Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (26)

Двадесет и пета глава

Желанието на Одра Краутър да даде всичко възможно на Кристина се превърна във фиксидеята на живота й.

От този момент нататък тя мислеше само за това. Борбата за постигане на тази цел, започнала през лятото на 1931-ва, щеше да продължи повече от двайсет години.

Веднага щом излезе от болницата, Одра се върна на работа при мисис Джарвис, за която беше започнала да се грижи четири месеца преди Кристина да се роди. Още тогава беше обещала на старата дама, че ще възобнови задълженията си при нея след раждането, още повече че семейството отчаяно се нуждаеше от парите. Като безработен Винсънт получаваше само двайсет и пет шилинга седмично, а сега, след раждането на детето, щяха да му дават още два. Това съвсем не беше достатъчно за трима.

Работата при мисис Джарвис не беше трудна. Удобството беше и в това, че тази жена инвалид живееше само на няколко минути път от къщата на „Пот Лейн“.

Но Одра я теглеше към болницата. Месец след като се грижи за мисис Джарвис, тя я предупреди, че ще подаде молба за работа в „Сейнт Мери“. Направи го в началото на юли.

През ноември се освободи място и Одра бе назначена, за нейна голяма радост, в детското отделение.

Одра знаеше, че е заела мястото, което възбуждаше най-много апетити, благодарение на връзките на сестра Ленъкс и на Ирен Бел. Но този факт въобще не я тревожеше. Получи работата и само това имаше значение.

През пролетта на 1932-ра Одра вече бе свикнала с работата си и изпитваше удоволствие от нея. Старшата Фокс я бе харесала, докторите бяха доволни и й предстоеше повишение. Тя обаче въобще не мислеше за това повишение като за някаква морална награда, за издигане в службата. За нея беше важно, че то щеше да й донесе повече пари, а те толкова й трябваха за Кристина! За дрехи, за образованието й, за бъдещето й.

Макар че в момента не можеше да спести и едно пени, Одра имаше намерение да го прави през следващите години. Тя кроеше дългосрочни планове, тъй като смяташе, че единственият начин да постигне успех е, когато има средства. У нея вече бе узряла идеята как да печели допълнително пари и щеше да я пусне в действие веднага, щом усети, че положението й в болницата е сигурно. В свободното си време щеше да шие дрехи.

Работата като медицинска сестра изпълваше Одра с чувство на удовлетворение и тя се хвърли в нея с обичайния си жар. Докато ходеше от отделение в отделение, походката й вече беше друга, на лицето й грееше усмивка.

Но вкъщи нещата не вървяха добре.

Между Одра и Винсънт отново възникнаха разправии и бракът им пак бе изправен пред крах. В известен смисъл разривът между тях този път се дължеше на Одра. Цялото й внимание бе насочено единствено към Кристина. Тя обичаше това дете с почти ненормална любов, вероятно защото беше загубила първата си рожба.

Винсънт също обичаше малката си дъщеричка, но той имаше тежки проблеми, с които трябваше да се справя, а тъй като беше млад и жизнен мъж, имаше и своите нужди. Искаше да има нормални полови отношения с жена си, но Одра бе заета изключително с Кристина и с работата си и вече не изпитваше какъвто и да е интерес към сексуалността на Винсънт.

Беше престанала да спи с него месеци преди да се роди детето. И това положение продължаваше. Понеже беше безработен, денем на него му беше отредено да се грижи за малката. Физическата студенина от страна на жена му допълнително го огорчаваше и изнервяше.

Една съботна вечер през април, след като сложиха Кристина да спи в горната стая, Винсънт реши да излезе с Одра. Изчака, докато тя почисти масата и измие чиниите, и щом седна пред огъня с иглата в ръка, той изключи радиото и се настани срещу нея.

— Защо го направи? — попита тя, без да вдига очи, съсредоточена в кърпенето на чорапа му.

— Трябва да поговорим, Одра, и то много сериозно — започна Винсънт, наведе се напред и се вторачи в нея.

Доловила твърдия му тон, тя остави чорапа в скута си, облегна се назад и го загледа мълчаливо.

Точно така той си бе представял реакцията й.

— Между нас съществуват изключително сериозни проблеми и е време вече да поприказваме за тях. Няма защо да ги крием, защото ти…

— Проблеми ли? — прекъсна го тя и го изгледа особено. — Какво искаш да кажеш, Винсънт?

