Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (3)

Втора глава

Одра нямаше намерение да ходи до „Хай Клъф“, но докато се осъзнае, вече почти бе стигнала. Когато излезе от болницата, тя механично пое към Шароу и Конт Хюик — две селца в покрайнините на Рипън. Гледката по пътя беше красива, пейзажът — пасторален и необикновено красив за това време на годината.

Когато пристигна в Конт Хюик, Одра тръгна бавно по павираната главна улица, мислейки си колко добре поддържано изглежда всичко. В малките градинки пред спретнатите къщички бяха нацъфтели ярки латинки, невени и далии, бели дантелени пердета блестяха зад чистите прозорци, праговете на вратите бяха излъскани, всяко стъпало — също.

Поглеждайки към кръчмата „Блекмур“, Одра забеляза, че и тя има спретнат вид. Белите й стени и черните кепенци очевидно бяха скоро боядисани и даже фирмата, която се люлееше пред входната врата, беше артистично разкрасена с няколко цветни щриха.

Като стигна кръчмата, Одра се поколеба, тъй като там се срещаха няколко пътя и тя не знаеше дали да поеме по главния към Бороубридж или по второстепенния, който водеше към Пюби Хол и Скелтън. Предпочете втория, макар че не го извървя до края. Щом стигна по средата, зави надясно по тясна алея, от двете страни на която се издигаха каменни стени.

Само след няколко крачки тя спря като закована, тъй като разбра накъде я водят краката й. Обърна се с желанието да се върне, но откри, че просто не може да го направи.

„Хай Клъф“ я привличаше като магнит.

При всяка следваща крачка Одра Кентън си казваше, че прави грешка, че сърцето ще я заболи отново, особено в ден като днешния. Но въпреки всичко тя продължи да върви против волята си…

Когато стигна до края на дългата криволичеща алея, Одра вече не си мислеше, че греши. Беше овладяна единствено от копнежа си да види мястото, което обичаше най-много на света.

Покатери се на стъпалото на оградата, скочи върху поляната и се затича през високата трева, люляна и огъвана от вятъра като зелено море. Неочаквано две крави бавно тръгнаха срещу нея. Тя ги заобиколи, после се втурна напред. Лицето й бе напрегнато от очакване, а дългата й коса се развяваше на вятъра.

Одра не спря, докато не стигна огромния чинар в края на поляната. Запъхтяна, тя се наведе и пристъпи под клоните му, образуващи зелен навес, от който небето не се виждаше. Прилепи тялото си към дървото, притисна лице към ствола му и затвори очи. Беше останала без дъх от изтощение.

След няколко минути, когато се успокои, погали с ръка дървото и, почувствала грубата му кора, се усмихна на себе си. Това беше нейното дърво. Нейното местенце.

В себе си тя го бе нарекла Мястото на спомените. И то беше тъкмо това — място, където си спомняше, където миналото оживяваше.

Тук любимите й хора идваха често: майка й, братята й Фредерик и Уилям, чичо Питър.

Одра отвори очи, примигна в хладната зелена тъмнина на чинара и излезе изпод клоните му. Заобиколи дървото и спря на края на лекия склон, спускащ се към бреговете на реката Юър, която течеше няколко крачки по-надолу. Най-накрая вдигна глава и се взря в гористата долина на отсрещния й бряг. Тя беше там, закътана сред дърветата.

„Хай Клъф.“

Малката, но прекрасна стара къща, в която бе родена преди деветнайсет години. Къщата, където израсна и живя по-голямата част от живота си. Любимият й дом допреди пет години.

Огледа я и, както винаги, се полюбува на простите й и омекотени форми.

„Хай Клъф“ беше къща от осемнайсетия век — ниска и дълга. Симетрията й придаваше несравнима хубост. Беше изградена от сив камък и имаше много прозорци с метални рамки, които сега блестяха на ярката слънчева светлина. Прозорците гледаха към тераса, изпънала се по протежението на къщата, постлана със същия камък. В центъра терасата бе прекъсната от много дълго стълбище, което минаваше през моравата и водеше към реката. Лъкатушещи широки цветни лехи грееха пред къщата. Ярките им тонове красиво изпъкваха на фона на тъмния камък и зелената трева.

Но окото се привличаше най-вече от големите площи с делфиниуми. Те растяха в изобилие на края на поляната, близо до брега на реката. Цветовете им се преливаха във всички нюанси на синьото. Кобалтовото преминаваше в много светлосиньо — почти бяло, по-нататък то отстъпваше мястото на синчец, после на разкошно синьо-лилаво, което от своя страна граничеше с пурпурните тонове на беладоната.

Делфиниумите на майка й… Засадени с толкова любов и грижовно гледани в продължение на години. Сърцето на Одра се сви от горчиво-сладкото усещане на удоволствие и болка. Как си мечтаеше да бъде отново в градината! Съвсем лесно бе да се прехвърли от другата страна на реката. Трябваше само да следва пътеката покрай брега, докато стигне до каменните стъпала. Тези големи плоски камъни, изгладени от водата и времето, водеха направо до шубраците, граничещи с имението.

