Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (11)

Десета глава

Винсънт я съзря през витрината на магазина за играчки. В първия момент не можа да повярва на очите си.

Стоеше и я гледаше като хипнотизиран. Хвана лицето си с длани и го долепи до стъклото. Да, точно тя. Съвсем реална и разглежда пухкави папагалчета. Тогава забеляза детето, застанало до нея.

Сърцето му замря.

Дали не е омъжена? Не, не е възможно. На танците не носеше халка. Беше твърде млада, за да има толкова голямо дете. Не, вероятно момченцето е малкото й братче. А тя му купува папагалче, точно както и той беше решил да купи на брат си Дани някаква играчка. Всъщност тъкмо затова беше потеглил към магазина.

„Е, помисли си Винсънт, няма никакъв смисъл да стоя тук, затова по-добре да вляза“ и механично опипа с ръка вратовръзката си, пристегна възела и, поемайки дълбоко въздух, отвори вратата на магазина.

Подрънкването на камбанката накара момичето да погледне през рамо. Когато го видя, очите й се разшириха. Явно се изненада така, както и той преди малко.

Винсънт й се усмихна.

Тя също и на лицето й се появиха трапчинки. Окуражен от дружелюбната й реакция, той закрачи към нея.

Тя се извърна и се загледа с интерес как той я приближава.

Когато застана пред нея, Винсънт забеляза очаквателния й поглед. Свали шапка, отново й се усмихна и каза:

— Извинете ме… Не знам дали ме помните?

— Разбира се. Танцувахме последния валс в енорийската зала… в Деня на огньовете. Би трябвало да ви се извиня, че тогава не ви благодарих за танца. Сигурно сте ме сметнал за невъзпитана.

Държеше се като истинска лейди! Винсънт се взря в нея изумено. Гласът му заглъхна и сърцето му се разтуптя. Защо това момиче, явно от сой, ще се интересува от такъв като него? Той недоумяваше и стисна шапката си още по-здраво, изпитал огромно разочарование. Беше недостижима, без никакво съмнение. Точно както и нейният език се бе вързал, докато танцуваха, сега беше негов ред да онемее и да се почувства като истински глупак.

Между тях увисна неудобно мълчание.

Детето го наруши с пискливото си гласче:

— Как се казваш?

Момичето остро, но тихо го сгълча:

— Това е грубо и невъзпитано от твоя страна. Не трябва да правиш така.

— Името ми е Винсънт Краутър — веднага отговори Винсънт, използвайки възможността. Изненада се, че гласът му звучи нормално и това му помогна да възвърне самообладанието си. Погледна детето и му се усмихна с благодарност за присъствието му.

Момченцето вдигна светналото си личице към Винсънт и, протягайки ръка, обяви:

— Аз съм Теофилъс Бел от „Калфър Хаус“, Ъпър Армли.

Винсънт се ръкува с детето и, като се стараеше да подражава на тържествения му тон, отговори:

— Много се радвам да се запознаем. Ако нямаш нищо против, името ти е много дълго, момко.

— На гръцки означава любимец на Бога — обясни Теофилъс, леко надувайки се. Усмихна се широко на Винсънт и добави: — Но можеш да ме наричаш Тео, за по-кратко.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти, така ще правя. — Вдигайки глава, сега Винсънт насочи погледа си към младата жена и вече напълно успокоен, й се усмихна. — Ами, вече знаете моето име. Ще имам ли честта да науча вашето?

— Естествено, мистър Краутър. Казвам се Одра Кентън. — Усмивката й беше сърдечна и приятелска, като неговата, и тя му протегна ръка.

Винсънт я пое и се изненада приятно от силното й ръкостискане. Имаше съвсем малка длан, както самата тя беше дребна и крехка. Той я задържа по-дълго от необходимото, докато се взираше в ясните й очи, които му напомняха за метличина. Неочаквано си помисли: „Не мога да пусна тази жена. Никога! С нея искам да прекарам живота си“.