— Хайде, Одра, не се прави, че не разбираш. Много добре знаеш за какво говоря. За проблемите ни в леглото, за това. Ти непрекъснато ме отблъскваш. Не ме ли обичаш вече?

Както винаги, щом той заговореше за секс, бузите й леко се изчервяваха.

— Разбира се, че те обичам! — възкликна тя с възмущение.

— По странен начин го показваш. Един айсберг е нищо пред теб. Даваш ли си сметка за това?

— Винсънт, подло е от твоя страна да говориш така! Обичам те, но… Е… страхувам се, че отново ще забременея. Виж какво, и ти си наясно с това, че още едно дете ще ни съсипе финансово. Ние и така едва свързваме двата края…

— Да не би аз да съм виновен, че цялата страна е в такова положение! — изсъска той, като я изгледа свирепо. — За това можеш да виниш Рамзи Макдоналд и проклетото му правителство! Аз не съм единственият безработен. Такива като мене са два милиона и осемстотин хиляди. Ние не само сме безработни, но отчаяни и унижени като мъже, защото сме доведени до дъното…

— Не ме разбирай погрешно. Аз не те обвинявам, Винсънт. Никога не бих го направила! Знам, че не си виновен ти, известно ми е и колко усърдно търсиш работа. Но ако имаме още едно дете, Кристина няма да има достатъчно възможности… Не си ли съгласен с мен? Не можеш ли да го проумееш?

— О, да, разбира се, че ми е ясно. Планираш блестящо бъдеще за нея, а тя няма още годинка. Понякога ме удивляваш, Одра, чудя се на здравия ти разум.

Той скочи ядосан, отиде до гардероба и грабна спортното си яке от закачалката.

— Къде отиваш? — попита тя, изненадана, че той внезапно прекъсна разговора.

— При майка ми.

— Естествено, след като тя ти съчувства и те отрупва с внимание. Тя ще ти даде и още пари, за да отидеш в кръчмата, както винаги. Така че — побързай!

— Отношенията между мен и майка ми не са твоя работа! — изкрещя той. — Никога не съм поискал от теб и едно пени, и никога няма да го направя.

Тя не отговори.

Той изскочи от къщата, но не затръшна вратата. Не искаше да буди детето.

 

 

Десет минути по-късно, докато вървеше по главната улица, Винсънт започна да се успокоява. Въпреки това не извини държането на Одра, нито пък й прости. Неприязънта му към нея дори се засили.

„Ако бях богат, мислеше си, и женен за студена и безразлична жена като Одра, щях да си намеря любовница — красива, достъпна и любвеобилна. За съжаление не съм богат, затова не мога да си позволя такъв лукс.“

Изведнъж му хрумна нещо. Можеше да се обади на Милисънт Арнолд. Това нямаше да му струва нищо, освен добри маниери, малко сладки приказки и известна част от несъмнения му чар. Мили не беше красива, но имаше приятно лице и бе добра по характер. И, което е най-важно, винаги е проявявала слабост към него.

„Няма нищо по-хубаво от жена, която истински да копнее за теб.“ Винсънт веднага промени плановете си.

Не отиде при майка си. Нито пък спря в „Белия кон“, където знаеше, че братята му Джек и Бил играят на стрелички и го чакат. Вместо това зави към бездетната трийсет и пет годишна вдовица Милисънт Арнолд.

Мили живееше сама, след като Тед почина преди две години. Къщата беше в най-далечния край на Армли и това му харесваше. Ако има достатъчно късмет, за да стане неин редовен посетител, по-добре никой да не го вижда как влиза и излиза.

След като почука няколко пъти и никой не му отговори, той разочарован се накани да поеме по обратния път.

Тогава вратата се отвори и Мили възкликна на прага й:

— Винсънт, какво те води при мен в събота вечер?

— Ами, как да ти кажа… — започна той, пристъпвайки от крак на крак и усмихвайки се на кафявите очи, вдигнати към него. — Минавах през игрището и си спомних какво ми каза миналата седмица, когато се срещнахме близо до библиотеката. Аз също се чувствам самотен и тъжен, Мили.

— Винсънт, шегуваш ли се?

Той поклати глава, усмихна се очарователно и се облегна на касата на вратата, докато очите му я оглеждаха предизвикателно. Каква разкошна фигура имаше тя! Изведнъж Винсънт се разсмя така, както от години не се бе смял.

