Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (22)

Двадесет и първа глава

Алфи почина.

Смъртта му беше толкова неочаквана и дойде тъй бързо, че всички останаха като зашеметени. Това здраво, жизнено бебе, което се смееше и гукаше в люлката си, изведнъж вече го нямаше.

В онази съдбовна събота вечер доктор Столкли веднага пристигна, а няколко минути преди него се бяха прибрали и Винсънт и Майк от мача.

След като прегледаха Алфи, нито докторът, нито Майк допуснаха, че може да е менингит. Независимо от особеното повръщане следобеда, което не се повтори, единственият симптом за тази болест беше високата температура.

— Не е достатъчно, за да се твърди със сигурност, че е менингит — заяви доктор Столкли. — Утре сутринта ще дойда пак, но ти, Одра, непрекъснато го наблюдавай. — Взе чантата си, отиде до гардероба за палтата и направи знак на Маги. — Момиче, най-добре е да дойдеш с мен до кабинета ми, за да ти дам едно лекарство за момченцето.

И докторът, и Майк вярваха, че Алфи ще оздравее, от каквото и да се бе разболял. Одра и Винсънт взеха положението присърце и, следвайки точно инструкциите на доктора, наблюдаваха бебето целия уикенд, без да го оставят само и за минута.

Одра често го миеше, за да го охлажда, в определените часове му даваше лекарството против температурата и се грижеше за него с цялото умение на професионална медицинска сестра. През това време почти не мигна. И как би могла?…

Единственото, което имаше значение за нея и Винсънт, беше здравето на Алфи. В неделя вечерта цялото семейство Краутър реши, че техният любимец е прескочил най-страшното. Трескавият израз се изгуби от погледа му и червените петна изчезнаха от пълните му бузки.

Но в понеделник сутринта състоянието на детето отново се влоши.

Най-лошите опасения на Одра се потвърдиха. Алфи получи гърчове и яркочервените петънца, които приличаха на убождания от игла, се появиха отново върху млечнобялата му кожа. Опитвайки се да сподавя ужасния си страх за детето, Одра го уви в няколко вълнени шала и тичешком го отнесе до кабинета на доктора.

Доктор Столкли погледна Алфи и поклати глава. След като го прегледа набързо, изпрати Одра в болницата „Сейнт Мери“, която не беше далеч. Обеща да посети Алфи, щом сутринта свършат приемните му часове, и тръгне да нагледа пациентите си.

Докато чакаше да приемат момченцето й в детското отделение, Одра го държеше на ръце и тихо му говореше, едва сдържайки сълзите си. Когато го остави, съжаляваше до болка, че не е медицинска сестра в болницата, за да може сама да се грижи за обичното си дете.

След четири дни им върнаха Алфи в малък чамов ковчег.

Потънал в скръб, Винсънт вървеше от прозорец на прозорец и спускаше завесите, за да не влиза светлина до момента на погребението. Такъв бе обичаят на север.

След това започна да успокоява жена си.

Одра бе неутешима.

— Защо не можах да го излекувам? — сърцераздирателно продължаваше да пита Винсънт, докато стоеше съсипана край отворения ковчег, със замъглени от сълзите очи. — Старшата твърдеше, че съм много добра сестра — хълцаше тя, — тогава защо не можах да излекувам собственото си дете?

— Одра… Одра, чуй ме, никой не можеше да помогне на горкия ни Алфи. Грешката не е твоя, никой няма вина. При малки бебета менингитът има фатален изход. Майк ми каза, но и ти самата го знаеш, скъпа.

— Трябваше да го оставя у дома, да се грижа за него сама, а не да го давам на непознати! — викаше тя, хванала се за ръката на Винсънт и вглеждайки се свирепо в него. — Ако не бях се съгласила да дам Алфи в болницата, той щеше да е жив! Щеше, сигурна съм!

— Не, скъпа, не е вярно — каза меко Винсънт, като я привлече към себе си, погали косата й и я отметна от разстроеното й лице. — В болницата са направили всичко възможно, с всички сили са се борили за живота на Алфи. Не му е било писано, Одра.

Винсънт я изведе от всекидневната, където беше оставен ковчегът, и я върна в кухнята. Прегръщаше я безпаметно, сълзите й се стичаха по предницата на ризата му, а после двамата заедно плакаха за детето си.

Елайза и Алфред дойдоха да видят мъртвото си внуче, да споделят скръбта на сина си и снаха си и да помогнат с каквото могат.

Алфред — бившият старши сержант от Шотландския планински батальон, твърд и корав войник, се разрида неутешимо, като видя в ковчега кръстения на него Алфи. В смъртта красотата на детето изглеждаше съвършена. На Алфред му се струваше, че то просто спи. Но когато мъжът се надвеси и го целуна по малката бузка, студенината й го пресече като с нож и той се хвана за ръката на Елайза. Тя се опита да го успокои, макар че и нейната скръб беше неописуема.

Когато малко по-късно отидоха при Винсънт и Одра в кухнята, Алфред се огледа като замаян и изрече с треперещ глас: „Защо? Защо животът на нашия малък Алфи бе отнет? Той беше само едно бебе, изтъкано от чиста радост… Кажете ми, защо ни го отнеха тъй жестоко?“.

Никой не можа да отговори.