Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (45)

Четиридесет и четвърта глава

Въпреки че вече не рисуваше пейзажи, Кристина все още виждаше всичко, пречупено през светлината.

През първата седмица, докато беше в Париж, й се струваше, че всеки ден бе изпълнен с прекрасно сияние. Когато излизаше от хотел „Риц“, където бе отседнала, и се отправяше към деловите си срещи, тя вдигаше очи нагоре и се възхищаваше на ослепителното небе, което се извисяваше като купол от бледосиня коприна над един от най-красивите градове на света.

Времето бе меко и слънчево. Нямаше го задуха, от който Лондон беше станал толкова непоносим, преди тя да тръгне. Въпреки радостта си от сияйното небе и от светлината, която се процеждаше през зелените корони на дърветата и хвърляше златисти отблясъци по широките булеварди и старите сгради, Кристина нямаше желание да пренесе онова, което виждаха очите й, върху платното.

В деня, в който се отказа от рисуването, тя се закле никога да не съжалява за него. И наистина изпълни вътрешното си обещание.

В известно отношение си отдъхна, че няма да се стреми към върховните постижения на световните майстори, нещо, в което кой знае защо майка й винаги бе вярвала. Невъзможно е да достигнеш Търнър — най-великия английски пейзажист на деветнадесети век. Или пък Ван Гог, Реноар или Моне.

Кристина обичаше работата си като дизайнер на дрехи. За нея тя представляваше непрекъснато предизвикателство. Освен това вкусваше и от бизнеса, в който влагаше и творчески усилия. Естествено, въодушевеният прием, който получаваше, й доставяше истинска радост, а парите, които печелеше, бяха смайващи. До края на годината щеше да успее да изплати дълговете си към Дълси и Елспет. Но най-важното от всичко бе, че майка й най-после се пенсионира и се съгласи да приема чековете й всеки месец. Разбира се, не се мина без борба. В края на краищата я спечели тя, благодарение до известна степен на баща си, който работеше в нейна полза. Най-после беше разбрал, че това означаваше много за Кристина.

Тази седмица, след срещите си с производителите на парфюми и с управата на фабрики за платове, тя успя да купи подаръци за родителите си: за майка си — меки ръкавици от шевро, копринен шал и няколко блузи, а за баща си — копринени вратовръзки, фини ризи и елегантна запалка. Джейн също не беше забравена. За нея Кристина откри в един бутик ефектен копринен вечерен шал в пастелно розови тонове, каквито приятелката й обожаваше.

Тази ранна петъчна вечер в края на първата й седмица в Париж, докато пресичаше бавно площад „Вандом“ към хотел „Риц“, Кристина се замисли за Джейн. Беше заминала за Ню Йорк едва миналия петък, но вече много й липсваше, тъй като през последните пет години двете бяха неразделни. Джейн бе най-добрата приятелка, която е имала, всъщност единствената й приятелка. Докато растеше, майка й я караше непрекъснато да рисува и тя нямаше време за нищо друго. Уроците по рисуване и екскурзиите по музеите и галериите я тъпчеха с изкуство и само с изкуство. Сега, като обърна поглед назад, Кристина осъзна, че е прекарала годините на юношеството си плътно до Одра, чак до влизането си в колежа.

Докато минаваше през вратите на „Риц“ Кристина си спомни малкия хотел „На двата континента“, където с Джейн бяха нощували няколко пъти по време на следването им. Той беше много далеч от елегантната сграда, където едно време често е отсядал Хемингуей. Искаше й се Джейн да е тук, с нея, точно този път… Щяха да си прекарат весело.

Нейният апартамент беше от другата страна на „Риц“, откъм „Рю Камбон“, така че трябваше да мине покрай още много магазини, за да стигне до по-малкото фоайе. Този път Кристина не се спираше пред витрините както друг път. Нямаше търпение да се прибере, да изуе обувките си и да си поръча каничка с чай. Прекара един уморителен ден. Бе й се наложило да върви много, тъй като срещите й бяха една след друга.

Дежурният на администрацията й се усмихна, докато й подаваше ключа от апартамента. „Не, няма съобщения за вас, мисис Краутър.“ Тя му благодари, обърна се и направи една крачка към асансьора.

Тогава го забеляза.

Закова се на място и се взря в него.

Той я оглеждаше, разположен удобно в един фотьойл. Тръгна към нея с лека непринудена походка.

Бе заслепена от синьото сияние на очите му.

— Здравей, Кристина.

— Майлс? — След кратка пауза успя да изрече: — Какво правиш насам?

Слабата, леко насмешлива усмивка, която помнеше толкова добре, заигра в ъгълчетата на устата му.

— Отседнал съм тук. Когато съм в Париж, винаги отсядам в „Риц“.

