Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (20)

Деветнадесета глава

„Защо излъгах Ирен Бел, че съм добре, когато въобще не съм? Намирам се в безизходица. Какво да направя?“

Тези мисли изместиха всичко останало в съзнанието на Одра, докато се занимаваше в кухнята си, малко след като се върна от „Калфър Хаус“.

„Трябваше да й се доверя. Олеква ти, когато споделиш грижите си, и особено ако събеседникът ти се отнася с такова разбиране към теб, като мисис Бел. Но когато имах тази възможност, я пропуснах. А сега вече е твърде късно. Действително съм съвсем самичка, всъщност откакто навърших четиринайсет години. Няма къде да отида, няма към кого да се обърна… Имах само старшата Ленъкс, но дори и тя не би могла да ми помогне. В никакъв случай не би ми дала работа сега, когато съм бременна.“

Отчаянието, което бе обхванало Одра от няколко дни, се превърна в паника, и докато слагаше чашите и чинийките на масата, ръцете й забележимо трепереха. Тя застана неподвижно насред кухнята, докато се съвземе. „Спокойно, спокойно“, повтаряше си, дишаше дълбоко и си казваше, че с паника никога не се постига нищо.

Когато се поуспокои, Одра отиде да нагледа агнешката яхния, която къкреше във фурната цял следобед. Доволна, че яденето става вкусно, тя си направи чаша чай и я отнесе до огъня. Седна пред него за малко, замислена върху положението си.

През двете седмици, докато беше болна от инфлуенца, тя започна да се съмнява, че е бременна. След като през последните дни се увери напълно, първата й мисъл беше да избяга, най-после да остави Винсънт.

Но вечерта, като се връщаше от „Калфър Хауз“, тя си даде сметка, че ще е глупаво от нейна страна да го направи, когато е бременна. Нямаше пари, нямаше работа, нямаше къде да отиде. Лорет го беше казала най-ясно: „Ние сме единственото ти семейство“. И това си беше самата истина.

Но как да остане при Винсънт? Как? Само за да спорят и да се карат ли? Е, всъщност това не бе съвсем вярно, поне за момента. Докато беше болна, той се грижеше за нея и беше особено благ. Оттогава не си бяха разменили лоша дума.

Преди няколко дни съвсем неочаквано той я попита плахо дали все още възнамерява да го остави. Отвърна му, че ще го направи, щом се почувства достатъчно добре. Лицето на Винсънт придоби странен израз, той се обърна с гръб към нея и сега тя си даде сметка, че е бил искрено натъжен. Тогава тя долови в очите му съжаление за всички сръдни, за изпълнените със злоба караници, които ги бяха довели до задънена улица. А бяха започнали многообещаващо.

„Защо всичко не е както в началото?“, отново и отново се питаше тя, облегнала се на стола със затворени очи и горещо пожела първите им щастливи дни да се върнат пак.

Малко по-късно Одра се стресна от стъпките му по плочите отвън. Вратата се отвори и Винсънт влезе бързо с голям наръч зеленика, завързана с връв.

Лицето му светна от облекчение, като я видя, седнала пред огъня. Тези дни не беше сигурен дали като се прибере, ще я завари вкъщи.

— Здравей, скъпа — каза той и остави зелениката на пода, сваляйки шала и шапката си.

Одра отговори на поздрава му и си помисли колко красив изглежда тази вечер. Студеният вятър беше зачервил леко бузите му, а зелените му очи гледаха живо и почти весело под черните вежди.

— Как мина пътуването до Йорк? — запита тя с обичайния си тих глас.

— Без проблеми, а освен това и успешно. Радвам се да ти го кажа. Като че ли ще получим договора. Мистър Варли е много доволен, аз също… А това означава, че работата ни е сигурна, поне за известно време. Не е малко, особено като се огледаш и видиш какво става в цялата страна. Казват, че ни предстои икономическа криза… — Винсънт не довърши изречението, но след като свали палтото си и го закачи, добави: — Между другото, можеш да ме поздравиш.

