Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (9)

Осма глава

Беше много студена сутрин. Вероятно щеше да се окаже най-студеният ден на годината, мислеше си Одра, както я бе предупредил градинарят предния ден, когато тя се връщаше от разходка. Човекът беше оставил ръчната количка и гледаше към небето с присвити очи, душейки, като че ли имаше свой тайнствен начин да предсказва тези неща.

— Ще измръзнете до смърт, мис Одра. Откъм Северно море идва лошо време. Помнете ми думата.

Тя, разбира се, не беше ходила на Полярния кръг, но не би могла да си представи, че там е по-студено от стаята й в този момент. Въздухът беше леден и на Одра й се стори, че носът й, който се подаваше изпод завивките, се е превърнал в ледена висулка. Арктическа висулка.

Плъзна се дълбоко навътре в леглото и издърпа завивките високо над раменете си, радвайки се на топлината на юргана. Беше напълнен с пух от морски патици. Съпрузите Бел бяха купили дузина юргани, когато са били на почивка няколко години по-рано в Мюнхен.

Когато Одра дойде да работи в „Калфър Хаус“, Ирен Бел я беше предупредила да не си слага дебелата нощница, а да я замени с памучна. Макар че тогава Одра бе кимнала разбиращо, не беше абсолютно сигурна в правотата на този съвет. Но по-късно, когато си лягаше, направи така, както й беше казано, и след десетина минути започна да чувства как цялото й тяло приятно се загрява. Топлината, която отделяше пухът, беше изключителна и Одра разбра, че мисис Бел е била права за памучната нощница. С всичко друго би й било горещо.

Сега се усмихна на себе си, спомняйки си първата нощ в къщата, а после обърна очи към часовника върху махагоновия скрин, който започна да бие. Беше едва шест часът, но това ни най-малко не я притесни. Беше свикнала да се буди рано още от времето, когато работеше в болницата в Рипън. За щастие дневният режим тук не беше толкова строг и тя можеше да се излежава до седем.

Одра обичаше този ранен час, когато цялото семейство спеше и само слугите долу тихичко щъкаха насам-натам. Смяташе го за свое скъпоценно време, в което можеше да си лежи сгушена в пухения пашкул, без да има нужда да бърза, да си мисли… и понякога да мечтае за бъдещето.

В това декемврийско утро на 1927 година бъдещето й изглеждаше розово.

Със сигурност годините пред нея не биха могли да бъдат по-лоши от петте години преди идването й в „Калфър Хаус“. По природа оптимистка, Одра гледаше на нещата откъм най-добрата им страна. От хората също очакваше най-доброто, независимо от горчивия й опит с леля й Алиша Дръмънд. Потиснала в себе си голямата обида, която понесе от тази зла жена, тя си казваше, че на света има и свестни хора. Семейство Бел и всичките им прислужници помогнаха на Одра да заздрави това си убеждение. Още от първия ден я накараха да се почувства добре дошла в този дом.

Оттогава беше изминала една година. Одра все повече се убеждаваше, че мястото й е точно тук. Беше като завръщане у дома… в „Хай Клъф“. Не че „Калфър Хауз“ приличаше на любимия й дом, тъй като беше съвсем различен от него — както в архитектурно отношение, така и в наредбата. Онова, което й беше толкова близко и което разпознаваше тъй ясно, беше присъствието на любов в къщата.

Общо взето това беше най-щастливата година, която Одра прекара след смъртта на майка си и трагедията, сполетяла семейството им.

Поради изисканото си възпитание и открития си характер, Одра бе приета от всички. Семейство Бел бяха мили с нея, а прислужниците я уважаваха и някои от тях дори й предлагаха своето приятелство.

След години на пестеливост и спартански живот, сега тя бе обградена от лукс и удобства, каквито не беше виждала и в „Хай Клъф“, защото там парите бяха малко, а всички приятни малки добавки идваха единствено от чичо Питър.

