Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (40)

Тридесет и девета глава

— Искам да се прочуя, наистина го желая — изрече Кристина. — Веднага! Още сега!

Стресната, Джейн се взря в нея, извади няколко карфички от устата си и направи с тях жест към Кристина.

— Бих предпочела да не правиш важни изявления, когато карфиците са между зъбите ми. За малко да ги глътна.

— Съжалявам.

Джейн се засмя.

— Добре, значи искаш да се прочуеш. Хайде, разкажи ми по-подробно, Краутър.

— След минутка — отвърна Кристина и отиде в ъгъла на студиото, където Джейн работеше върху костюма за Дълси.

Беше задушен юлски следобед. Поради горещината Джейн беше завързала розовата си памучна блуза под бюста и кръстът й бе гол. Вместо пола бе обула бели къси панталонки, хвърлила бе обувките и чорапите си и беше вдигнала високо светлорусата си коса.

Кристина си помисли колко хубава изглежда приятелката й, независимо че косата й бе разрошена, гримът й се беше размазал и бе изяла червилото си. Какъв късмет бе извадила с такава приятелка като Джейн Седжуик!

— Искаш ли чаша лимонада? — попита Кристина, като остави подноса, който носеше, върху масата и отвори бутилката. — Сигурно устата ти е пресъхнала, Джейн. Тук е много задушно.

— Май че трябва да купим още един вентилатор. Благодаря, ще си пийна. — Джейн отстъпи от манекена, облечен с театралния костюм от епохата на Тюдорите, върху който работеше, после се завъртя, седна на един стол наблизо и пое чашата с лимонада от Кристина.

— Хайде, продължавай. Разкажи ми плановете си. Доколкото те познавам, сигурно всичко вече си измислила.

— Нещо такова — призна Кристина и се облегна на ръба на масата. — В бизнеса сме вече десет месеца и се справяме изключително добре. Но бихме могли да продаваме и два пъти повече дрехи, ако можехме да ги произвеждаме. Смятам, че трябва да се разраснем, да станем голяма фирма, както ти казах.

— Как?

— Като привлечем още кроячки и шивачки, по-голям персонал и наемем магазин в Уест Енд.

— Това ще струва пари. Даже и да не ми връщаш петте хиляди лири, а да ги оставиш в бизнеса, и то няма да е достатъчно, Кристи.

— Знам. Всъщност имам нужда от около петдесет хиляди.

Джейн подсвирна.

— Толкова много! По дяволите! Но сигурно е така, щом ти го казваш.

— Знам, че съм права — увери я Кристина. — Всичко съм пресметнала. Освен заплатите, трябва да имаме много материали на склад — платове и други неща, а освен това включи и наема за магазина. Миналата седмица проверих няколко и всички са скъпи, особено онези в Мейфеър. А аз бих искала да бъде тъкмо там.

— Когато казваш да се разраснем, само това ли имаш предвид?

— Да. А за петдесетте хиляди лири, Джейн, смятам, че бихме могли да получим заем от банката. Майка ти би могла да ни стане гарант за заема, ако ни го дадат.

Джейн смръщи вежди и прехапа устна.

— Мисля, че тази идея не е добра — да искаме пари от банката. По-скоро аз мога да заема парите от мама. Тя би могла да ни даде поне половината. Сигурна съм, че леля Елспет ще додаде останалото, защото тя веднъж ме попита дали имаш нужда от пари за бизнеса. Така че ще се съгласи. Тя е и голяма твоя почитателка.

— О, Джейн, ако това стане, ще бъде великолепно… Наистина ли смяташ, че ще рискуват заради мен?

— Сто процента. Освен това, ако те подкрепят, те няма да рискуват чак толкова, на всички ни е известно.

— Предпочитам да взема сумата на заем, който ще изплатим с лихвите, разбира се.

— Не че мама или леля Елспет биха се бъркали, но все пак и аз мисля като теб — да ни дадат парите на заем. — Джейн подскочи от стола. — Хайде да отидем до офиса и да се обадим на мама — извика, пълна с ентусиазъм за последния план на Кристина. — Знам, че си е вкъщи и учи ролята си. После ще позвъним на леля Елспет в Монте Карло. Кристи, много е вълнуващо! Сигурна съм, че те направо ще се шашнат. Ще видиш, следващата седмица всичко ще се завърти. На едро, точно както ти искаш. Ще се издигнем много и адски бързо!

Джейн започна да танцува из студиото буен шотландски танц. Така стигна до вратата, а по стълбите се спусна, ревейки с цяло гърло:

— Тръгнали сме напред, напред!