— Защо? Какво се е случило?

— Повишиха ме. Следобед мистър Варли ме направи майстор, на мястото на стария Хари Уоткинс, който се пенсионира.

— Поздравявам те, Винсънт, и се радвам за теб — каза искрено Одра. — Ти наистина го заслужаваш, след като работи толкова усърдно.

— Благодаря ти, скъпа. — Преглътна, взе зелениката и тръгна към нея. — Купих я на връщане от една каруца на пътя. Какво да я правя? Да я сложа ли във вода?

— Остави я за малко така. Искаш ли чаша чай?

— Ъ-ъ, не, мила. — Той се поколеба, като че ли не знаеше какво да прави, после отиде до стола й, наведе се и я целуна по бузата. След това бързо се отдръпна и застана с гръб към огъня, за да се стопли.

— Благодаря ти за зелениката, Винсънт — измърмори Одра, притеснена от жеста му. — Много мило от твоя страна…

— Няма защо… Имаме ли бира?

— Мисля, че в килера има още няколко бутилки.

Той отиде, взе си една и, докато се връщаше, попита:

— Как е момчето?

— Вълнува се за коледното парти и последното, което ми каза, когато си тръгвах, беше утре да те заведа и теб.

— Ами, не знам… — Винсънт се върна до огнището и замислено седна на стола срещу нея.

— Ако не дойдеш, Теофилъс ще се разочарова много.

Винсънт я изгледа изненадан, намръщи се и, като че ли малко объркан, я попита:

— Ти ще имаш ли нещо против, ако дойда? Искам да кажа, желаеш ли да дойда с теб?

— Разбира се, Тео твърдо си го е наумил. Знаеш, че момчето те боготвори.

Той кимна, отпи от бирата и отвърна неуверено:

— Утре ще си тръгна по-рано. На Бъдни вечер шефът ми винаги затваря в дванайсет.

Одра отмести поглед настрани и остана загледана в огъня. Винсънт затърси цигари из джобовете си.

Настана мълчание.

Беше приятната тишина, в която често се потапяха първите дни. Тази вечер двамата се чувстваха добре заедно, което от месеци не им се бе случвало. Изведнъж Одра усети погледа му върху себе си и очите им се срещнаха. На лицето му бе изписана такава нежност, че сърцето й замря.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но не бе в състояние да промълви и дума. В душата й се бореха най-различни чувства. Сведе поглед към ръцете си. Сватбената й халка блестеше ярко и изгарящо на светлината на огъня — символът на мечтите й, на надеждите и на бъдещето й… Помисли си за бебето, което носеше. Детето е бъдещето… Както и част от тяхното минало, създадено от любовта им, от страстта им, от нуждата им един от друг. Дълбоко в сърцето си Одра осъзнаваше, че въпреки всичко любовта й към този мъж си оставаше непроменена.

Винсънт хвърли цигарата си в огъня и се изправи. Приближи и коленичи до стола й. Той взе ръцете й в своите и погледна дълбоко в очите й, които тази вечер изглеждаха огромни на фона на измъченото й лице.

— Не ме напускай, Одра. Моля те, не ме напускай. Тази вечер, докато се връщах, не знаех дали ще те заваря и бях като на тръни. Напоследък непрекъснато съм нащрек, не знам какво да очаквам. Помислих си: „Какво ще правя, ако я няма? Как ще живея без нея?“ — Спря, опита да се усмихне, но не успя. — Истината е, че не мога да живея без теб и не го желая. Одра, аз наистина те обичам.

Беше сигурна, че й казва истината. Тонът му беше не само искрен, в него се усещаше и отчаяние. И докато посрещаше твърдо погледа му, тя забеляза сълзи в очите му.

Не му отговори веднага.

— Моля те, не ме напускай.