Съпрузите Бел бяха богати и можеха да си позволят най-доброто. Поради щедрата натура на мисис Бел къщата просто пращеше от изобилие.

Удивително вкусни ястия излизаха от кухнята на мисис Джаксън. Одра вече бе имала възможността да опита деликатеси като гъши пастет, хайвер и пушена сьомга. Кристални фруктиери с бонбони, ядки и локум бяха пръснати на малки масички из цялата елегантна всекидневна. Всеки, който поискаше, можеше да си похапва от тях. Даже делничните ястия не биха могли да се нарекат обикновени поради майсторското им приготвяне. Такива неща като пудинг със стек и дроб, кнедли с ябълки, пай с бекон и яйца, овнешка яхния с картофи и лук, свинско, телешко и агнешко печено с подправки имаха специален вкус, а от тях се носеше възбуждащ апетита аромат. Одра можеше да сравни готвачката единствено с майка си. Мисис Джаксън непрекъснато измисляше специалитети, за да изкуши своите лакомници. Одра например обожаваше „Малки небесни прасенца“ — топъл шоколадов десерт, който буквално се топеше в устата, и „Радостта на бандита“ — ястие с картофи, подправени с мед и индийско орехче, което бе идеална добавка към овнешки бут. Беше поискала рецептите за тези ястия от мисис Джаксън. В по-специални случаи мистър Аджитър — икономът, сервираше на младата гувернантка чаша искрящо леденостудено шампанско. Но тя отдавна познаваше вкуса на това вино, защото навремето чичо Питър често носеше бутилка за рождения ден на майка й или за Коледа. Майка им винаги разрешаваше на нея и братята й по една малка чашка.

Освен деликатесните храни и известните вина, с които изобилстваше „Калфър Хаус“, имаше и много други неща, които добавяха своите щрихи към усещането за непрекъснато изобилие и разкош.

Безброй купи и вази с цветя и екзотични растения украсяваха всички стаи. Последните броеве на списания и вестници, новоизлезли романи и други книги бяха натрупани върху големи кръгли маси в библиотеката, в кабинета на мисис Бел и най-вече в семейния салон, където всички се събираха вечер. Меки канапета и столове с купчини възглавници създаваха усещането за уют. Върху ръкохватките им бяха преметнати пухкави шотландски шалове, с които в мразовитите вечери човек можеше да завие краката и раменете си.

Макар че в началото Одра се стресна от този разкош в къщата, после привикна към него. Тя се радваше на удобствата и на прекалените грижи, но не ги смяташе за най-важното в живота си. Истинската причина за щастието й в „Калфър Хаус“ беше добротата на работодателите и на всички, които работеха край тях.

Годината беше добра за Одра Кентън и в други отношения. Писмата, които получаваше от братята си, вече носеха по-оптимистични новини и бяха писани със същото въодушевление, както в началото. Здравето на Фредерик непрекъснато се подобряваше, а и най-накрая двамата братя си бяха намерили добри служби в Сидни. Уилям работеше в отдела по разпространение на вестник „Морнинг Хералд“, а Фредерик беше станал частен секретар на един индустриалец. Одра беше щастлива заради тях и горда заради начина, по който се справиха с обезкуражаващото начало. След като вече знаеше, че братята й не са в затруднено положение, у нея чувството на загуба бе станало по-лесно поносимо.

Освен това тя и Гуен отново имаха възможност да прекарват голяма част от свободното си време заедно. Няколко пъти Ирен Бел й разреши да покани Гуен да остане да спи в „Калфър Хаус“. Самата Одра често пътуваше до Хорсфорт, за да прекара почивния си ден с Гуен. Понякога двете се качваха на трамвая и отиваха, в Лийдс, където се разхождаха, гледаха по витрините и магазините. Много често ходеха на кино, а неотдавна гледаха първия говорещ филм — „Джазовият певец“, с Ал Джолсън в главната роля.