Изумен и почти потресен от това си заключение, той примигна и най-после я пусна. Погледна настрани и изведнъж разбра, че желанията му са съвсем нереални. Самата идея за брак беше абсурдна, а за брак с тази жена — истинска лудост! Тя беше по-различна, по-специална. Беше дама. Едва ли би се заинтересувала от него — един строител, който учи професията си. Сигурно е роднина на семейство Бел, които бяха от по-горна класа, които притежаваха много пари и голямо влияние в областта. Но дори и да оставеше настрана тези факти, в настоящите му планове не влизаше брак. Имаше други неща, които трябваше да направи, преди да се обвърже с която и да е жена. Направо беше безсмислено. А и през юни щеше да навърши едва двайсет и пет.

Всичко това премина през съзнанието на Винсънт за секунди. Прииска му се незабавно да изхвръкне навън от магазина, да избяга, преди да е станало късно. Но не можеше да мръдне и стоеше като прикован за пода. Изведнъж се почувства неудобно и заради себе си, и заради нея.

Теофилъс дръпна палтото му и се обади с тънкото си гласче:

— Ние търсим папагалче, мистър Краутър. А вие какво ще купите?

„Слава богу, че е момчето“, помисли си Винсънт.

— Ами не съм решил още — отговори му той, — ако искаш да знаеш истината. — Насочвайки цялото си внимание към детето, той се наведе и му довери: — Виж, Тео, дойдох да купя нещо на малкото си братче. То е на четири години. Не се сетих обаче да го питам какво иска. Затова сега се чудя. Ти ми изглеждаш като опитен млад човек, що се отнася до играчки. Може би ти би ми предложил нещо.

— Хм. Нека да си помисля. — Тео кимна, изду устни и си придаде съсредоточен вид. Обиколи с наблюдателните си очи магазина, обърна се към Винсънт и каза:

— Наистина, че е трудно. Да избере човек, искам да кажа. Нали виждате, че няма богат асортимент.

Винсънт избухна в смях от точните думи на момчето.

— По-добре мистър Харисън да не те чуе. Той смята, че най-добрият магазин за играчки в Армли е неговият.

— Прав е, защото магазинът му е единствен — отвърна Тео ухилен и необикновено доволен от себе си.

— Той трябва само да гледа малките момченца, а не да ги слуша какво говорят — отбеляза Одра. Искаше й се да продължи със забележката, но я напуши смях и тя завъртя очи. После погледна Винсънт и сви рамене, прошепвайки: — Какво да направи човек?

Черните като мъниста очи на Тео се завъртяха от единия към другия и се спряха на Винсънт, който явно го бе очаровал.

— Смятам, че трябва да купите папагалче на брат си. От тях поне мистър Харисън има голям избор. Хайде, мистър Краутър, елате да ви покажа. — Подръпна ръкава на Винсънт. — Как се казва? Брат ви, искам да кажа.

— Дани. — Винсънт се остави Тео да го заведе до клетките с птички, които бяха наредени покрай стените на магазина. Той и момчето ги загледаха с интерес и след малко каза възхитен: — Смятам, Тео, че са много красиви.

Сега Одра се присъедини към тях. Винсънт веднага усети, че тя се приближава и застава съвсем наблизо. Разтревожиха го чувствата, които тя събуждаше у него, разтревожи го и силното физическо привличане, което той изпитваше към нея. Искаше му се да я хване за ръка, да я изведе от магазина и да отидат някъде, където биха били сами. Където можеше да я притисне в обятията си и да я люби. Копнежът му се засили и той почувства как горещина облива бузите му. Опита се да се съсредоточи в птиците.

Одра се обади:

— Мистър Краутър, Тео иска ей тази тук отдясно. В зелената клетка. Харесва ли ви?

Винсънт успя само да кимне.

— Одра ще ми го купи, мистър Краутър — пропя Тео.

— Ти си едно щастливо малко момченце — успя да измърмори той.

— Точно така. Хайде, мистър Краутър, изберете едно папагалче за Дани. Гледат се лесно. Няма нужда да ги разхождате като кучетата, а и храната им не е скъпа. Освен това не ядат много.

— Вярно е — съгласи се Винсънт, който вече се бе успокоил и дори погледна развеселено Одра.

Тео безмилостно продължи:

— Само погледнете това! Каква красива птица! Обзалагам се, че Дани би я харесал. Прекрасен екземпляр на австралийски папагал… зеленикавожълто тяло, ясносиньо на бузите и кафяви райета на крилата.