Одра нежно хвана лицето му с ръце и тогава, за своя собствена изненада, изтърси направо:

— Бременна съм.

Винсънт се отдръпна. Очите му се разшириха, докато се взираше в нея, грабна я в прегръдките си и я завъртя в стаята.

— Одра, каква чудесна новина! — Отметнал глава назад, той се засмя като момче. — Сега вече не можеш да ме напуснеш. Аз няма да ти позволя. Имаш нужда от мен, за да те гледам, да се грижа за теб и за бебето.

— Да — призна тя, знаейки, че това е истината.

— Ще живеем по-добре, обещавам ти! Ще бъда и по-добър съпруг, Одра.

 

 

В началото остана верен на думата си.

Добротата, която бе показал към нея по време на боледуването й, продължи. Вечер Винсънт бързаше да се прибере вкъщи от работа, за да бъде с нея. Никога не я оставяше сама през свободното си време, даже и през уикендите. Беше зарязал навика си да излиза сам с приятели. Трепереше над нея, глезеше я, беше примерен съпруг и бъдещ баща.

В малката къщичка на „Пот Лейн“ настана спокойствие.

Одра беше доволна както никога през живота си, благодарна беше на мира и тишината. Тя носеше тежко бременността си. Сутрин й прилошаваше и й се повдигаше през целия ден. Непрекъснато чувстваше общо неразположение и отпадналост.

В началото Винсънт беше загрижен за нея и се отнасяше съчувствено към положението й. Но търпението му бързо се изразходва и отстъпи място на раздразнителност и най-лошото от всичко — на отегчение.

Тъкмо преди Коледа, когато се помириха с любов, те възобновиха сексуалните си отношения. После отново ги прекъснаха. Винсънт се мъчеше да оправдае физическото отдръпване на Одра, тъй като смяташе, че една бъдеща майка може би не изпитва физическо влечение към бащата. Онова, което истински го безпокоеше, беше липсата й на всякакъв интерес към него и към ежедневието му. Това му изглеждаше странно и обидно.

И Винсънт скоро започна да се задушава в семейната среда. Той обичаше Одра и искаше да бъде женен за нея. Но в същото време копнееше за ергенския живот. Не защото му липсваха жени — от това той не се нуждаеше, — а по-скоро му липсваха приятелите и мъжката компания, шумните веселби в кръчмите, залаганията на конните състезания. През целия си съзнателен живот той беше вършил това и не виждаше причина да променя навиците си.

Поднови и посещенията в къщата на майка си, защото се нуждаеше от веселата атмосфера в голямото семейство, от най-близките си хора, свързани с взаимна обич и сърдечност. Просто той не можеше да живее без фамилията Краутър.

Винсънт не се чувстваше виновен за поведението си, понеже Одра бе потънала изцяло в мисълта за бебето. Цялото й същество се бе съсредоточило върху детето, което носеше, и тя не обръщаше внимание на нищо около себе си. То бе не само плод на любовта им с Винсънт и тяхна първа рожба, но и начало на семейство, за каквото дълги години тя бе копняла неистово.

Страхувайки се от увреждане на бебето по някакъв начин, Одра се грижеше за здравето си толкова маниакално, че даже Лорет не я издържаше в някои случаи. Когато не говореше за себе си и за начина си на хранене, бъдещата майка се подготвяше за събитието, като че ли това щеше да бъде първото дете, което щеше да се роди на света.

Втората спалня на номер трийсет и осем се превърна в детска стая. Одра намери работа почти за всички от семейство Краутър, като настояваше да й помогнат с почистването, измиването, лепенето на тапети и боядисването на стаята. След това продаде една малка брошка с диамант от майка си и с парите от нея купи красиво изработени детски мебели.

