиташ — въздиша тя.

Можех ли да откажа да се виждаме и чуваме? И не се ли върнах тук, за да бъда по-близо до живота, който някога споделях с него?

— Наистина ли вярваш, че ще бъде добре, ако поддържаме връзка с Елиът?

— Винаги съм вярвала в това.

— И как да стане?

Изваждам ключовете и затискам телефона между рамото и ухото си.

— Закусвахме и аз отново изчезнах. Нямам нито телефона, нито адреса му. Той сигурно няма фейсбук или туитър. Остава да тръгна да го преследвам.

— Ще измислиш нещо, знам.