— Папагал — повтори Винсънт малко объркано.

— Да. В семейство папагали има около триста и петнайсет вида цветни птички — изрече гордо Тео, радвайки се да съобщи какво знае. — Аз исках говорещ папагал. Щях да го науча да казва лоши думи. Но човек трябва да внимава, когато ги купува. Заради пситакозиса. Това е треска по папагалите и представлява инфекциозно заболяване, което може да прихванат и хората. Нещо като пневмония е. Както и да е, мистър Харисън няма такива папагали, затова сега си купувам един малък. Но един ден ще имам говорещ.

Гледайки втрещено детето, Винсънт каза:

— За такова малко момченце като тебе, Тео, ти си цял извор от информация. Като че ли си погълнал огромна енциклопедия. Оттам ли вадиш всички тези факти?

— А, не, от Одра. Тя е умна и ме научи на много неща, откакто е с мен. Мама казва, че тя е най-добрата гувернантка, която някога съм имал. Ако не искате да купите папагалче на Дани, може да му купите канарче. Ей ги там. Те са от семейството на сипките. — Тео повлече новия си приятел към другите птички и продължи: — Те също са хубави, но най-привлекателното при тях е, че пеят. Сигурен съм, че Дани би искал да има канарче. Обаче трябва да го научите да пее. Канарчето, искам да кажа, а не Дани.

— Да, разбирам — разсеяно отвърна Винсънт. „Гувернантка, повтори той на себе си. Тя е гувернантка на момченцето, за бога, а не някоя богата роднина на семейство Бел. Тя просто работи при тях.“ Разбира се, това ни на йота не променяше положението. Въпреки всичко Одра Кентън беше лейди. Но лейди, която работи, за да живее. От обеднялото дворянство, навярно.

Може би пък не е чак толкова трудно да се стигне до нея. Винсънт се изпълни с надежда.

В края на краищата купиха две почти еднакви папагалчета, но Винсънт каза на продавача да задържи неговото, за което щеше да се върне по-късно. Тогава запита Одра дали може да придружи нея и детето до „Калфър Хаус“. Тя отговори утвърдително. Вдигнал клетката високо с едната си ръка, с другата отвори вратата на магазина и ги пусна да излязат, захилен до уши, че тази сутрин има късмет.

Тримата тръгнаха заедно по „Таун стрийт“. Вървяха бързо един до друг и не говореха, но се чувстваха удобно в мълчанието. Тео припкаше отпред като щастливо малко кученце.

Въпреки че беше почти обяд, времето все още бе остро, но поне вятърът беше утихнал. Беше кристално ясен ден. Високо над главите им небето беше синьо и безоблачно, окъпано в сребристата светлина на студеното зимно слънце.

„Стана великолепно“, мислеше си Одра и се усмихваше с удоволствие. В гърдите й се надигна радост и я изпълни с прекрасно, затоплящо чувство. „Подобен ден те кара да установиш, че в живота всичко е възможно. Всичко.“

Винсънт дишаше дълбоко, поемайки с цели гърди ледения въздух. Чувстваше се здрав и пращящ от сила. Погледна крадешком Одра и си помисли колко хубава изглежда в сивото си дебело палто и лилавата шапка. И тогава установи колко горд се чувства, че е с нея, че крачи редом с нея по главната улица в Армли.

Преди да стигнат „Калфър Хаус“, щеше да я покани да излязат. Така реши Винсънт, макар и да беше малко нервен. Ако му откаже, щеше да се почувства като пълен глупак, но, от друга страна, ако не я покани, щеше да се почувства още по-голям глупак. Зачуди се къде ли да я заведе, ако тя се съгласи. Това представляваше проблем. Би могъл да я заведе на новогодишното им парти на другия ден. Не, няма да стане. Бедното момиче ще се сащиса от шумното му семейство. Освен това на първата им среща би искал да са само двамата. Започна да блъска ума си къде да отидат.

Одра, също потънала в размишления, се чувстваше така, като че лети, толкова приповдигнато бе настроението й. Два месеца живееше с убеждението, че ще се видят пак. Когато обаче той влезе в магазина за играчки, тя направо се обърка. Но само в началото. После всичко й се стори съвсем естествено. Беше сигурна, че така ще стане. Неудобството, което изпитваше, докато танцуваха, вече се бе изпарило и тя вече не беше свита пред този мъж.