Сестрата на Винсънт — Олив, беше известна в семейството и сред приятелките си с умението си да плете и беше научила Лорет на това практично хоби. Одра помоли Олив да й помогне с плетенето и не след дълго успя да впрегне и Лорет в това занимание. Трите млади жени плетяха така, като че ли животът им зависеше от това. Когато бяха заедно, представляваха комична гледка. Куките им потракваха, а те бяха вперили очи върху плетивото си, като не обръщаха внимание на нищо и никого. В резултат на усилията им се появиха шапчици, терлички, ританки, жилетчици и одеялца за леглото и количката. Когато Одра прибираше малките дрешки в скрина в спалнята, тя внимателно разстилаше тънка хартия между редовете с фино изработени неща, изпитвайки гордост от този прекрасен гардероб на нероденото й дете.

При цялата си домашна заетост и независимо че непрекъснато беше обградена от безбройните и шумни членове на семейство Краутър, често Одра се чувстваше изолирана и самотна. Това се дължеше и на рядкото присъствие на Винсънт, и защото нямаше собствени роднини. Одра не успя да се сближи с Елайза, макар че се опита. В присъствието на свекърва си се държеше изключително предпазливо и внимателно. Беше абсолютно убедена, че Елайза обвинява нея за всичките им проблеми преди месеци и продължаваше да я смята отговорна, че е освободила Винсънт от задълженията му. Нищо не можеше да я убеди в обратното.

От друга страна Лорет и Одра се обичаха и се отнасяха приятелски и сърдечно една към друга. Одра се радваше и на добрите си отношения с Алфред Краутър, който смяташе сина си за голям щастливец, че има за съпруга такава млада и хубава жена. Всъщност Алфред не одобряваше държането на Винсънт и все по-често му го натякваше. В крайна сметка бащата на Винсънт и Лорет бяха хората, които помагаха на Одра в тези трудни моменти от живота й.

Колкото и да е странно, по време на бременността на Одра между нея и Винсънт нямаше вражда, макар в известно отношение да водеха самостоятелен живот. Двамата вече не се караха, даже и заяжданията им престанаха. Като че ли бяха постигнали примирие. Държаха се любезно, даже сърдечно помежду си. Но всеки от тях бе потънал в собствените си проблеми.

 

 

Острата зима отстъпи на прекрасна и свежа пролет, каквато от години не бе имало по този край. Дърветата се покриха с пъпки, появиха се първите минзухари и нарциси и осеяха земята с яркожълти и пурпурни цветчета.

По това време Гуен се омъжи за Джофри Фримантъл. Одра отклони молбата на приятелката си да й бъде кума, защото смяташе, че е неподходящо в нейното състояние. Но в един ветровит съботен следобед през първата седмица на април 1929 година тя и Винсънт присъстваха на сватбата в църквата „Света Маргарита“ в Хорсфорт.

Одра си уши нова рокля и към нея — свободно манто от тъмносин вълнен плат. Купи си и весела сламена шапка, украсена с дантела и сини рози. Когато Винсънт я видя така издокарана, й направи съвсем искрен комплимент. Одра обаче се чувстваше като малък кит и беше напълно убедена, че така и изглежда.

Докато пътуваха към Хорсфорт с колата на чичо Фил, взета назаем за случая, Одра си мислеше за Гуен и за охладнялото им приятелство. Освен че работеше в болницата, Гуен се занимаваше с мебелировката на къщата в Хедингли и планираше сватбата си, така че не й оставаше много време за Одра. А и съвършено различният живот на двете приятелки бавно, но сигурно ги разделяше.

Съществуваше и друг проблем: Винсънт беше станал още по-близък с Майк Лесли — бившия приятел на Гуен. По тази причина Винсънт не искаше да се сприятелява с Джофри Фримантъл, когото продължаваше да нарича „натрапника“. Но дори и да го беше направил, Одра знаеше, че докторът, който беше стопроцентов сноб, би се отнесъл с презрение към Винсънт.