— Бях тръгнал в кръчмата при братята ми, когато си спомних за теб, Милисънт. Хрумна ми, че бих могъл да ти правя компания за малко и че би могла да предложиш бира на един жаден мъж.

Милисънт преглътна, все още невярваща на късмета си. Тя желаеше този мъж от години, още докато Тед беше жив. Разтвори влажните си устни, но не каза нищо, само хвана гостенина си за ръка и го дръпна вътре.

— Имам няколко бири. Ако можеш, изпий ги всичките — каза най-после, като го докосна с гърдите си и го поведе.

Изведнъж Мили спря, притисна ръката му и се вгледа в красивото лице, наведено към нея. Бавна и замечтана усмивка се появи на устните й.

— Може би и ще хапнеш, а? Ще можеш ли да останеш за вечеря, Винсънт?

— В действителност мога — отвърна той, изправи рамене, стегна тялото си и отново се почувства мъж.

Обхвана с ръка тънката й талия и така заедно стигнаха до всекидневната. Когато тя се прислони по-близо до него, той разбра, че тази вечер няма за какво да се безпокои.

 

 

Макар и да започна връзка с Милисънт Арнолд, Винсънт не промени коренно живота си. Беше дискретен.

Компанията на тази жена му допадаше, както и привързаността й към него. Часове наред с наслада двамата се любеха в голямото й и удобно легло.

Но това беше физическа връзка и нищо повече.

И Винсънт, и Мили бяха сигурни, че тя няма да продължи дълго, и се разбраха да карат, докато могат. Както и да няма никакви упреци, ако, който и да е от тях първи пожелае да сложи край.

Винсънт беше човек на отговорностите и не можеше да изостави детето, което обожаваше. Или пък само заради флирта да спре да търси работа. Проявяваше благоразумие и посещаваше Мили само веднъж седмично, и то по тъмно.

Сутрин гледаше Кристина, а около обяд я отнасяше при майка си, където обядваше с нея и Дани. Обикновено оставяше бебето на грижите на Елайза и започваше да обикаля града и околностите му, за да търси работа. Понякога имаше късмет да намери нещо, но не за повече от ден или два.

Така отмина есента и настъпиха дългите зимни месеци. Винсънт започна да осъзнава, че няма да може да се захване с нищо постоянно. Правителството бе потопило страната в най-дълбоката и дълга депресия от години насам. Англия беше на ръба на разрухата, както и целият свят, тъй като икономическата криза беше обхванала вече всички страни. Винсънт интуитивно усещаше, че това положение ще продължи дълго. Навсякъде вреше и кипеше, бунтовете и гладните походи станаха нормално явление.

Лийдс, подобно на другите големи индустриални градове, беше засегнат болезнено. Армията на спасението отвори походни кухни, където раздаваха супа и ботушки за бедните деца. Помагаха и на онези, които искаха да се изселят от засегнатите от депресията райони.

Винсънт никога не беше виждал толкова хора по улиците — опашки пред бюрата за безработни, тълпи пред будките за наддавания и пред кръчмите, или просто стоящи на групи по ъглите на улиците. Всички тези хора изглеждаха мрачни и недоволни. Бяха изпълнени със съчувствие един към друг и имаха вид на обречени. Като ги гледаше, Винсънт се мъчеше да потисне в себе си чувството на безнадеждност, което напоследък често го обхващаше. Стараеше се да активизира всичките си вътрешни сили и независимо от безнадеждната ситуация, да запази висок дух.

Макар че Винсънт никога не бе желал Одра да работи, сега благодареше на Бога, че е медицинска сестра. Радваше се, че и другите членове на семейство Краутър все още са на работа, че родителите му са материално добре.

Баща му от години бе в отдела по транспорт на Индустриалното кооперативно общество в Лийдс и работата му изглеждаше сигурна. Бил беше библиотекар, а Джек, който посещаваше вечерни курсове по озеленяване, се беше устроил в Отдела по градските паркове в Лийдс. Даже Маги успя да си намери работа в едно шивашко ателие, където правеше илици на мъжки сака.

Тримата в никакъв случай не получаваха толкова, колкото баща им, но като съберяха заплатите си, се получаваше добра сума. Затова на масата на майка му винаги имаше питателна храна, а в мазето — въглища. Винсънт знаеше, че каквото и да се случи, Одра и Кристина никога нямаше да студуват и гладуват както много англичани в това ужасно време.

