Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (13)

Дванадесета глава

— Затвори си очите — нареди Одра — и ги дръж така, докато не ти кажа да ги отвориш.

— Добре — съгласи се послушно Винсънт и направи, каквото му беше поръчано.

Одра се пресегна към ръката на съпруга си и го поведе по тревата с думите:

— Всичко е наред. Няма в какво да се спънеш, стъпвай нормално.

— Тъкмо това и правя.

— Само още няколко крачки — изрече тя усмихната, водейки го напред. Стисна ръката му по-силно и продължи: — Обърни главата си към мен. Така, сега малко по-наляво… Готово!

Той вдигна клепачи, примигна няколко пъти на ярката утринна светлина, а после заслони очите си с ръка и ги присви, опитвайки се да фокусира погледа си.

— Виж, ето там, до дърветата… в падината — развълнувано обясняваше Одра.

Той проследи посоката на протегнатата й ръка. Дъхът му замря.

— Това трябва да е „Хай Клъф“ — промълви той с учуден глас и се вторачи удивен в старата къща.

— Да. — Одра го погледна леко разтревожена. — Изглеждаш много изненадан. Да не би да се разочарова? Не смяташ ли, че е красива, както ти я бях описала?

— Истински съм удивен! — побърза да я увери той. — Но тя е толкова голяма, Одра, изглежда направо огромна. Нямах представа дори. Искам да кажа, че никога не съм си я представял такава. — В гласа му се усещаше страхопочитание.

Одра притисна ръката му.

— Само изглежда по-голяма, отколкото е, Винсънт.

— Може и да е така, но действително е много по-внушителна от онова, на което съм привикнал, момичето ми. А градината, Одра… Направо ми взима дъха.

Лицето на жена му засия.

— Майка ми я планира. Това са нейните делфиниуми долу, край реката. Винаги, когато видя делфиниуми, се сещам за „Хай Клъф“.

— Започвам да разбирам част от магията на детството ти.

— Ако погледнеш надолу към реката, там надясно, ще видиш каменните стъпала, за които ти споменах. Там пресичахме реката и идвахме тук на пикник… на Мястото на спомените. Естествено, че тогава нямаше това име. Аз го нарекох така по-късно… — Тя спря, погледна настрани и с тъга продължи: — След като те починаха, а роднините ми ме разделиха с братята ми.

Винсънт я прегърна успокоително.

Тя го погледна в очите и му се усмихна слабо. Той също й се усмихна, като през цялото време я гледаше, надявайки се, че не се е разстроила много от идването им тук. Няколко дни преди това, когато се връщаха в Лийдс от залива Робин Худ, я беше помолил да му покаже „Хай Клъф“, но оттогава си мислеше, че тя сигурно ще се натъжи, щом отново потъне в спомените си. Одра се бе съгласила с готовност, даже с нетърпение. Но сега на Винсънт му се стори, че може би е постъпил прибързано и неразумно. Живите и ясни като синчец очи му изглеждаха подозрително влажни.

Той изсумтя, леко притеснен.

— Сигурна ли си, че искаш да направим пикника си тук, Одра?

— Тъкмо това съм си наумила. Красиво е и се вижда надалеч. Искаш ли да останем? — запита тя с безпокойство, защото, както винаги, искаше да му достави удоволствие.

— Съгласен съм с всичко, каквото кажеш.

Наведе се напред и я целуна по бузата, а после отиде до смокиновото дърво. Няколко минути преди това под надвисналите му клони беше оставил две хартиени торби. Сега ги отнесе до върха на възвишението над реката Юър, където Одра стоеше. От едната извади голямо шотландско одеяло, разтвори го и го постла в краката й.

След това тържествено направи дълбок поклон пред нея, като едновремешен кавалер.

— Може да се настаните върху палтото ми, милейди. И моля ви, останете седнала, за да можем да започнем обяда — каза той, имитирайки маниерите и акцента на висшата класа.

Одра се засмя, очите й заблестяха от радост и в отговор тя направи лек реверанс.

— Сър Галахър, приемете благодарностите ми. — Тя коленичи върху одеялото с обичайната си грациозност.

Присъединявайки се към смеха й, Винсънт се отпусна до нея и отбеляза:

— Беше много мило от страна на момчето в хотела да ни приготви храна, нали? — Докато говореше, започна да вади малки пакетчета от другата хартиена торба.

— Да, наистина — съгласи се Одра и се зае да му помага. — Виж готвачът на хотела какво ни е приготвил! — възкликна тя, току-що развила пергаментова хартия, откъдето се показаха твърдо сварени яйца и салам.

— Изглеждат така вкусни, както когато мама ги прави — каза Винсънт. — Я, пакетче с лук от туршия и резен сирене от Уенслидейл. Можем да започнем да лапаме, Одра. Ето и твоята бутилка с мляко.

