Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (34)

Тридесет и трета глава

Въпреки че родителите й липсваха и често си мислеше за дома, Кристина скоро свикна с това и започна новия си самостоятелен живот.

Макар че се въодушевяваше от всичко привлекателно, което Лондон предлагаше, тя си даваше сметка за огромните усилия, които Одра бе положила, за да може тя да стигне дотук. Затова бе прилежна студентка.

Кристина нямаше намерение да изостави учението си и да разочарова майка си. Освен това по характер бе амбициозна и готова да работи денонощно, ако трябва.

Още от първия ден, когато започнаха занятията в колежа, тя се хвърли с ентусиазъм в новото си занимание.

По онова време — в началото на петдесетте, колежът бе известен като Меката в света на изкуството. Бе препълнен с надарени хора — преподаватели и студенти, и то от всички области на художественото изкуство — от графика до живопис, от скулптура до текстил, от костюми до сценография.

От деня, в който Кристина кандидатства за колежа, до момента, когато бе приета в него, тя очарова преподавателите си с необикновената си дарба да рисува пейзажи. Още от детството си Кристина виждаше всичко през призмата на светлината. Картините й като че бяха пропити със златистата светлина на слънчевия летен ден или със студените отблясъци на йоркширското море в зимна буря. Поради таланта и амбициозността си скоро Кристина стана любимка на всички преподаватели, които виждаха в нейно лице идеалната студентка.

Тъй като беше общителна и дружелюбна, състудентите й също я обичаха и след първите няколко седмици в колежа тя вече имаше няколко приятели — момчета и момичета. Но любимка й беше Джейн Седжуик — момиче на нейната възраст.

Джейн беше ентусиазирана, добросърдечна и с лек характер. Със светлоруса коса и очи с цвета на теменужки, тя беше едно от най-привлекателните момичета, които Кристина бе срещала.

Двете рисуваха заедно в голямо студио един следобед през септември, когато Джейн напълно спечели обичта на Кристина.

Неочаквано тя бе започнала да прибира нещата си и, заемайки трагедийна поза, бе извикала драматично:

— Ако се сравни с твоята, моята картина прилича на дяволска каша. Уви, горко ми, злочеста аз! — После се бе ударила с юмрук по гърдите и бе обърнала очи към тавана: — За мен няма друг изход, освен да се самоубия. Но преди да сложа край на прекрасния си млад живот, изпълни последното ми желание, о, жрицо на изкуството!

— Разбира се, какво е то? — се запитала Кристина, искрено развеселена от театралните способности на това момиче.

— Придружи ме да пием кафе след часовете.

Усмихната, Кристина бе приела поканата. Малко по-късно двете тръгнаха покрай Музея на Виктория и Албърт и се разприказваха оживено по пътя към близкото кафене. Нито една от тях не знаеше, че това бе началото на едно изключително приятелство, което щеше да продължи цял живот.

Седнали една срещу друга в уютното заведение, те научиха повече подробности една за друга. След като Кристина разказа нещо за себе си, дойде нейният ред да послуша и тя го направи с внимание. С изненада откри, че Джейн беше най-голямата дъщеря на Дълси Манвил и Ралф Седжуик — известни артисти, подобно на Лорънс Оливие и Вивиан Лий. Тогава си помисли, че това обяснява театралните заложби на Джейн.

През четирийсетте години двамата Седжуик бяха играли в много филми, произведени от компанията „Гейнсбъро“, и Кристина и Одра ги бяха гледали всичките в Армли.

— Майка ми ще се развълнува, като разбере, че се познавам с теб — каза тя на Джейн. — Тя е страстна почитателка на родителите ти, както впрочем и аз. Когато тя бе тук през август, ги гледахме в „Любовен квартет“. Умряхме от смях. Това беше най-хубавата комедия, която съм гледала от години насам.

— Искаш ли да се запознаеш с твоите идоли? — попита я Джейн. — Имаш една-единствена възможност — да прекараме заедно уикенда.

— Сигурна ли си, че няма да преча? — попита Кристина с леко неудобство. — Каниш ме в последната минута, днес е четвъртък, Джейн.

— Няма никакви проблеми. Живеем в прекрасна стара къща. Хайде, кажи да! Ще се посмееш, а наоколо е толкова хубаво! Ще можеш и да рисуваш, ако искаш. Всъщност — излъгах те. Има един проблем… — Джейн се нацупи. — Малките чудовища — братята и сестрите ми, наистина са отвратителни. Но ти няма да им обръщаш внимание. Ще дойдеш ли?