 

 

Когато наближи Коледата на 1932 година, Винсънт удвои опитите си да намери каквато и да е работа. В тези дни той още по-отчаяно се нуждаеше от това, за да подпомогне малкото си семейство през празниците. Искаше да купи подарък, макар и малък, за Одра и играчка за Кристина. А му се щеше и да сложи някои деликатеси на масата.

В първите дни на декември се развихриха няколко тежки бури и снегът се задържа. Много пътища бяха блокирани. В един късен петъчен следобед на Винсънт най-после му провървя. Той се пазари да изрине снега пред съседска къща. Тъй като притъмняваше, икономът му каза да отиде на следващия ден в девет часа.

Съботната сутрин беше изключително студена. Духаше леден и силен вятър. Но това не спря Винсънт. Беше толкова доволен, че е намерил работа, от която щеше да спечели пари, че нищо не можеше да го спре. Одра, която този ден не беше на работа, го накара да облече два пуловера под спортното си яке. После сама завърза дебел вълнен шал около врата му и му подаде дебелите ръкавици. Винсънт я целуна по бузата и каза:

— Най-много за три часа смятам да изчистя алеята пред „Фел Хаус“, затова ще си дойда навреме за обяд, скъпа.

— Мисля да сготвя голяма тенджера със супа. Ще имаш нужда от нещо топло, след като ще бъдеш навън в това време — отбеляза тя и го изпрати до вратата. Леденият порив на вятъра я шибна в лицето и тя потрепери. — Тази сутрин няма да извеждам Кристина, много е студено.

— Не е за разходки, стойте си вкъщи. Довиждане, мила, ще се видим по-късно. — Той се отдалечи по пътеката, обърна се и й махна. Беше в празнично настроение.

Цяла сутрин Одра не подви крак — гледаше Кристина, свари зеленчукова супа, свърши и друга домакинска работа. Времето отлетя.

Преди да разбере, часовникът удари дванайсет. Седна край масата и пусна радиото, взе бебето на ръце и се настани край огъня, за да го нахрани.

След като Винсънт не се прибра до един часа, Одра започна да се чуди какво му се е случило, а в два вече наистина се разтревожи. „Може да е отишъл в кръчмата при братята и приятелите си, но той никога не го правеше веднага след работа. Винаги си идваше първо у дома, за да изпие чаша чай или да похапне, както и да се преоблече, ако по-късно щеше да излиза.“

След като сложи Кристина да спи в малката люлка в кухнята, Одра си сипа супа, но откри, че не е гладна.

От време навреме ходеше до прозореца и поглеждаше навън, но него го нямаше никакъв.

Беше почти три часът, когато чу острия метален звън от токовете на ботушите му по пътеката.

— Вече бях започнала да се безпокоя — каза му тя и затвори вратата след него. — Учудих се какво може да ти се е случило.

— Трябваше да изрина много сняг. — Той свали шапката си, развърза шала и бавно смъкна ръкавиците си, покрити със замръзнал сняг. — Много повече, отколкото се бяхме условили. Освен предната алея, се наложи да почистя и две дълги тераси, пътека сред тревата и задния двор.

— Толкова много! Сигурно си капнал, Винсънт, посинял си от студ. Ела до огъня да се стоплиш.

— Не ми предложиха дори чаша чай в дванайсет…

— Господи, какви хора! — Одра го изгледа потресена.

Той не й отговори. Докато вървеше към камината, нещо в израза му не й хареса.

— Винсънт — започна нерешително, — добре ли си?

Той мълчеше, застанал с гръб към огъня, за да се стопли. След малко бръкна в джоба си и извади оттам нещо. Обърна изпитото си и уморено лице към нея и отвори треперещата си ръка.

— Ето какво ми платиха — каза с глас, изпълнен с горчивина, и й показа монетата в дланта си.

За миг Одра не можа да повярва на очите си.

— Шест пенса! Шест пенса за шест часа работа? Това е отвратително! Тези хора…

Не можа да продължи от гняв. След малко обаче пое дълбоко въздух и се стегна.

— Винсънт, скъпи… — Тръгна към него със загрижено лице, хвана ръката му и я притисна с обич. — Никога няма да ти позволя да направиш още веднъж такова нещо. Никога!

Той поклати глава и отвърна очи. След минута или две се обърна към нея. Погледът му беше празен.

— Над тази земя тегне проклятие.