Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (5)

Четвърта глава

Ето ги седнали в „Медното котле“ в Харогит. Тя и Гуен.

Одра почти не можеше да повярва, че след всичките тези седмици най-накрая се срещнаха. Двете момичета не се бяха виждали от началото на юни. В тази гореща и задушна августовска събота Гуен за първи път бе в състояние да тръгне от Хорсфорт, за да се види с най-добрата си приятелка.

Дори и сега Гуен не можеше да отиде чак до Рипън и в писмото си молеше Одра да се срещнат по средата на пътя. Момичето незабавно се съгласи и й отговори.

Зачервена от щастие, Одра гледаше през масата приятелката си и се усмихваше.

— Прекрасно е, че те виждам, Гуен. Наистина много ми липсваше.

— Ти на мен също. — Пълничкото лице на Гуен, много живо и покрито с лунички, цялото грееше. — Все още ми е толкова мъчно, че не можах да бъда с теб на рождения ти ден. — Гуен се пресегна към платнената си пазарска чанта, сложена в краката й, и започна да рови в нея. Извади малък пакет, увит с тъмносиня хартия и завързан с червена панделка. После радостно го подаде през масата на Одра.

— Това е подаръкът за рождения ти ден, мила. Така и не успях да те заведа на чай с танци в „Палм Корт“, затова съм ти купила нещо.

— О, не трябваше да го правиш! — плахо запротестира Одра, но бе зарадвана от жеста. Много отдавна никой нищо не й беше подарявал. Лицето й светна и ясните й сини очи затанцуваха, докато развързваше панделката и разтваряше хартията с възбудата на лакомо дете.

— Гуен! Кутия с бои! — Одра погледна сияеща другото момиче. — Колко прекрасно, колко досетливо от твоя страна! Наистина имах нужда от това. Много ти благодаря. — Пресегна се, хвана ръката на Гуен и я притисна с обич.

Беше ред на Гуен да изглежда доволна.

— Блъсках си главата, опитвах се да измисля нещо, което да е подходящо. Ти си толкова специална! Погледнах акварела, който нарисува за майка ми миналата Коледа, дървото, което се отразява в езерото Фаунтънс Хол, и изведнъж се сетих. Кутия с бои, казах си, това е точно за Одра!

Гуен се облегна назад и набърчи вирнатия си, покрит с лунички нос. Погледът й не се откъсваше от лицето на Одра.

— Нали не съм сгрешила?

— О, Гуен, толкова ми е приятно!

Повдигна лъскавия черен капак и погледна малките блокчета ярки бои. Тихичко назова някои от цветовете. Одра обичаше да рисува.

Още от детство това й беше хоби. Баща й бил надарен художник и картините му се продавали доста добре, но се разболял сериозно тъкмо когато вече ставал известен. Адриан Кентън нямал възможност да си създаде име, преди да умре. Дъщеря му бе наследила неговия талант, поне така винаги й казваше майка й.

Одра затвори капака на кутията с бои, вдигна глава и срещна мекия поглед на лешниковите очи на Гуен. Подстригана ниско, светлорусата коса на Гуен образуваше ореол от къдрици около лицето й и допринасяше за ангелското й излъчване. То се подсилваше от бледосинята й рокля с голяма бяла яка. „Прилича ми на хористка“, помисли си Одра и се усмихна на сравнението. С красивия си бюст и прекрасна фигура Гуен Торнтън беше изключително женствена.

Одра веднага забеляза, че Гуен беше облечена много сдържано. Обикновено по нея лъщяха всякакви джунджурии — гердани, обеци, гривни и пръстени. „Очевидно е направила голямо усилие да изглежда по-скромно и изискано. Иска да ми достави удоволствие“, реши Одра и почувства да я залива вълна от топли чувства.

Навеждайки се напред, тя каза:

— За теб, Гуени, ще нарисувам специална картина. За твоята стая вкъщи. Искаш ли някакъв пейзаж, какъвто направих на майка ти? Или натюрморт, например ваза с цветя? Сетих се какво ще ти нарисувам — градината в Харогит. Винаги си казвала, че любимото ти кътче е там, където цъфтят всичките тези цветя. Искаш ли?

— Да, би било чудесно, Одра. Ще си запазя всичките твои картини. Мама казва, че са нарисувани наистина майсторски. На стената ми „Градината“ ще изглежда много добре. Затова бих…

— Може ли да взема поръчката ви? — келнерката ги прекъсна безапелационно. Тя първо погледна Гуен, после Одра, подпряла молив до тефтера си.

— Искаме чай — възпитано отговори Одра, без да обръща внимание на сърдития й поглед. — За двете, ако обичате.

— Чайник или две чаши чай? — запита келнерката със същия рязък тон и налапа върха на молива.

Гуен се обади:

— О, госпожо, не бива да го правите! Ако моливът ви е химически, езикът ви ще стане червен, а може и да се отровите.

— Не може да бъде! — келнерката невярващо премига срещу тях. — Наистина ли? По дяволите!

Гуен кимна тържествено.

— По-добре веднага идете на лекар, за да не получите болезнени спазми тази вечер.