Кристина я следваше по-спокойно, но се смееше с глас на нейния жизнерадостен характер. Стискайки палци, тя се молеше Джейн да се окаже права.

Джейн беше права.

Дълси Манвил и сестра й Елспет осигуриха допълнителния работен капитал, от който се нуждаеше Кристина, за да разшири модния си бизнес и да наеме магазин в Уест Енд.

Четири дни по-късно Елспет долетя от Франция, след като разговаря по телефона с Джейн. Проведоха се няколко необходими срещи между двете момичета, Дълси и Елспет, и адвокатите им. По време на разговорите Дълси и Елспет решиха, че Кристина се нуждае от повече средства в случай на непредвидени случайности. Затова увеличиха заема на сто хиляди лири, като двете дадоха по петдесет.

След като нужните документи бяха подготвени и надлежно подписани, още преди края на юли Кристина депозира сумата в банката.

В известен смисъл трудното започна след това.

Кристина трябваше да се разкъсва на две.

Денем беше бизнесдама. Срещаше се с кандидатки, които желаеха да започнат работа при нея — шивачки, кроячки, бродирачки, гладачки и, както винаги, нае най-добрите в бранша. Люси Джеймс, издигнала се вече като шефка на работилницата, й даваше полезни съвети. Люси имаше много приятелки сред френската общност в Лондон. Именно тя доведе при Кристина Жизел Ру и предложи да я наемат като завеждаща магазина. Жизел, също като Люси, беше омъжена за англичанин и живееше в Лондон от 1952 година. Елегантна и изискана трийсет и няколко годишна жена, тя беше работила като продавачка в салона на Пиер Балмен в Париж и имаше опит. Кристина натовари Жизел с наемането на продавачките, тъй като напълно се доверяваше на избора й. Когато не провеждаше разговори и не наемаше персонал, Кристина обикаляше магазините, кръстосваше Лондон и все повече се обезкуражаваше.

Тъкмо когато се отказа от всякакви надежди, че ще намери сграда, каквато иска, видя малка елегантна къща на „Болтън стрийт“ в Мейфеър.

Една задушна августовска сутрин агентът по недвижими имоти я разведе из къщата и Кристина веднага забеляза колко просторни са стаите, особено на горния етаж.

Незабавно нае къщата, тъй като бе идеална за целите й. Нуждаеше се само от неголям ремонт.

Място имаше предостатъчно — сградата беше на шест етажа — за офиси, работилници, студио за нея, плюс две големи приемни, отварящи се към обща зала, която би могла да се използва за магазин.

На втория етаж стаите бяха просторни и с високи тавани. Имаха камини, френски прозорци и малки балкончета. Докато крачеше из двете облени в светлина помещения, Кристина си представи колко очарователни и елегантни ще изглеждат, като се подредят в любимите й тонове — меко сиво и бяло, и като се сложат дебели килими и блестящи кристални полилеи.

Вечер тя се отърсваше от ролята на бизнесдама и се превръщаше в творческа личност. Късно, след като всички напуснеха фабриката на „Кинг Роуд“, Кристина оставаше да работи върху моделите за първата си колекция, която щеше да носи марката „Кристина“. Бяха летни облекла и тя планираше да ги представи на публиката и пресата в началото на 1956-а. Оставаха й само пет месеца за шейсет и петте рокли, които искаше да покаже. Знаеше, че няма много време. Това щеше да е първата й истинска колекция, тъй като през последните десет месеца тя просто бе показвала скици на клиентките и мостри от платовете, а после бе ушила дрехите по техни мерки.

Сътворяването на модели, обединени от обща тема, беше огромно предизвикателство за Кристина. Тя бе преизпълнена с въодушевление и истинска възбуда. Освен че определяше моделите за дрехите, тя трябваше да измисли и да избере аксесоарите към тях. За Кристина всички рокли, костюми и палта оставаха незавършени, ако не бяха с подходящи допълнения, до последната подробност.

Макар че Кристина изпитваше огромно творческо удовлетворение от работата си едно засенчваше щастието й — охладняването на отношенията й с нейните родители.

След ужасната неприятност през май тя им се обаждаше често по телефона, пишеше им редовно, ходи до Йоркшир, за да ги види. Баща й малко бе омекнал, но майка й си оставаше студена и космически далечна. В края на краищата Кристина не им разкри истинската причина за отказа си от живота на художничка.

Кристина вярваше, че тя и майка й ще се сдобрят. Тя знаеше много добре, че Одра я обича твърде силно, за да й се сърди дълго. Надяваше се и че баща й би могъл да й съдейства.

Междувременно щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да накара най-близките й хора да се гордеят с нея.