— Добре, много ти благодаря.

Следващия следобед Кристина и Джейн пътуваха до Кент с раздрънканата спортна кола MG, боядисана в яркожълт цвят.

Къщата на семейство Седжуик, наречена „Хедли Корт“, се намираше в китното селце Олдингтън. Малко след като оставиха селото зад себе си, Джейн намали по нанадолнището и посочи красива постройка от времето на Тюдорите, която едва се забелязваше от пътя — ниска и продълговата, разположена зад големи железни порти.

— Това е „Голдънхърст“, къщата на чичо Ноел — обясни Джейн. — Той е кръстникът ми — много мил човек. В неделя сутрин ходим при него, пийваме по нещо и оставаме на обяд. Съвсем ще се побъркаш, разбира се. Той винаги кани най-различни екстравагантни и непоносими типове. Но поне ще се посмеем и поне за малко ще избягаме от отвратителните чудовища.

Кристина я изгледа озадачена.

— Какво им е на братята и сестрите ти?

— Малки животинчета. След малко ще ги видиш.

— Кога се връщат родителите ти?

— След съботното вечерно представление. Тръгват от театъра както са с грима си, карат шеметно и пристигат около полунощ. Тогава ще се запознаеш с тях, ако още не си заспала. Ще нагъваш сандвичи и ще пиеш кафе с тях по никое време.

Джейн зави с колата по дълга лъкатушеща алея и Кристина се влюби в къщата в мига, в който я видя. Всъщност архитектурата й напомняше на „Хай Клъф“, която майка й й бе показала, още докато беше дете. Тогава си бяха направили пикник на склона, близо до Мястото на спомените. И майка й й бе разказала за къщата, където бе израсла. По-късно Кристина бе ходила сама на склона над река Юър, за да нарисува „Хай Клъф“ като подарък за Одра.

„Хедли Корт“ беше несиметрично построена къща със стаи в странни форми, с огромни камини и със собствен характер. Землището наоколо беше пасторално и романтично с плачещите си върби, с езерото с водни лилии. Всичко това караше човек да се чувства като в миналия век. По-късно, когато Кристина се разходи из градината, ръцете я засърбяха да пренесе приглушената зелена красота и меката южна светлина на Кент върху платното, което носеше със себе си.

Както Джейн й бе обещала, краят на седмицата беше много весел.

Но за Кристина имаше няколко изненади и благодарение на тях тя скоро откри, че новата й приятелка има склонност към преувеличаване.

„Отвратителните чудовища“ съвсем не бяха отвратителни, нито пък чудовища. Единайсетгодишните близнаци Хедли и Линдън имаха руси рошави коси, кръгли луничави лица и бяха добре възпитани. Сестра им — деветгодишната Попи Луиз, беше чаровница с огромни виолетови очи и с ярка златисточервена коса. С усмивката си и детското си бърборене тя светкавично плени Кристина.

Дълси и Ралф Седжуик се отнесоха приятелски с Кристина и веднага я накараха да се почувства като член от семейството им. Съвсем не бяха такива, каквито тя си ги представяше, не театралничеха и не позираха. Бяха културни, остроумни и забавни. Кристина реши, че в крайна сметка Джейн е най-претенциозната от цялото семейство.

Оказа се, че чичо Ноел е Ноел Кауърд. В неделята, когато влязоха в „Голдънхърст“ и бяха представени на Лорънс Оливие и Вивиан Лий, дъхът на Кристина секна.

Щом най-после успя да отмъкне Джейн в един ъгъл, Кристина й прошепна:

— Какво искаше да кажеш с „екстравагантни и непоносими типове“! Поне можеше да ме предупредиш!

Джейн се изкикоти и обърна очи.

— Нямаше да бъде весело, ако знаеше, че Лари и Вив ще дойдат. — Лицето й придоби сериозен израз, тя хвана Кристина за рамото и напрегнато се взря в очите й. — Нали не ми се сърдиш? Господи, недей!

— В никакъв случай, Джейни, но ти си невъзможна…

След този пръв уикенд Кристина стана редовна гостенка в „Хедли Корт“ и постоянна посетителка в апартамента на семейство Седжуик в Лондон. На Дълси Седжуик Кристина й допадна и тя смяташе, че момичето има добро въздействие върху изключително разсеяната й дъщеря.

