Кристина Лорен
Любов и други думи (41)

Тогава

Събота, 31 декември,

преди единайсет години

Татко държи чаша с шампанско, а на мен ми подава нещо гадно като джинджър ейл.

— Няма да пийна дори глътка шампанско? — привидно се възмущавам аз. — Що за тъпо новогодишно тържество!

Тържеството изобщо не беше тъпо, тъй като беше в хотел „Палас“ и хората бяха елегантни, богати и в завидно настроение. Залата беше с милион бели лампички — Нова година сред съзвездие! Не бях с Елиът, но си прекарвах добре.

До полунощ оставаха минути и аз усетих, че телефонът ми вибрира в чантичката. Погледнах въпросително татко, той кимна и аз побързах да изляза в коридора. Беше Елиът.

— Здрасти, Мейс — звучеше доста развеселено.

— Да не сте подпийнал, господин Петропулос?

— Само едно-две коктейлчета. Май лесно ме хваща.

— Къде си?

— На парти в една къща.

— Чия къща?

Елиът пое дъх и отговори:

— На Крисчън.

Крисчън не му влияеше добре и винаги се притеснявах, когато бяха заедно.

— Аха.

— Аха или не, купонът тече, мила госпожице.

— Забавляваш ли се?

— Не.

— Кой друг е там?

— Разни хора. Брандън. Крисчън. — Пауза… — Ема… и други съученици.

Стомахът ми се сви.

Дочуваше се смях и глъч, някакво момиче извика името му, а той й каза тихо: „Престани!“.

— Мейс, теб те няма и ми е все тая кой е тук и кой не. А ти къде си?

— Аз съм на едно превзето соаре.

— Висшето общество, а?

Погледнах към балната зала.

— Всички са се нафиркали.

— Кофти.

— Също като на твоя купон.

— С какво си се издокарала?

— Със зелена, лъскава рокля. Приличам на русалка.

— Като героиня на Дисни?

— Не. Но мисля, че ще ти харесам.

— Къса ли е роклята?

— Не. До коленете.

— Тясна?

— Не е по тялото, но е вталена.

— Не ти ли се иска да си с тениска и джинси в скута ми?

Засмях се.

— И още как.

— Обичам те.

Застинах и притворих очи.

Исках да го повтори, ала се запитах дали бих искала да чуя тези думи точно сега — беше пиян и толкова далеч от мен.

— Обичам те адски много. Искам те. Желая те. Мейси, ще се омъжиш ли за мен?

Времето спря. Планетите се подредиха и отново разделиха. Без да искам, попитах:

— Какво?

— Мамка му. Развалих всичко. Ела, искам да ти предложа, но не по телефона.

Сърцето ми туптеше до пръсване.

— Ел, не мога да дойда сега. Татко няма да ме пусне. Нова година е, всички карат пияни и…

— А ти обичаш ли ме?

Въздъхнах и преглътнах сълзите. Не исках да говорим за важни неща по телефона.

— Знаеш, че те обичам. Но по-добре да говорим, когато се видим.

— Искам да бъдем завинаги заедно. Да ходим на Гоут Рок, в библиотеката, да пътуваме. Искаш ли да ме докосваш, да се събуждаш с устните ми върху твоите устни, да се любим до захлас и завинаги да живееш с мен?

— Ел…

— Аз искам! И мисля само за това.

— Знаеш, че и аз го искам.

— Ела при мен тази вечер.

— Ще дойда следващия уикенд.

Въздишката му огласи целия свят.

— Обещаваш ли?

— Да.

Татко вървеше към мен сред викове и фойерверки.

— Мейси, почти не те чувам.

— Забавлявай се, Ел, но внимавай. Ще ме целунеш за Нова година след седмица.

— Добре.

Вероятно се надяваше да чуе очакваните от мен думи, само че линията пукаше и прекъсваше, пък и на другия ден едва ли щеше да си спомня голяма част от разговора ни.

— Лека нощ, Ел.

— Лека нощ, Мейс.

* * *

С татко се целунахме за Нова година и изтанцувахме един танц, но мен не ме свърташе. Исках да бъда с Елиът. Беше ме яд, че бяхме толкова далеч, а той се беше напил и тонът му, когато каза „Лека нощ“, не ми хареса.

— Какво има, Мейси? — попита татко. — Искаш ли да си ходим?

Погледнах го и щом се качихме в колата, се разплаках.

Татко направи остър завой и аз го погледнах, за да се уверя, че не е пил.

— Какъв е проблемът, Мейси? Да не би Елиът да те засегна с нещо?

— Не, но ми се стори, че наистина иска да бъда при него.

— Толкова време поддържате връзка от разстояние, не сте ли свикнали?

— Начинът, по който каза „лека нощ“, ме притесни.

За разлика от Елиът татко беше търпелив и мълча, докато спряхме пред къщи.

— Обясни ми защо си разстроена.

— Той е най-добрият ми приятел. — Сълзите ме задушаваха. — Предстои ни следване, може би ще бъдем далеч един от друг, а аз не мога да си представя да живея без него. Дали няма да е по-добре да бъдем само приятели, за да не се тревожа, че ще го загубя…

— Значи той е твоят Лаис — промълви татко.

Името на мама отново ме просълзи. Отдавна не го беше споменавал.

— Ако той е твоят човек, няма да може да останете само приятели. Ще искаш да му дадеш всичко от себе си и да му покажеш, че той е най-важният за теб. Аз не съжалявам за нито един миг от дните, прекарани с майка ти. И още ме боли, че я няма.

— Губя толкова много време далеч от Елиът.

— Няма винаги да бъде така.

— Може ли да отида с колата при него?

— Сега? — учудено ме погледна той.

— Да.

Татко въздъхна дълбоко.

— Обещаваш ли да караш внимателно?

— Обещавам.

— Днес напълних резервоара на волвото — посочи татко старата ни, паркирана на алеята кола. — Внимавай по пътя и ми се обади, когато пристигнеш.

Кимнах и го прегърнах с две ръце.