Той беше дори по-хубав, отколкото си го спомняше, и също тъй добре облечен, както на танците. Беше очарователен млад мъж и начинът, по който се държеше с детето, я накара да го хареса още повече. Одра се усмихна. Странна дума беше харесва. В никакъв случай не отговаряше на чувствата й.

В магазина за играчки тя се влюби в него.

Погледна го с крайчеца на окото си. Само този мъж беше за нея. Единственият мъж, когото някога би пожелала.

Винсънт я погледна и очите им се срещнаха.

Така се задържаха известно време. Той й се усмихна с обич. Тя му отвърна със същото, но леко разтреперана. Точно в този миг някаква близост се породи между двамата и те затаиха дъх, взирайки се един в друг. Тогава, без думи, напълно осъзнали какво се случва, те отвърнаха погледите си и продължиха да вървят мълчаливо.

След малко Винсънт се обади:

— Надявам се, че няма да ви прозвучи нахално, но откога работите за семейство Бел?

— От една година. Всъщност, мистър Краутър, точно преди една година на днешния ден започнах работа в „Калфър Хаус“. Затова и купих на Тео птицата. Като подарък по случай годишнината.

— Сигурно и на вас ще ви дадат подаръци — изрече дрезгаво, преди да успее да се спре. Почти необяснимо, Винсънт усети някакво жегване по отношение на семейство Бел.

Одра долови особения му тон и го изгледа с любопитство, малко объркана. Все пак му се усмихна и каза:

— Те вече го направиха, мистър Краутър. Сутринта, на закуска.

— Радвам се. — Той се изкашля доста шумно и продължи: — Вие не сте от тези места, личи си по гласа ви. Акцентът ви не е от Лийдс. Откъде сте?

— Родният ми град е Рипън, там живях до миналата година. Ходили ли сте някога из тези места, мистър Краутър?

— Да, на конни състезания. Много е хубаво. — Зелените му очи проблеснаха дяволито. — Там имах късмет. В Рипън винаги съм печелил по нещо, в града има и хубави заведения.

Одра кимна.

— А вие сте оттук, нали, мистър Краутър?

— Точно така. Роден и израснал в Армли, това съм аз. Слушайте, имате ли нещо против да ме наричате Винсънт? Май че всеки път се обръщате към мен с „мистър Краутър“.

Одра се засмя.

— Добре, тогава вие ме наричайте Одра.

— Готово! — извика той и внезапно спря. Хвана я за ръката и я накара и тя да спре.

Тя го погледна намръщена.

— Ще излезеш ли с мен довечера, Одра? — бързо изрече Винсънт. — Искам да те заведа на някое хубаво място. Кажи „да“. Моля те! — Хвърли й най-очарователната си усмивка и я погледна в очите.

— Съжалявам, но не мога. Виж, трябва… — не довърши тя.

— Няма нужда да ми обясняваш — прекъсна я той обидено и лицето му леко се изчерви. — Разбирам.

— Не, не разбираш, Винсънт. Тъкмо щях да ти кажа, че довечера съм на работа. Но бих искала да изляза с теб първата вечер, когато съм свободна. Повярвай ми.

— О — въздъхна той разколебан. Но веднага се опомни и лицето му светна. — Добре. Кога е следващата ти свободна вечер?

— Другата сряда.

Той помръкна.

— Толкова далеч. Господи! Впрочем, както и да е. Но тогава ще има танци в църковната зала. Искаш ли да отидем там?

— С удоволствие… с теб. — Тя леко му се усмихна и отново се засрами.

Винсънт я изгледа дълго и нежно.

— Аз също ще се радвам, Одра.

Тръгнаха. След малко стигнаха до „Калфър Хаус“, където Тео ги чакаше. Щом спряха, Винсънт се обърна към Одра:

— Ще се срещнем тук в сряда, точно в седем.

— Не се безпокой, Винсънт. Мога и сама да стигна до църковната зала.

— Не. Не искам да вървиш сама дотам.

— Много добре тогава — каза тя.

Той й подаде клетката с птицата.