Юни беше особено щастлив месец за Одра, най-вече поради вниманието, с което бе заобиколена на двайсетия си рожден ден. Колко различно бе от предишната година, когато прекара този специален ден от живота си съвсем сама… Картичките от братята й пристигнаха от Австралия два дни по-рано, а на трети юни бе организирано малко тържество и Одра получи подаръци от семейство Бел и от прислугата в дома им.

В края на седмицата мисис Торнтън и Гуен направиха парти за нея. Сервираха на поляната и това беше прекрасно. Масата, покрита с бяла покривка, се огъваше от тежестта на какво ли не: сандвичи с краставици и домати, пай със свинско, сладкиш с плодове, ягоди със сметана, големи чаши горещ чай. В нейна чест имаше и торта с глазура, върху която бе изписано с розова захар „Честит рожден ден, Одра!“. По краищата бяха набодени двайсет розови свещи. Всеки член от семейството на нейната приятелка й даде скромен, но запомнящ се подарък. След чая влязоха в къщата и пуснаха грамофона на Гуен. Танцуваха фокстрот и чарлстон под звуците на „Блек ботъм“, „Не е ли сладка“ и „Синьо небе“. През цялата вечер всички се забавляваха.

Чарли беше там, както и братята му и най-добрият му приятел Майк Лесли, както и някои от състудентите му. Чарли все още демонстрираше внимание към нея, макар че тя правеше всичко възможно да не го окуражава.

След като през декември Одра се премести в Лийдс и се установи в къщата на семейство Бел, тя успя да говори с Гуен за брат й. По най-деликатния начин обясни на приятелката си, че колкото и да е добър Чарли, той не бе за нея. Гуен веднага се съгласи да престане „да раздухва огъня“. Но в очите на приятелката си Одра забеляза, че е разочарована и бързо добави, че това няма нищо общо с Чарли, а че в момента мъжете не я интересуват. Тогава обяви с безапелационен тон, че няма намерение да се омъжи, докато не стане поне на… трийсет години.

Като чу това, Гуен я изгледа подозрително и с голяма доза скептицизъм, но се въздържа от коментар.

Ирен Бел беше казала на Одра, че може да покани Гуен да прекара вечерта в „Калфър Хаус“, тъй като на другия ден и двете имаха свободни дни. След като изядоха специалитета на готвачката в детската стая и щом стана тъмно, приятелките излязоха за запалването на огъня, който Фипс — градинарят, беше направил на двора. Гуен и Одра се забавляваха със семейството и гледаха фойерверките, които мистър Бел беше подготвил, ядоха горещи кестени и печени картофи върху жарава. После двете отидоха на парти по случай Деня на Гай Фокс и танцуваха в залата на паството към църквата на „Ридж роуд“.

Докато всички се трупаха около огромния огън навън, за да наблюдават изгарянето на куклата на Гай Фокс, Одра забеляза младия мъж.

Беше сам, застанал близо до портала, облегнат на стената, и пушеше цигара. След като нехайно я хвърли на земята и я смачка с крак, той се загледа през събралата се тълпа около огъня, забеляза Одра и й се усмихна.

Тя отново го стрелна и изпита особено усещане. Изведнъж почувства слабост и започна да се задъхва, сякаш някой я бе ударил в стомаха.

Лицето му бе ясно осветено от огъня и тя видя, че то буквално я хипнотизира. Мъжът имаше високо чело, тъмна коса и светли очи. Лицето му беше хубаво, чувствително, но чистотата, която се излъчваше от него, й направи най-силно впечатление.

Когато очите им се срещнаха, той я изгледа дълго и проницателно. Тя се изчерви до корените на косата си и бързо отвърна поглед.

Малко по-късно, когато тя и Гуен се обърнаха, за да влязат в енорийската зала, Одра веднага забеляза, че нейният непознат вече не се подпира на стената. Това я разочарова и натъжи.

