Кристина Лорен
Любов и други думи (17)

Тогава

Сряда, 26 ноември,

преди четиринайсет години

Татко спира количката пред фризера с огромни пуйки.

За пръв път ще празнуваме Деня на благодарността без мама.

Всъщност не го празнувахме и когато беше жива. Родителите ми бяха първо поколение имигранти и този празник някак не ни засягаше. Сега обаче имахме къщата и почти цяла седмица ваканция, през която можехме да сечем дърва и да четем пред камината.

Гледахме пуйките и ми се струваше доста безсмислено да готвим толкова много за двама души.

— Те са поне седем килограма! Минимум! — чудеше се татко.

— Нямат ли… — Посочих месарския щанд и пуешките гърди.

— Какво?

— Ами… нарязани.

— Гърди ли имаш предвид? — прихна татко.

Огледах щанда и намерих едни, които бяха достатъчно големи и можехме да ги опечем за няколко часа.

— О, харесват ми! Гърди с добър размер — пошегува се с усмивка татко, а аз го подминах възмутено и се запътих към картофите.

Със заспало бебе на гърдите и притиснат до ухото телефон госпожа Дина се беше спряла до щанда със зеленчуци, разговаряше и спокойно избираше лук, сякаш нямаше никаква друга работа. Беше родила преди три месеца и сега се приготвяше за голямото угощение в Деня на благодарността. Гледах я с възхищение и с почуда — при нея всичко изглеждаше много лесно, а аз и татко не знаехме какво и как да сготвим за двама. Тя ме погледна повторно, за да се увери, че съм аз, и за пръв път се запитах как ли изглеждам в очите на другите. Бях с анцуга на отбора по плуване, развлечения суитшърт с надпис „Йейл“, стар подарък на татко за мама, и с джапанки. Стоях и не помръдвах — едно смутено дете без майка.

Госпожа Дина приключи разговора и забута количката с продукта към мен.

— Пазарувате за утре ли?

— Правим опита — отвърнах аз, като положих усилие да се усмихна уверено.

— Мейси — наведе се тя заговорнически към мен, — имаме толкова много храна, пък и съм заета с малката Алекс, та ще се радвам да дойдете на обяд у нас. Ще ти бъда благодарна, ако ми помогнеш с беленето на картофите и с печенето на хлебчетата.

Никога не бих й отказала.

* * *

Цял ден към нашата къща долитаха ухания на пай, на разтопено масло и на печена пуйка. Бяхме канени в три. Елиът сигурно помагаше на майка си и не го бях виждала сутринта. Чух косачката им, прахосмукачката и виковете на мача по телевизията, а когато звъннахме с цветя и вино в три без две минути, вече изгарях от нетърпение да им гостувам.

Татко печелеше добре и в къщата ни в Бъркли имаше всичко, от което се нуждаехме. Липсваха ни суматохата, оживлението и изобилието от храна в чиниите (момчешката гвардия на госпожа Дина държеше на масата да има всички любими ястия).

Лудницата ни привлече като магнит. Джордж и Андреас викаха срещу телевизора, господин Ник беше седнал във фотьойла и целуваше Алекс по коремчето, Ник-младши бършеше масата в трапезарията, госпожа Дина изливаше разтопено масло върху хлебчетата, а Елиът белеше картофи.

Понечих да взема белачката и казах:

— Обещах на майка ти, че ще обеля картофите.

Бях на четиринайсет, но ми беше ясно, че хората, които живееха от много години в Хийлдсбърг, не биха могли да си позволят да живеят в Бъркли. Макар да се намираше в богатия район на залива на Сан Франциско и да беше облагодетелстван от завишения интерес към виното, през деветдесетте, богатството на града беше в домовете, в топлината на големите семейства като Петропулос, които живееха задружно и празнуваха заедно. Повечето хора тук работеха на почасово заплащане и живееха в стари, влажни къщи.

Госпожа Дина възложи на Елиът салатата и той започна да реже марулята без възражения. По едно време се приближи и подхвърли иронично:

— Хубава рокля!

Погледнах провисналия си джинсов сукман и казах го:

— Благодаря. Беше на мама.

— О, Мейси, извинявай, не исках да…

Замерих го с картофена обелка.

— Шегувам се! Татко ми го купи. Имах нужда от такава дрешка.

— Голяма шега, няма що — ядоса се Елиът.

— Който закача бика, намира рогата му! — засмях се аз и вдигнах показалеца и малкия си пръст.

Май бях наследила черното чувство за хумор на мама.

* * *

Татко седна при господин Ник и момчетата, за да гледа мача, макар и с престорен интерес.

Когато седнахме на масата, с татко се включихме в ритуала на семейството: хванахме се за ръце, господин Ник каза молитвата и всички се изредиха да споменат нещата, за които бяха благодарни.

Джордж беше благодарен, че е участвал в правенето на спортната писта.

Госпожа Дина беше благодарна за здравото си бебе, което спеше във вибриращо столче до масата.

Ник-младши беше благодарен за наближаващото успешно завършване на първия семестър, че „ужас, беше много гадно“.

Татко беше благодарен за успешния си бизнес и за прекрасната си дъщеря.

Андреас беше благодарен за приятелката си Ейми.

Господин Ник беше благодарен за синовете си и за двете си момичета. Каза го с усмивка и намигна на жена си.

Елиът беше благодарен за семейство Соренсен и особено за Мейси, която му липсвала, когато била в Бъркли.

Седях и се чудех какво да кажа, че да прозвучи наистина благодарствено.

Забих поглед в масата и подхванах:

— Благодарна съм, че гимназията се оказа не чак толкова страшна. Благодарна съм, че госпожа Сайн не ми преподава математика. — Погледнах Елиът и добавих: — Но най-вече съм благодарна, че купихме тази къща и имам приятел, който не ме кара да се чувствам различна от другите само защото ми е мъчно за мама или искам да съм сама, приятел, който ми обяснява всичко по два пъти, тъй като е много по-умен от мен. Благодарна съм, че семейството му е толкова мило, че майка му готви толкова добре и че двамата с татко не се мъчихме да печем пуйка.

Всички мълчаха. Госпожа Дина преглътна няколко пъти, преди да каже:

— Браво! Е, хайде, да ядем!

Четирите момчета се нахвърлиха върху храната. Чинията ми беше препълнена с пуйка, сос и какво ли не още. Не беше като обедите, които мама приготвяше — у нас нямаше атмосферата на голямо и шумно семейство — и все пак, това беше най-хубавият Ден на благодарността. Не изпитвам вина, че се чувствам така, тъй като знам, че мама би искала винаги да имам най-хубавото в живота.

Когато се прибрахме, татко се качи с мен до стаята и среса дългата ми коса така, както правеше когато бях малка.

— Извинявай, че бях толкова мълчалив днес — каза тихо той.

Срещнах очите му в огледалото.

— На мен ми харесва мълчанието ти. Сърцето ти не мълчи.

Той притисна лице до челото ми и ми се усмихна в огледалото.

— Мейси Ли, ти си прекрасно момиче.