— А!

Той леко прихвана лакътя й и я поведе към асансьора. Мълчаха, докато стигнаха нейния етаж и апартамента й. Притеснена, Кристина изпусна ключа.

Той го вдигна, отключи и отвори вратата. Изчака я да мине преди него със слабото си гъвкаво тяло. „Какви великолепни крака!“ Защо не ги бе забелязал по-рано? Но как би могъл? В Хедли тя беше облечена с дългата сива гръцка рокля. Майлс отново усети възбуда, както вечерта, когато я видя за пръв път. Всъщност затова бе тук, нали?

След като минаха през антрето към всекидневната, той се облегна на касата на вратата и я заразглежда очарован. Не можеше да дочака да я вземе в прегръдките си, да я люби. Искаше я сега, в този миг. Знаеше, разбира се, че никога не би могъл да направи подобно нещо. Беше джентълмен и не искаше да я плаши, като се нахвърли върху нея. Изглеждаше му толкова наивна и неопитна, поне по отношение на мъжете. Извън всичко това обаче му се искаше и да я опознае малко по-добре, да предвкуси и да се наслади на превземането й.

Кристина остави чантата и куфарчето с документите на един стол и внезапно се обърна към него.

— Не е съвпадение, нали?

— Не е, Кристина.

Той прекрачи в стаята, спря до нея, взе ръката й в своята и я стисна. Доближи лицето си до нейното и я погледна в очите.

— Реших, че няма защо да чакам две седмици, за да вечерям с теб. Затова съм тук. Довечера свободна ли си?

— Да. — Тя смръщи вежди. — Работа ли имаш тук? Искам да кажа, че може би не си долетял от Лондон до Париж само за да вечеряш с мен?

— Точно това направих.

Тя почувства, че се изчервява и че сърцето й отново се свива. Искаше да отмести очи от него, но не можеше. Той я гледаше хипнотизиращо — както в „Хедли Корт“.

Майлс леко се усмихна и пусна ръката й. Отиде до прозореца, разтвори завесите и погледна долу градините. Обърна лице към нея и рече:

— Ако не беше юли и туристически сезон, бих те завел в „Максим“, но и не нося официално вечерно сако, което там е задължително в петък. Така че искаш ли да вечеряме в градината на хотела?

— Нямам нищо против, Майлс.

— Тогава ще се срещнем в Американския бар в… — Погледна часовника си. — В осем? Добре ли е за теб? Имаш на разположение един час да се преоблечеш.

— Времето ще ми стигне, благодаря.

Той жадно се вгледа в лицето й, за втори път от няколко минути. Хвана ръката й, целуна връхчетата на пръстите й и каза:

— Дойдох в Париж единствено заради теб. Повярвай ми. Знаеш ли, откакто се срещнахме в „Хедли“, непрекъснато си в главата ми.

Тръгна си, преди тя да му отговори каквото и да било. Мина през салона, през антрето и излезе. Не се обърна назад. Вратата леко се затвори след него.

Тя остана сама насред стаята.

Все още не можеше да асимилира всичко, което се случи за… колко? Петнайсет минути най-много? Щом е могъл да я последва в Париж… да я чака във фоайето… Естествено, че има други намерения, не само да я почерпи с хубаво ядене, както Джейн сполучливо се беше изразила.

Разочарованието й от отменения обяд бе останало да я гложди. Докато вървеше към спалнята и разкопчаваше черната си ленена рокля, Кристина не спря да мисли за Майлс.

Той не приличаше на мъжете, които бе срещала. Беше истински мъж. Не като неколцината студенти, с които бе имала връзки през последните няколко години.

Майлс Съдърланд беше светски мъж. Леко настръхна и пак почувства тръпка, като си спомни колко напрегнато и страстно я гледаше, как държеше ръката й и после целуна пръстите й. За миг й се стори, че той се канеше да я вземе в обятията си, и й прималя от желание. Възбудата от очакването на вечерта се усилваше. Тогава обърна внимание на дрехите, които висяха пред нея, и се запита какво да облече.

Спря се на рокля за коктейли, направена от шифон, в лилави и бежови тонове, които се сливаха и преминаваха в много светло сиво. Дрехата беше без ръкави, с дълбоко остро деколте отпред и на гърба и със силно набрана пола.

Знаеше колко очарователна изглежда в нея. Искаше й се да бъде за Майлс толкова неустоима, колкото бе той за нея.

След няколко минути прибра косата си, влезе във ваната и се огледа в огледалото на банята. В съзнанието си видя неговото лице толкова ясно и усети присъствието му толкова силно, като че ли седеше зад нея.

— Майлс — изрече на глас, — и аз не мога да спра да мисля за теб.