Тъй като беше единствено дете, Кристина се наслаждаваше на голямото и весело семейство Седжуик и на компанията на изтъкнати личности, които им идваха на гости — хора от шоубизнеса, журналисти и политици.

Все пак този вълнуващ и блестящ свят, колкото и привлекателен да бе, не заслепи Кристина — тя стоеше здраво на земята, посветила се изцяло на рисуването.

Както винаги, бе предана на родителите си и особено на Одра. През следващите девет месеца Одра гостува два пъти в малкия апартамент на „Честър стрийт“, а често през уикендите Кристина ходеше в Йоркшир и прекарваше там всички ваканции.

Кристина знаеше, че майка й живее за тези минути и часове, когато са заедно и че изпитваше огромно удоволствие от нейните разкази за семейство Седжуик и за приятелите им, за партитата и елегантните вечери, на които бе присъствала.

Одра се гордееше безгранично с дъщеря си. Бележките на Кристина в колежа бяха блестящи. Но и успехите й в обществото бяха задоволителни, което представляваше още един повод за радост. Одра беше доволна, че е спазила обещанието, което си беше дала преди години: беше осигурила на дъщеря си много по-добър живот, отколкото тя самата познаваше.

Първите две години на Кристина в Лондон бяха изпълнени с различни предизвикателства и с набиране на нов опит. Те се оказаха и много продуктивни. Само едно-единствено нещо засенчваше щастието й — това, че майка й все още работи.

Макар че Винсънт беше бизнеспартньор във „Върли и Краутър“ и му плащаха добре, той все още не печелеше толкова, че да поеме всички финансови тежести на семейството. Одра продължаваше да работи в болницата главно за да издържа Кристина в Лондон. Тя плащаше за обучението на Кристина, наема, даваше й пари, за да живее, купуваше й платове и дрехи. Всъщност Кристина много добре знаеше, че ако нямаше това задължение, майка й би могла да прекъсне дългогодишната си работа и да живее много по-леко.

Поради това в края на втората си година в колежа Кристина тактично спомена, че е добре да започне работа на непълен работен ден, за да си помага. Одра не даде и дума да се изрече по този въпрос, тъй като смяташе, че това би разсейвало Кристина и би й пречило да учи. Но тя не бе взела предвид упоритостта на дъщеря си. Кристина имаше толкова силна воля, колкото и Одра, и тя твърдо реши да намали притока на пари от Лийдс към Лондон.

Не посмя да се хване на работа, но започна да живее по-икономично, като отиде да живее при Джейн. От дълго време най-добрата й приятелка й предлагаше да живее в апартамента й на „Уолтън стрийт“ и тъй като той бе на лелята на Джейн — Елспет, която беше в Монте Карло, наемът бе символичен.

— Давай ми по една лира на седмица — каза Джейн, когато Кристина я попита колко би трябвало да плаща.

Кристина реши също, че тя сама трябва да започне да си шие дрехите. Макар че с тази стъпка не би могла да спести пари, то поне би облекчила работата на Одра. Джейн също насърчаваше приятелката си, защото виждаше, че много й се удава дизайнерската работа. Всъщност Кристина генетично бе наследила умението на Одра да работи с ножица и игла, освен това години наред бе наблюдавала майка си как изработва красивите дрехи за тях двете, както и за други хора, и бе усвоила техниката на шиенето. За нула време преработи някои от старите си дрехи и те станаха като нови.

Одра най-накрая трябваше да признае, че шиенето не пречеше на заниманията на дъщеря й в Кралския колеж по изкуствата. Бе принудена да се съгласи, че рисуваните от нея рокли и сака и забележително добре ушитите костюми бяха елегантни и оригинални.

Кристина намери време да ушие дори блуза за майка си и през есента на 1953 година, когато отиде в Лийдс, за да прекара там зимната си ваканция, тя я взе със себе си.

Когато на Коледа отвори кутията, Одра засия пред прекрасното съчетание на сини делфиниуми върху фона на по-бледосиня коприна.

— Не трябваше — сгълча тя меко. — Това шиене ти отнема от времето за занимания.

— Не е вярно. — Кристина се засмя и я прегърна. — Исках да имаш нещо красиво, нещо, което аз съм нарисувала и ушила за теб, мамо.

Този декември беше щастлив за семейство Краутър. Прекараха заедно Коледата и през януари Кристина се върна в Лондон за новия семестър.

През последните месеци в колежа Кристина положи максимални усилия, за да завърши блестящо. Искаше да се представи добре не само за да задоволи собствената си амбиция, а и заради майка си.