„В края на краищата ще изгубя Гуен, и то само заради Джофри Фримантъл“, мислеше си Одра, гледайки навън от прозореца на колата.

По-късно, докато стоеше с Винсънт близо до олтара и наблюдаваше как Гуен бавно върви по пътеката, хванала баща си под ръка, й стана още по-тъжно. Тогава усети, че двете наистина ги разделя някакво непреодолимо разстояние. Гуен изглеждаше по-хубава от всякога и Одра се смая. Това бе една съвършено различна Гуен, а не онази, която тя познаваше.

Беше облечена с рокля от кремав кринолин, носеше воал, а зад нея се плъзгаше дълъг шлейф от алансонска дантела. Венче от изкуствени портокалови цветчета поддържаше воала. Букетът беше от бели рози. Диамантено сърце на наниз перли блестеше върху врата на Гуен, на ушите й също имаше диаманти. Да, тя беше блестяща булка — русокоса, синеока, въплъщаваща представата за типична английска роза.

„Вече съм я загубила, каза си Одра тъжно. Тя просто избяга от мен. Гуен е влязла в свят, в който аз никога няма да бъда.“ Изведнъж я задавиха сълзи и тя усети странна сърдечна болка.

„В един период от живота си нямах абсолютно нищо и никой. Само Гуен, спомни си Одра. А тя беше толкова добра към мен. Никога няма да го забравя. Винаги ще я обичам. Даже Лорет не може да заеме мястото й, колкото и да е мила и вярна.“

Гуен се изравни с Одра и се засмя сърдечно и лъчезарно. Одра й се усмихна в отговор, изгледа жадно хубавото лице и в тишината на сърцето си се сбогува с приятелката си. Пожела на Гуен само щастие и радост през целия й живот.

Макар и да изживяваше чувство на загуба, Одра успя да си придаде весел вид по време на приема. Той се състоя в „Медоу“ и тя се зарадва, че е отново в къщата, където бе прекарала много щастливи часове. Но докато се стараеше да изглежда доволна, тя забеляза израженията върху физиономиите на семейство Торнтън. Одра реши, че никога не е виждала толкова намръщени лица.

Малко след като влезе във всекидневната, мисис Торнтън я отведе в един тих ъгъл и без никакви предисловия й довери, че никой от семейството не обича особено доктор Фримантъл. Одра се опита да я развесели, като й изтъкна някои положителни негови качества, но не успя да я излъже. Мисис Торнтън поклати тъжно глава.

— Всички смятаме, че той е противен човек. А и ти не го харесваш, Одра, каквото и да ми разправяш… Бедната Гуени, какво направи? — Майката въздъхна тежко, преди да отиде и да поздрави гостите на сватбата, които тъкмо бяха пристигнали.

Одра се изпълни със съчувствие към тази жена, която винаги беше проявявала добрина към нея. Заедно с Винсънт двамата се приближиха до бюфета, откъдето си взеха сандвичи към чая. След няколко минути се видяха с Чарли и годеницата му. Беше дребно момиче на име Роуина и Одра веднага забеляза, че силно прилича на нея. Сигурно беше вярно, че мъжете винаги си падат по един и същи тип жени. Но тя беше доволна, че Чарли си е намерил момиче, което очевидно обичаше. Това, че бе влюбен в Роуина, беше изписано на лицето му.

След като минаха представянията, Чарли тихо им каза, че бракът на Гуен е страхотна грешка.

— Баща ми и майка ми са като попарени, аз също — довери им той.

Чарли и Винсънт започнаха да одумват доктора и стигнаха до съгласие, че Гуен е трябвало да се омъжи за „предания и желан Майк Лесли“.

„Защо хората винаги са толкова ужасни по време на сватби?“, мислеше си Одра в този миг. Не стигна до определен отговор.

 

 

Сватбата на Гуен беше най-значителното събитие през пролетта и началните месеци на лятото. Одра и Винсънт живееха по същия начин — всеки от тях зает със себе си.