И двамата бяха гладни след дългия път, който пропътуваха от залива Робин Худ през мочурищата на Северен Йоркшир, докато стигнат до Рипън. Докато хапваха от вкусните неща, приготвени им в хотела, почти не разговаряха.

Беше изключителен юнски ден.

Небето беше ясносиньо и слънцето грееше приятно. Лек ветрец шумолеше в дърветата. Не се чуваха никакви други звуци, освен лекото ромолене на водата, песента на диви птици и пърхането на крилете им в летния въздух.

Нито Одра, нито Винсънт имаха нещо против подобно взаимно мълчание. Всъщност така им беше толкова приятно, колкото и всичко друго, което вършеха заедно. Бяха доволни, че си правеха компания и знаеха, че невинаги има нужда да водят разговор. Понякога се разбираха и без думи — така беше още от началото на отношенията им през януари.

Одра скришом го изучаваше.

Беше дванайсети юни. На този ден той навършваше двайсет и пет години, но изглеждаше много по-млад. Вероятно това се дължеше на свежата му кожа и на тена, който придоби през последните дни. Макар че известна част от медения им месец мина главно в хотелския апартамент, времето, прекарано навън, те използваха най-рационално. Обикновено правеха дълги разходки. Когато тя реши да нарисува пейзаж на стръмните скали на залива Робин Худ, той настоя да я придружи. Прочете вестника си, изследва бюлетина за надбягванията и после се изпъна до нея, за да се пече.

Внезапно Одра се зачуди как ли би се почувствал Винсънт, ако му кажеше, че денят на сватбата не й е бил много приятен. Всъщност никак, ако не присъстваше той. Одра се засмя на себе си от нелепото си хрумване. Определено без Винсънт Краутър не би имало сватба.

На съпруга й обаче церемонията и целият ден му бяха харесали, и то във всяко отношение. Смя се, ръкува се с всички, беше му приятно. На нея й направи впечатление донякъде нехайното му поведение — като че ли беше господар на „Калфър Хаус“. Не че се държа обидно към семейство Бел или към някого другиго, тя само можеше да завиди на спокойствието му. През по-голямата част от времето тя изпитваше някакво неудобство, макар че се постара да го скрие зад любезности и широка усмивка.

Още от началото Одра бе усетила нещо особено във въздуха, което не можеше да се опише с думи. Винсънт не го осъзна.

На първо място — чувстваше се известна напрегнатост между семействата Торнтън и Краутър и Одра забеляза как след първия час тя прерасна в прикрита антипатия. Скоро вътрешното й неудовлетворение се превърна в тревога и тя откри, че започва все по-малко да говори, докато Винсънт, изпълнен с благоразположение към всички, ставаше все по-експанзивен и словоохотлив.

Търсейки Винсънт, в един момент тя бе отишла до елегантния салон на къщата. Там мистър Аджитър, Кора и Доди подготвяха студения бюфет — великолепно подбрани йоркширски ястия и други деликатеси от претъпкания килер на мисис Джаксън. Там забеляза Гуен и Чарли, свити в един ъгъл, с допрени една до друга глави — като че заговорничеха. Точно когато се канеше да се обърне, тя забеляза как двамата насочиха очи към Винсънт, който беше в другия край на стаята и разговаряше с Ирен Бел. От мястото си те го гледаха унищожително.

„Господи, ако погледите можеха да убиват, той вече щеше да е мъртъв!“, помисли си тогава Одра и кожата на ръцете й настръхна. Тя извърна глава, побърза да се присъедини към съпруга си и го хвана за ръката, като че да го защити.

След като поговориха малко с Ирен Бел, тя се извини на бившата си работодателка и й обясни, че би искала старшата сестра Ленъкс да опознае по-добре Винсънт. Все още държейки го за ръка, тя го изведе от салона. Беше й призляло от недоумение и обида.

С облекчение, дори с радост, тя тръгна на сватбеното си пътешествие, щом стана възможно да го направят, без да засегнат семейство Бел. Бившите й работодатели проявиха изключителна щедрост и тя не искаше да я сметнат за неблагодарна. Естествено, на Винсънт му се стоеше още, тъй като той притежаваше стадно чувство.

Одра леко се раздвижи върху карираното одеяло, протегна крака пред себе си и се пресегна за парче сирене. Отхапа разсеяно от него и се опита да пропъди мисълта за Гуен, но откри, че не може.

Най-добрата й приятелка не приемаше съпруга й.

Такава беше тъжната истина и Одра не на шега се разтревожи. За съжаление Гуен бе изразила неодобрението си към него месеци преди да се сближат. Думите й в Нощта на огньовете още звучаха в ушите на Одра. Всичко беше заради Чарли, разбира се. Гуен се бе настроила срещу Винсънт, без въобще да го познава, а само понеже беше избран вместо брат й.