Но тя не можеше да отиде в „Хай Клъф“. То вече беше чужда собственост. Друго семейство живееше там.

Одра седна на пружиниращата трева, прибра колене до гърдите си, облегна брадичка върху тях и обви краката си с ръце. После дълго време гледа любимия дом.

Къщата като че ли бе безлюдна и спеше под слънчевите лъчи. В замрялата градина беше тихо. Нито едно стръкче трева, нито едно листо не помръдваше. Вятърът беше спрял. Чуваше се единствено лекото жужене на пчела някъде наблизо, както и бълбукането на водата върху пъстрите камъни.

Одра затвори очи, потъна във въображението си и започна да си припомня…

Беше в къщата.

Намираше се в антрето, чиито стени бяха боядисани в кайсиев цвят. Там имаше пейка, покрита с изтъркано зелено кадифе и палма в месингова саксия. Всичко беше потънало в мрак. Одра се заслуша в тишината. После пристъпи напред, а крачките й отекнаха по мрамора. Бавно се изкачи по стълбата, която се извиваше нагоре с изящен завой. На първата площадка спря. Нейната стая беше там. Влезе, затвори вратата и въздъхна с облекчение.

Познатите светлозелени стени я обграждаха и, както винаги й напомняха за морето през пролетта в мъглива йоркширска сутрин. Лакираният дървен под блестеше като стъкло под краката й, докато тя пристъпваше към балдахина си. Протегна ръка, докосна нарисуваните лалета върху изтърканата кувертюра и прокара пръст по отдавна избелелите им червени листчета. Продължи към прозореца и чу шумоленето на завесите, които се развяваха от вятъра. Аромат на карамфили изпълваше летния въздух. Обърна глава и видя букет от рози като облак, положен в синята ваза върху дъбовия скрин. Мирисът им се носеше навсякъде — сладък и омайващ. Беше есен. Време за жътва.

Колко добре познаваше сезоните в тази къща…

Въздухът беше станал по-студен. Огънят пукаше зад решетката. С лицето си Одра почувства топлината на пламъка. Снежинки летяха зад стъклото на прозореца. Градината беше покрита с бял скреж.

Вече не беше сама в къщата.

Чу смеха на майка си и шумоленето на копринената й рокля, когато се приближи към нея до огъня. Красивата Едит Кентън. Така я наричаха всички.

Сапфири блестяха на врата й и върху хладните й бели ръце. Сините пламъци хвърляха отблясъци върху прозрачната й кожа. Русо — червеникавата й коса се виеше като ореол около бледото й лице с форма на сърце. Топли и любими устни се долепиха до момичешката буза. Мирис на гардении и пудра обгърна Одра. Една тънка и елегантна ръка хвана нейната и я изведе от стаята.

Фредерик и Уилям чакаха в антрето и пееха коледни песни. Нейните палави обични братя! Чичо Питър стоеше зад тях, на вратата на всекидневната. Той я прегърна с усмивка и въведе всички в стаята.

Одра застана на прага като замаяна.

В коледната нощ стаята беше изцяло преобразена. Предишната й елегантност бе придобила нова хубост в приглушената златиста светлина. Върху малка елхичка горяха свещи. Дебели пънове съскаха в огнището и свистяха в комина. Елхови клончета украсяваха картините и камината, пред прозорците бяха закачени венци. От кристалния полилей се спускаше имел. Хартиени гирлянди висяха от тавана. Във въздуха се долавяха нови аромати: на бор, на пушек от горящи дърва, на сочна патица и на кестени, които се печаха в огъня. Всички се събраха около камината. Пяха коледни песни, пиха питие от кристални купички, белеха горещите кестени и смеховете им се носеха из къщата.

Три червени чорапа висяха над камината. Бръкнаха в тях… тя, Фредерик и Уилям. В своя намери истински съкровища. Портокал, ябълка, торбичка с орехи, нова монета, завързана в парченце копринен плат, торбичка със сушени листа на цветя, сапун „Пеърс“, копринени панделки за коса и кутийка с египетски фурми, лавандулова вода и книжка със стихотворения със заглавие „Едит Кентън“, написано на първата страница с широкия почерк на майка й. Дребни неща, които не струваха много, но чиято стойност беше безценна за нея.

Навън бе навалял дебел сняг.

В стъклата биеха суграшица и силен вятър. Настъпваше новата година. Коледната украса беше изчезнала. Къщата беше тиха и пуста, в нея не ехтеше смехът на майка й. Време беше чичо Питър отново да тръгне. Колко тъжно бе лицето му, както и очите на майка й — сини като сапфирите, които носеше…

Лицето на Одра беше мокро от сълзи… Не беше усетила кога се е разплакала. Тя отмести поглед от „Хай Клъф“, легна и зарови лице в хладната трева със сладък мирис. Сълзите й отново напираха, но сега тя не се постара да ги спре.

Плака за онези, които беше изгубила, и за онова, което беше едно време.

Постепенно сълзите й пресъхнаха. Тя лежеше кротко, взираше се в порцеланово синьото небе, наблюдаваше движението на облаците, носени от вятъра, размишляваше за любимото си семейство и за всичко, което се бе случило през последните няколко години…