Одра все повече оставаше сама, понеже Винсънт прекарваше поне три дни седмично в Йорк. Фирмата на Варли строеше малката пристройка към шоколадената фабрика на Раунтри, и Винсънт бе натоварен с отговорността за обекта. Но нито Одра, нито мъжът й имаха нещо против тези отсъствия. И двамата бяха доволни, че той още има работа.

Все повече мъже оставаха на улицата и когато Одра отиваше в „Калфър Хаус“, ги виждаше застанали пред бюрото за безработни. Тогава благодареше на бога, че Винсънт не е сред тях.

В края на юни строителните работи в Йорк приключиха и Винсънт отново работеше в Армли и си живееше вкъщи.

В една гореща съботна сутрин в началото на юли Одра усети първите контракции. С колата на чичо Фил Винсънт веднага я откара в болницата „Сейнт Мери“ и след няколко часа се роди първото им дете. Беше момче.

Името му бяха избрали преди седмица. Щяха да го кръстят Адриан Алфред и щеше да носи фамилията на уважаваните им бащи. Но още от началото Винсънт започна да му вика Алфи и това име се наложи.

Всички обичаха Алфи.

Той беше щастливо, усмихнато и добро бебе, с ясни зелени очи, черна копринена коса и кръгло личице. Всички от семейство Краутър галеха и глезеха Алфи, а най-много Елайза и Алфред, които умираха за първия си внук. Но лелите му също го обожаваха и Одра беше сигурна, че винаги ще има достатъчно хора да се въртят около него.

С месеците Алфи ставаше все по-сладък. Гукаше, смееше се и бясно размахваше във въздуха крачета. Когато Одра го возеше по главната улица, непознати хора се спираха, за да се порадват на „красивото бебе“. На всеки му се искаше да го гушне и целуне. Одра започна да внимава и се опитваше да не разрешава такива нежности, тъй като се страхуваше от заразни болести.

Тя обичаше детето си до полуда. Понякога оставяше работата си и отиваше в малката градинка, за да го погледа. Когато се навеждаше над количката, беше сигурна, че лицето му светваше и красивите му зелени очи я разпознаваха. Тогава сърцето й подскачаше от радост. Щастието, което това малко същество й даваше, беше неизмерно.

На Одра, както и на всички останали, беше ясно, че Алфи е живо копие на баща си. Винсънт обичаше сина си колкото и Одра, и двамата съзнаваха, че детето им ще бъде необикновено живо и умно. На шестмесечна възраст то вече показваше изключителна интелигентност.

В известен смисъл детето отново ги събра. Отношенията им се подобриха, атмосферата в къщата на „Пот Лейн“ се успокои. През седмицата Винсънт си стоеше повече у дома и когато излизаше в събота вечер, повечето пъти Одра го придружаваше. Това до голяма степен се дължеше на Лорет. Нещата около нея се бяха променили, и то към по-добро. За това определено „вина“ имаше Винсънт.

Любимата му сестра и Майк Лесли се сприятелиха. Лорет непрекъснато канеше Одра да й гостува и поканите й бяха приемани с удоволствие. Двамата мъже също се бяха сближили и Винсънт вече често прекарваше съботните си вечери в кръчмата заедно с жена си и другата двойка.

Четиримата еднакво обичаха музиката — особено оперетите на Зигмунд Ромберг и Виктор Хърбърт. Пътуващи трупи от Лондон често гостуваха в Лийдс и Майк купуваше билети за хитове като „Палавата Мариета“, „Песен на пустинята“ и „Студентът Принц“. Понякога отиваха да танцуват в „Мека“ или да видят някой нов филм. Бяха станали неразделни.

През есента на 1929 година четиримата планираха да прекарат Коледа заедно. Одра беше щастлива. Бракът й се бе заздравил, тя имаше истинско свое семейство и в дома й цареше хармония.