Очевидно в мислите си Гуен бе твърде незряла. Одра се разочарова от приятелката си, защото очакваше повече от нея. Беше привързана към Гуен и не искаше да я загуби, но обичаше и съпруга си. Ако тя и Гуен щяха да продължат да се виждат, Гуен би трябвало да започне да се държи по-любезно с Винсънт. Сега той заемаше първостепенно място в сърцето на Одра. А Винсънт, който въобще не забелязваше неодобрението на момичето, винаги се отнасяше с него мило и сърдечно. Според Одра старата й приятелка бе длъжна да се държи по-добре с мъжа й. В това бе категорична.

Преглъщайки една въздишка, Одра се облегна на лакти и се замисли. Трябваше да намери начин да покаже на Гуен колко е несправедлива. Щеше да говори с нея при пръв удобен случай. „Трябва да се държа дипломатично“, разсъждаваше Одра и веднага започна да репетира какво ще й каже.

Винсънт пък се беше размислил за „Хай Клъф“.

Още откакто се изкачиха на височината, той непрекъснато седеше обърнат към старата къща. Тя се издигаше точно пред очите му, оттатък реката, и като че ли го привличаше към себе си с магнит. В същото време Винсънт си спомни малката къщичка, която с Одра бяха намерили в Ъпър Армли и я бяха наели преди месец.

Когато един ден случайно я бяха видели, той си бе помислил какъв голям късмет имат. Къщичката беше здрава, добре поддържана и близо до работата му. Но сега вече не му харесваше. Виждаше му се малка и незначителна в сравнение с „Хай Клъф“, където жена му е родена и израсла! Онова, което той й предлагаше, беше направо нищожно, малко и грозно.

Извръщайки глава, той се взря в Одра. Колко хубава беше с жълтата си рокля! Свежа и желана — по всеки възможен начин… Одра имаше редица похвални качества. Той беше убеден, че тя щеше да се превърне в добра съпруга. Винсънт потъна в размишления, наблюдавайки Одра… Ако обстоятелствата в живота й бяха други, никога не биха й разрешили да се омъжи за него.

Тази неочаквана мисъл го разтърси до дъното на душата му. До този момент никога не му беше хрумвало, че нейното семейство би се възпротивило тя да създаде дом с него. Той осъзна, че е съвсем прав в предположението си и това го натъжи. Внезапно си спомни пророческите думи на майка си: „Търсиш си белята, но един ден ще съжаляваш“. Лорет също беше против брака му, макар че Одра й беше допаднала. „Вие сте от два различни свята, беше казала сестра му, когато я попита за мнението й. Няма да ви провърви. Тя е отгледана и възпитана като лейди.“

Опитвайки се да убеди Лорет, че тези неща нямат значение, той й разказа за трудния живот на Одра като санитарка и за отговорната й работа като медицинска сестра в болницата „Фивър“. Тя го изгледа с недоумение. „Не бъди толкова наивен, Винсънт. Каква връзка има това! Възпитанието и произходът й винаги ще бъдат част от нея. Тя не е като мен и теб, а е съвсем различна.“

Винаги готов да кипне и за най-дребното нещо, той се разфуча по-яростно от друг път. В продължение на седмици почти не разговаряше с любимата си сестра. Винсънт беше силно убеден в правотата си, затова направи онова, което искаше. Ожени се за Одра въпреки несъгласието на семейството си. За това, разбира се, тя нямаше представа. А и той не смяташе да я огорчава, като й го каже.

Винсънт все още бе уверен, че майка му и сестра му са сгрешили. Не би трябвало да има големи последствия от това, че с жена си произхождат от различни среди. Те се обичаха. Всъщност само това имаше значение.

Одра спря поглед върху Винсънт и усети някаква промяна у него.

— Добре ли си? Изглеждаш ми странно.

— Чувствам се отлично, любов моя — отвърна той и някак изкуствено се засмя.

— Преди миг ми се стори тревожен. Сигурен ли си, че нищо не те измъчва, Винсънт?

Той насила й се усмихна.

— Супер съм! Всичко е наред — увери я той. — Съжалявам, че това е последният ден от медения ни месец и че той свършва.

— Не съвсем, не съвсем… — Тя го целуна с дяволито пламъче в очите, после се взря в лицето му. — Остава ни днешният ден и вечерта в Харогит. Ще отпразнуваме рождения ти ден в „Белия кон“. Той е хубав хотел и ще ти хареса.

Одра полегна на една страна и продължи:

— Макар че меденият ни месец свършва, животът ни заедно тепърва започва, Винсънт. Помисли си за това… Аз съм сигурна, че ще живеем добре.

— Вярвам в това — съгласи се той и се отпусна до нея.

Тогава Одра се оживи и стана по-разговорчива. Започна да приказва на Винсънт надълго и нашироко за бъдещето им и бе изпълнена с ентусиазъм за всичко хубаво, което бе убедена, че предстои да им се случи.