Теофилъс се обади:

— Довиждане, мистър Краутър. Надявам се скоро пак да се видим. Тогава ще ми кажете дали Дани е харесал папагалчето.

— Непременно. Довиждане, момче.

Винсънт се извърна към Одра, повдигна шапката си и си тръгна.

Одра го наблюдаваше как слиза надолу по хълма с големи, бързи крачки. Веднъж се обърна и й махна. Тя също вдигна ръка. После поведе Тео по алеята, почти нечувайки какво й бърбори детето.

Когато приближиха къщата, Одра вдигна очи и я погледна, спомняйки си щастливите мигове, които изживя тук през изминалата година. Някакъв инстинкт й подсказа, че няма дълго да живее в „Калфър Хаус“.

„Днес е началото, помисли си тя. Началото на живота ми с Винсънт Краутър. Той е моята съдба. Аз съм неговата.“

 

 

Пет месеца по-късно се ожениха.

Някои останаха изненадани, други — не.

Сватбата се състоя в църквата в Ъпър Армли, през една слънчева юнска събота, няколко дни след рождения ден на Одра и седмица преди Винсънт да отпразнува своя.

Булката беше облечена със семпла, но елегантна синя рокля от крепдешин, чийто модел сама си беше измислила и беше ушила с помощта на шивачка от скъпия магазин за рокли на мисис Бел в Лийдс. Шапката й беше обточена със син шифон, обувките й бяха от сив велур, в същия тон бяха и ръкавиците. Носеше букет от рози и момини сълзи.

Гуен Торнтън й беше шаферка, а Лорет — кума.

Двете бяха облечени с еднакви рокли от гълъбовосив крепжоржет, носеха шапки от сива коприна, а букетите им бяха от жълти рози.

Докато се суетяха около нея в антрето на „Калфър Хаус“, Одра си мислеше колко прекрасни изглеждат — и двете високи и русокоси, толкова млади и свежи! И тя изпита гордост, че тъкмо те ще я придружават.

Мистър Бел любезно се съгласи да я отведе до олтара. Облегната на неговата ръка, Одра пристъпи по пътеката на красивата стара англиканска църква, построена в нормандски стил и с великолепен стъклопис.

Когато зазвуча органът и звуците на химна „О, съвършена любов“ се понесоха във високата църква, гърлото на Одра се стегна. Очите й се изпълниха със сълзи и тя изпита болка за братята си. Но като знаеше, че не може да си позволи да се разплаче, тя се овладя. Вдигна високо глава и погледна към олтара, където чакаше Винсънт с брат си Франк, който им кумуваше.

Любовта освети лицето й, искреното възхищение в очите му й подейства успокояващо и тя си помисли колко прекрасно изглежда бъдещият й съпруг с новия си тъмносин костюм, снежнобялата риза и сребристосивата копринена вратовръзка.

След като постояха няколко секунди до олтара, мистър Бел отстъпи настрани и Винсънт зае неговото място. Присъствието му и милото изражение на пастора незабавно разпръснаха чувството на самота, което Одра изпита малко по-рано.

Думите на преподобния Бакстър като че охладиха Одра… „За добро и лошо… в богатство или в бедност… болни или здрави… оставям всичко останало…“ Естествено, че загърбваше всичко дотук. Как би могла да пожелае другиго, освен Винсънт? Направо немислимо!

Преди да разбере, церемонията свърши.

Бяха семейство. Вече беше мисис Одра Винсънт Краутър.

Булката тръгна обратно по пътеката, този път под ръка със съпруга си, а органистът ентусиазирано засвири „Сватбения марш“ на Менделсон.

Тя и Винсънт се забавиха на стъпалата на църквата само няколко минути, докато ги фотографират как поздравяват семейството на жениха, приятелите, семейство Бел и Маргарет Ленъкс, която бе пристигнала от Рипън специално за случая.

Тогава, сред смехове и облаци от конфети и ориз, младоженците се втурнаха към колата, която ги чакаше пред църквата. Чичото на Винсънт ги откара до „Калфър Хаус“, където мистър и мисис Бел даваха закуска с шампанско по случай сватбата.

Седнала до младия си съпруг на задната седалка в колата, Одра му се усмихна, а после сведе поглед към златната халка на пръста си. Никога не беше смятала, че би могла да бъде толкова щастлива.