Кристина Лорен
Любов и други думи (21)

Тогава

Преди дванайсет години

Успях да се справя с първата и втората година в гимназията благодарение на Елиът и желанието на татко да ходим всеки уикенд в Хийлдсбърг. С Елиът четяхме, обикаляхме гората, ходехме до Санта Роса, а веднъж бяхме и на концерт в Оукланд. Чувствах го повече като роднина, отколкото като приятел, а в много отношения по-близък и от роднина. Ако се случеше да пропуснем някой уикенд, времето до следващата среща изглеждаше безкрайно. И двамата се учехме добре, но аз ненавиждах превземките и надувките на повечето ми съученици. Ники и Дани също се дразнеха и тримата прекарвахме обедите си на тревата в двора, откъдето наблюдавахме целия хаос като прокудени по своя воля.

След училище Ники ходеше при баба си, Дани се прибираше, за да кара скейтборд с децата в махалата, а аз ходех на плуване, пишех домашни, къпех се и си лягах. Тримата не се срещахме след училище и беше трудно да се сближим кой знае колко, но въпреки това запазихме приятелството си.

След пролетта на втората година в гимназията започнах да забелязвам колко много се беше променил Елиът — и в интелектуален, и във физически смисъл. Виждахме се уикендите и през лятото и все едно наблюдавах растежа на дърво, цъфтежа на цвете или избуяването на поле.

— Любима дума — каза той, намести се на възглавниците на пода и плъзна поглед по тялото ми. Той също ме наблюдаваше и забелязваше промените.

Беше 14 май и не го бях виждала от рождения си ден през март — най-дългият период от две години насам. Беше… различен. По-едър и някак по-мъжествен. Очилата му бяха нови, с плътни черни рамки. Косата му беше дълга, а ризата се опъваше на гърдите. Тесните джинси, също нови, едва докосваха горния ръб на черните маратонки.

— Трепет — отвръщам аз. — А твоята?

Той преглътна и каза:

— Терзание.

— О, харесва ми. Нещо ново?

— В свободното си време ще се пързалям.

— На кънки?

Той ме изгледа.

— Мейси! На скейтборд.

Засмях се, но погледът му ме накара да замълча. Дали не се захващаше със скейтборд, защото Дани караше?

— Спестих си пари и сега избирам дъска.

— Сигурно има сайтове, на които предлагат.

Елиът кимна.

— Освен това другия семестър ще ходя в Санта Роса на подготвителни курсове.

— В… университета?

Знаех, че е умен, но все пак беше втора година в гимназията и вече тръгваше на подготвителните класове в университета!

— Да. Биология и… — Елиът отклони погледа си и добави: — Математика.

Зяпнах. Това означаваше, че беше приключил с висшата математика в училище. Аз тепърва щях да уча алгебра.

— Скейтбордът може да ме сближи с някои съученици.

— Ти и без това си с тях всеки ден.

— Само след часовете. На обяд.

— Защо? Не си ли вече в твоя клас?

— Само в първите петнайсет минути за указанията за деня и после имам самостоятелни занимания.

Погледнах книгата, която четеше. „Франки и Зои“. Беше с подгънати ъгълчета, тъй като я бяхме чели многократно.

— Защо не си ми казал, че си толкова умен?

Елиът се засмя.

— Извинявай, ама аз не мисля така. Пък и не исках да ти го кажа в имейл, за да не излезе, че се хваля.

Мисълта, че може би няма да бъдем толкова близки и далеч един от друг, беше ужасна. Въпреки това промълвих:

— Супер горда съм с теб!

— Супер?

— Абсолютно! Друго ново?

— До „Сейфуей“ има скейт площадка, но аз се упражнявам на стария паркинг зад обществената пералня. През лятната ваканция Брандън и Крисчън ще ходят в Йелоустоун за един месец с бащата на Брандън.

— Ти ще ходиш ли?

— Не. Крисчън се готви да вземе половин куфар с пиене и изобщо нямам желание.

— Друго?

— Ходих на годишния бал в училище.

Застинах. Часовете в университета бяха нищо в сравнение с тази новина.

— Балът на завършващите първа година? Та ти си втора година…

— Като гост — смотолеви Елиът.

— Някой приятел ли те покани?

— Бях с едно момиче.

— Хубава ли е? — преглътнах аз.

— Не е зле. Казва се Ема.

— Не е зле! Голям комплимент, няма що!

— Беше досадно. Танци, пунш, мълчание…

— Не се прави на интересен! — засмях се аз.

Той също се засмя. Ема беше момичето от снимката. Розовобузото, сладко момиче на снимката с приятелите му.

— С Ема се знаем от памтивека.

От памтивека… Стомахът ми се обърна.

— Излезе ли ти късметът?

Елиът поклати глава.

— Аз не я харесвам по този начин.

— Има ли значение за момчетата?

Той ме гледаше смутено.

— Целуна ли я?

По лицето му плъзна руменина. И аз разбрах отговора.

Елиът беше целувал момиче. А може би и много момичета.

Не всеки беше толкова придирчив и социално сбъркан като мен. Елиът щеше да стане на седемнайсет след няколко месеца. Не беше ли нелепо да допускам, че и той беше наивен като мен? Може и да беше правил друго, а не само да се беше целувал… Наведох глава и въздъхнах.

— Мейси, защо реагираш така?

— Не знам.

Той ми беше само приятел.

Моето всичко.

— А при теб какво ново?

— Изпитах оргазъм за пръв път — заявих аз.

Елиът повдигна вежди, отново се изчерви и едва попита:

— Какво за пръв път?

— Ор-га-зъм.

— Ама ти си на шестнайсет! — В този миг и двамата осъзнахме, че шестнайсет не е скандална възраст за такива неща.

— Мислиш, че съм закъсняла ли?

Последва нервен смях.

— Сигурно и ти си имал. И то много, докато си представяш разни дракони, нали?

Той седна и пъхна ръце между коленете си.

— Да… Но не и с другиго.

Въздъхнах.

— Ама ти какво си помисли?

Елиът се загледа в ръцете ми.

— О, значи никой не…

— Не ме е докоснал ли? Не. Странен обмен на новини, а?

— Може да се каже. — Той намести очилата на носа си. — Добре че ми каза.

— Ти също си го изпитвал.

— За момчета на моята възраст е нормално.

— А за момичетата не е?

— Нормално е, но…

— Шегувам се — побързах да кажа аз и поех дъх, за да потисна вълнението си.

— А за какво си мислеше? — попита той и аз зяпнах.

— Стори ми се страхотно.

Елиът се засмя.

— Попитах за какво си мислеше преди и по време на това.

Свих рамене.

— Представях си, че някой друг ме докосва. А ти все още ли си представяш дракони?

— Не. Мисля си за ръце, уши, кожа, крака и момичешки тела. — Погледът му пълзеше по мен.

Изпитах ревност и попитах:

— Изобщо момичешки тела?

— Невинаги. — Елиът отвори една книга и застина, както правеше, когато не искаше да споделя повече.

Това беше краят на разговора. Не ме попита нищо повече, нито ми каза нещо друго.