След като влязоха, тя го потърси, но той бе изчезнал. Почака го да се появи отново, но него го нямаше. С напредването на вечерта Одра откри, че не отделя поглед от вратата и тихичко се молеше той да се върне. У него имаше нещо, което неудържимо я привличаше.

Макар че няколко пъти я поканиха на дансинга и тя прие, по-голямата част от вечерта Одра седя на дългата пейка с други момичета, останали без кавалери. Достатъчно й беше да гледа танцуващите, особено Гуен, която смело сменяше кварталните си кавалери и очевидно добре се забавляваше. Одра си мислеше, че нито един от кавалерите на Гуен не беше и наполовина толкова хубав и очарователен като тъмнокосия млад мъж, които бе събудил интереса й.

Одра почти беше изгубила надежда, че отново ще го види, когато той връхлетя през вратата леко задъхан и застана от другата страна на залата. В мига, когато диригентът обяви последен валс, мъжът я зърна. Лицето му светна, той се понесе право към нея и с лека усмивка я запита дали би танцувала с него.

Одра изведнъж се разтрепери и не можа да обели и дума. Затова само кимна и се изправи.

Беше по-висок, отколкото тя си го представяше — поне един и седемдесет и пет или даже един и осемдесет, с дълги крака и широки рамене. У него имаше някаква естествена грациозност, която незабавно й се предаде. Заведе я на дансинга, прегърна я умело и я понесе под звуците на „На хубавия син Дунав“.

По време на танца нейният партньор направи няколко нехайни забележки, но Одра, на която езикът й сякаш бе вързан, остана безмълвна. В един момент той я подкани:

— Какво има, да не би котката да ви е отхапала езика?

Тя успя да прошепне:

— Не.

Партньорът й я изгледа с любопитство, намръщи се, но не се обади повече, явно потънал в собствените си мисли.

Щом музиката спря, той й благодари учтиво, придружи я обратно до пейката и се отдалечи.

Очите й го последваха по целия път до вратата. Когато той излезе в тъмната зимна вечер, тя се запита дали ще го види отново. Отчаяно й се искаше да се срещнат пак.

По-късно, когато тя и Гуен забързаха към „Калфър Хаус“, Гуен изненадващо изтърси:

— За момиче, което заявява, че не се интересува от мъже, ти беше направо хипнотизирана от онзи, с когото танцува последния валс. Но мога да ти кажа лоши новини, Одра. Да, съвсем определено, скъпа.

Одра стреснато попита:

— Как можеш да твърдиш, че има нещо лошо у него? Та ти дори не го познаваш!

Гуен хвана Одра под ръка, както винаги, и каза:

— Само като го погледнах, разбрах, че е истински дявол. Винаги имам подозрения към красавците. Пази се. Най-накрая те винаги разбиват сърцето на някоя жена, скъпа, или на две, или на три. Ще ти е много по-добре с някой като Чарли. Освен това знаеш какви са чувствата му към теб. Той не се е променил.

Одра не й отвърна. Бележките на Гуен за младия мъж я подразниха. Те не й бяха необходими. Звучаха й безсмислено и нахално. И за пръв път през цялото й приятелство тя се разсърди на Гуен. На следващата сутрин това още глождеше Одра и затова тя внимателно отбягваше всичко, отнасящо се до предишната вечер. Двете с Гуен повече не обсъждаха непознатия.

Но Одра продължи да мисли за него.

През следващите дни тя си спомняше различни подробности от онази вечер… Как само я гледаше внимателно и замислено, с най-зелените очи, които бе виждала някога! Беше омагьосана от естествената му грация, докато танцуваха на дансинга… от класическата хубост на лицето му, толкова необикновено за мъж.

Сега, почти два месеца по-късно, Одра се питаше защо никога не го срещаше в Ъпър Армли. Когато излизаше с повереното й дете, тя не преставаше да се оглежда за него. Беше убедена, че младият мъж беше от този район, тъй като говореше с местен акцент.