— Спазми ли? — повтори келнерката с писклив глас и побеля като престилката си.

Одра, която я пожали, каза:

— Ние сме медицински сестри и знаем тези неща. Но съм сигурна, че няма да се отровите, ако оближете само няколко пъти молива си.

Келнерката леко си отдъхна, кимвайки глава.

— Ще се оправите напълно — увери я отново Одра, а после веднага продължи: — А сега за поръчката ни. Мисля, че е по-добре да вземем закуска с чай. Това включва всичко — сандвичи, кифли, конфитюр, крем и сладки. Както винаги.

— Да — лаконично отвърна келнерката. Приближи механично молива до устата си, но после бързо отпусна ръка и се отдалечи от масата.

Когато вече не би могла да ги чуе, Одра изгледа весело Гуен и поклати глава укорително, но не можа да не се усмихне на ухилената й физиономия. — Ти си непоправима, мис Торнтън. Беше малко подличко от твоя страна. Отрови деня на бедната жена.

— Наистина се надявам да е така! — извика Гуен. — Мразя грубиянките, Одра!

— Може да я болят краката или пък да е нещастна в любовта.

— Не знам какво й е. Да, сещам се — не е възпитана. Това е сигурно.

За малко замълчаха и през това време Одра се пресегна към чантата си, извади няколко монети и ги постави на масата пред Гуен. „Една лира и шест шилинга, които взех назаем от теб, за да купя синята си рокля.“

Гуен се готвеше да откаже, но размисли. Одра беше извънредно горда и можеше да се обиди. Затова Гуен взе парите и отговори:

— Благодаря ти, скъпа.

— Радвам се, че майка ти вече е по-добре. Знам, че не ти е било леко през последните месеци.

Гуен леко въздъхна.

— Да, мама прескочи лошото, слава богу. Но трябва да ти кажа, Одра, че тя беше много уморителна пациентка. Трудно я удържах в леглото. В минутата, когато се почувства по-добре, искаше да стане и да започне да си върши работата. Знаеш каква е мама — типична жена от Йоркшир, която смята, че да си болен е истинско престъпление. Най-накрая баща ми я убеди, че трябва по-леко да приема нещата. Но както и да е, Одра, достатъчно сме говорили за това… Ти ме изненадай с някоя новина. В писмата си не съобщаваше почти нищо, освен за досадната работа в досадната болница.

— Няма почти нищо за казване — отвърна Одра, развеселена от нетърпеливото очакване, което се появи върху любимото лице с трапчинки. — Мисля си, че в големия Лийдс не ти е било нужно много време, за да забравиш заспалото градче Рипън.

Гуен се изсмя.

— Разбира се, че не съм го забравила, глупавичката ми. Но кажи ми как са братята ти? Писали ли са ти скоро?

— Здравето на Фредерик явно се подобрява. Поне така ми пише Уилям. През юни обаче много се бях разтревожила за тях. — Светлината изчезна от лицето на Одра. — Мислех, че съвсем са ме забравили… мен и рождения ми ден, но най-накрая пристигна и тяхната картичка, с две седмици закъснение.

— Такива са братята, Одра, понякога са недосетливи — изрече бързо Гуен с желанието да успокои приятелката си. Гуен отново си помисли колко самотна трябва да е била тя на рождения си ден.

— А как са твоите братя? — запита я Одра.

— В чудесна форма. Джеми си намери работа в местния вестник „Мъркюри“, Хари ще започне при един от най-добрите архитекти в Лийдс, а нашият Чарли лети високо и изглежда доволен от себе си. — Широка усмивка се разпростря по лицето на Гуен.

Одра я изгледа с любопитство.

— Защо Чарли е толкова доволен?

— Защото получи много добри оценки на изпитите си, Одра. Татко наистина се гордее с него, а също и аз. И сега, след като ваканцията почти свършва, Чарли чака с нетърпение да се върне в университета по медицина. О, бях забравила, той ме помоли да ти предам много поздрави. — В очите на Гуен заблещука дяволито пламъче, тя приближи глава към Одра и й прошепна конспираторски: — Винаги съм ти казвала, че нашият Чарли наистина те харесва, Одра. И то много.

Одра силно се изчерви.

— Не бъди глупава, Гуен. Разбира се, че не е така.

— Точно така е! Непрекъснато ме разпитва за теб! — Гуен отхвърли глава назад и изгледа приятелката си. — Той определено се интересува от теб, сигурна съм.

— О! — беше единственото, което Одра успя да изрече, тъй като изведнъж се развълнува.

За голямо облекчение на Одра, келнерката се приближаваше право към тяхната маса, носейки таблата със закуските. Жената започна да подрежда върху масата чашките и чинийките, като вдигаше голям шум, и това естествено прекъсна разговора им за малко.

Щом като келнерката си тръгна, Одра вдигна големия кафяв чайник и започна да налива ароматното питие в чашата на Гуен.

— Май че това беше последната й дума.

— О, не бързай толкова — каза Гуен с лукава усмивчица. — Почакай, докато дойде време за бакшиша.