Независимо от топлината на юргана, Одра неочаквано настръхна и притисна ръце в тялото си. Виждаше лицето му близо до своето на възглавницата. Опита се да си представи какво би било, ако я целунеше, докоснеше или прегърнеше. След кратката им среща тайнственият млад мъж я преследваше и се втурваше в мислите й най-ненадейно.

Одра отвори очи и се помъчи да определи необикновения копнеж, който растеше у нея. Преди да го срещне и да танцува с него, Одра не беше изпитвала сексуално желание. Напоследък обаче някакво странно ново усещане я объркваше и плашеше, но в същото време я възбуждаше. Тя притисна лице във възглавницата с желанието да спре да мисли за него и откри, че не можеше да изхвърли от съзнанието си образа на лицето му, невероятните му очи. Разбра, че го желае.

Обърна се по гръб и остана да лежи тихо, взирайки се в тавана с широко отворени очи, без да мига и се зачуди какво би направила, ако никога не го видеше отново. Обхвана я отчаяние, което малко по-късно се разпръсна. Не, тя щеше да го срещне, двамата щяха да се опознаят отблизо! Съвсем отблизо… Чувстваше го с цялото си същество.

Някакво трополене из коридора наруши ранната сутрешна тишина. Одра се изненада и надигна глава, заслушана. Дочу леко възклицание и неясно мърморене, последвано от тътрене на крака към занималнята.

Очевидно това бе Кора, която вършеше сутрешните си задължения. Предположи, че прислужницата е изпуснала кофата с въглища, което в никакъв случай не беше нещо необикновено. Кора, вечно усмихната и приятна, всъщност беше най-непохватното същество, което Одра беше срещала. Не минаваше ден, без нещо да се счупи, и за съжаление изкупителната жертва винаги бе бедната Кора.

На вратата се почука силно и Кора провря вътре засмяното си лице.

— Добро утро, мис Одра.

— Добро утро, Кора — отвърна Одра, вдигайки се на лакът, усмихната в полутъмнината.

— Може ли да вляза да запаля огъня?

— Разбира се, Кора.

Пълничкото ниско тяло на Кора, облечено в сутрешната й униформа на розови райета, се завъртя из стаята като вихрушка. Най-безцеремонно тя остави едната кофа с въглища и другата — с пепел, върху камината. После се обърна към големия прозорец.

— Тази сутрин е страшно студено, мис Одра, тъй твърди Фипс. Ами казва, че могат да замръзнат мъдете на вкаменена маймуна.

— Кора!

— Така казва той, мис!

— Но ти не бива да повтаряш толкова вулгарно нещо, Кора — меко я упрекна Одра.

— Сигурно не трябва, поне във ваше присъствие, мис Одра — изрече някак си извинително, но с ухилена физиономия, докато щъкаше около огнището. — А какво ще правите утре вечер, мис Одра?

— Нищо особено. Приятелката ми, мис Торнтън, има нощни дежурства в болницата през следващите две седмици, затова няма да излизам. Ще си остана в „Калфър Хаус“.

— Мистър Аджитър ще направи парти за прислугата, нали знаете? — Кора я погледна през рамо и добави: — Миналата година през декември бяхте бая срамежлива, когато дойдохте тук. Тогава не слязохте долу, но тази година се надявам, че ще бъдете с нас. Много бих се радвала, мис Одра, много.

— Ще дойда, Кора, благодаря. Мистър Аджитър вече ме покани и ще изпием заедно по чаша шампанско около полунощ, за да отпразнуваме 1928 година.

 

 

Името на детето беше Теофилъс, Тео — за по-кратко. През годината, докато се грижеше за него, Одра го обикна истински.

Беше странно малко момченце.

Първия път, когато го видя, тя реши, че е доста особено. Това се оказа вярно в много отношения. Теофилъс имаше кръгло лице с розово-бяла кожа. Русата му коса — мека, копринена и права, падаше над две остро наблюдателни очи, които приличаха на ярки въгленчета, и той непрекъснато я отхвърляше назад с нетърпелив жест.

Одра често си мислеше, че тези черни очи и светлорусата коса не си подхождаха много, но такъв беше Теофилъс. Като че ли бе направен изцяло от резервни части. Всяка поотделно бе хубава, но не си пасваше с останалите.

„Не си добре сглобен, милият ми“, каза си Одра тихичко, докато решеше косата му. Външният му вид обикновено я забавяше няколко минути, преди да излязат, и тази сутрин не беше изключение. Остави четката, отстъпи назад и го огледа критично. Пресегна се, оправи връзката му, после се наведе и го целуна по бузата.

— Ето те готов! — възкликна, взимайки ръцете му в своите, и му помогна да скочи от масата. — Днес изглеждаш като нов, Тео.

Той я изгледа с прекалено сериозни очи за едно шестгодишно дете.

— Надявам се и докторът да каже така.

Тя сподави усмивката си и го увери:

— Сигурна съм. Хайде, изтичай да видиш майка си, докато се приготвям, и тръгваме.

— Да, най-добре, преди да е тръгнала за Лийдс. Днес трябва да ми даде джобни пари. — С решителен израз на лицето той замарширува към вратата с малки, но целеустремени крачки и изчезна в коридора.

Одра го наблюдаваше как върви. После се обърна, засмя се на себе си и пресече обширната и удобно мебелирана детска стая. Имаше няколко минути, преди да последва момченцето надолу по стълбите. Застана с гръб към огъня, за да се затопли, и се замисли за възпитаника си.

Теофилъс Бел не преставаше да я изненадва и развеселява. Беше преждевременно развито дете. Готвачката казваше, че е „старомоден“ и това определение му прилягаше точно. Одра никак не се изненадваше, че е такъв, какъвто е — прекалено сериозен и вглъбен в себе си. Беше прекарал по-голямата част от живота си сред възрастни, даже сестрите му бяха много по-големи от него. Пандора, която през пролетта се омъжи и напусна дома, беше двайсет и две годишна. Антония и Фелисити, които бяха в интернат в Швейцария, бяха по на деветнайсет и осемнайсет години. И трите бяха изискани, добре образовани млади дами, пътували много, познаващи много хора. В къщата радикалният начин на мислене беше на почит. И така, те бяха много по-големи на години и, което бе съвсем естествено, имаха голямо влияние върху малкия си брат. Момичетата наричаха Тео „допълнението“ и макар че на Одра този термин не се харесваше, тъй като го смяташе за твърде груб, тя осъзнаваше, че в него се съдържа голяма доза истина. Мисис Бел го бе родила на четирийсет и две годишна възраст, дълго след като не бе очаквала да има повече деца. И, както довери на Одра:

— Тео просто не успя да се превърне в бебе, което променя живота, слава богу.

На Одра й се струваше истинско чудо, че семейство Бел не беше попаднало в обичайния капан да разглези Тео. А това се случваше често при единствен син, който се появява късно в живота на родителите си и който става тяхна гордост. От време навреме задоволяваха желанията на Тео, но това като че ли нямаше почти никакъв ефект върху него. Не беше темпераментно дете.

Всъщност Тео много приличаше на майка си. Във всеки случай беше наследил бързия ум и интелигентността на Ирен. И ако понякога нервираше всички с прямотата си, все пак той беше добро дете. През последните дванайсет месеца в нито един момент не беше създал на Одра каквито и да било неприятности.

Десетте ясни удара, които отмери часовникът от спалнята, изведнъж стреснаха Одра. Гърлото на Тео беше болно и тази сутрин тя трябваше да го заведе на лекар.

Мина бързо в другата стая, огледа се в огледалото, приглади с ръка неотдавна подстриганата си коса и стигна до гардероба си в ъгъла. Извади тежкото си зимно палто и шапката, дебел вълнен шал и ръкавици. Вече беше подготвена за арктическия студ, който очевидно ги беше връхлетял.