Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (28)

Двадесет и седма глава

Получи се най-хубавото чайно парти.

На Одра не й разрешиха да прави каквото и да било.

Седеше до масата в кухнята и наблюдаваше как Винсънт и дъщеря й приготвят всичко. И двамата се бяха облекли официално, за да превърнат рождения й ден в истински празник, и тя се почувства особено щастлива и поласкана от това. Искаше й се и да си беше свалила памучната рокля, с която беше от сутринта, и да облече нещо по-елегантно, но Кристина не й даде възможност.

„Колко красив е Винсънт — помисли си Одра, като наблюдаваше съпруга си как се движи из кухнята. — Чудесно изглежда с тази бяла риза, виненочервена вратовръзка и тъмносив панталон. Явно, че след работа отново се е обръснал и се е преоблякъл за чая. А моята Кристина! Тя е най-хубавото същество, което човек би могъл да си представи.“

Малката й дъщеря се беше накиприла за партито с рокличка от светлосиня коприна, украсена с бяла дантела. Беше обула чисти бели чорапки и най-хубавите си лачени обувки. Синя копринена панделка кокетно бе завързана около главата й. Одра се усмихна на себе си. Винсънт добре се беше справил с джувката.

Рожденичката се облегна на стола и започна да разглежда масата с интерес. Беше покрита с добре изгладена ленена покривка, а върху нея бе сервиран най-ценният им чаен сервиз, който вадеха само за гости. Върху всяка чиния бе сложена ленена салфетка, а стъклена ваза с букет от жълти рози украсяваше масата. Одра бе убедена, че за това разкошно допълнение се е сетила дъщеря й.

След като водата в чайника завря, Винсънт запари чая в сребърния чайник от „Хай Клъф“, а Кристина започна да вади чинии с храна от килера.

— Приготвихме малки сандвичета, точно каквито ти обичаш, мамо — обясни с тъничкото си детско гласче. — От любимите ти… с месо, домати и краставици. А татко купи консерва със сьомга от магазина и направихме много филийки с нея.

— Всички изглеждат великолепни — одобри ги Одра. — Доста си се потрудила.

— Татко ми помогна — призна Кристина и още няколко пъти се разходи до килера, за да донесе шоколадови бисквити, кифли с боровинки и със захарна глазура, друг вид кифли и конфитюр от малини. — Баба направи кифличките — обясни ентусиазирано момиченцето и пак изтича до килера. — Ягоди, мамо! — обяви тържествено, като сложи още една чиния пред майка си. — О, сметаната! Забравих я. — Бегом обратно.

— Хайде, Кристина, спри се и седни вече — обади се Винсънт, донесе чайника на масата и наля в трите чаши. — Не знам как сте вие, момичета, но аз умирам от глад.

По време на чая Одра и Винсънт разговаряха оживено.

Тя сподели за напрегнатия си ден в болницата „Сейнт Мери“, където вече отговаряше за двете детски отделения, а също и за родилното.

Той разказа за временната работа, с която се бяха хванали заедно с Фред Варли — строяха конюшни в имението „Пинфолд“ в Олд Фармли. След банкрута си Фред Варли не бе успял отново да открие фирма. От време навреме се наемаше с малки строежи и обикновено Винсънт му помагаше. Работеха заедно, рамо до рамо.

— Но той скоро отново ще започне бизнес, и то за постоянно — увери жена си Винсънт. — Не се страхувай, този път ще успее. — Одра кимна и стисна палци под масата. Винсънт обичаше професията си и когато намереше работа и печелеше, отношенията им не бяха така напрегнати. С течение на времето тя осъзна, че гневът му заради безработицата беше причина за най-големите им разправии.

Винсънт започна да говори за брат си Франк, който беше в кавалерийски полк в британската армия в Индия. Предстоеше му да си дойде в отпуск и Винсънт бе решил, че цялата фамилия Краутър трябваше да се събере по случай пристигането на Франк.

Както винаги, когато беше с родителите си, Кристина цялата се превръщаше в слух и зрение. Гледаше ту единия, ту другия с широко отворени очи, които не пропускаха нищо.

Докато дъвчеше сандвичите си, момичето внимателно попиваше всяка дума. От време навреме се обаждаше, но повечето слушаше. Двамата бяха толкова умни — майка й и баща й!

Кристина обожаваше моменти като този, когато на масата всички си бъбреха приятелски. Не обичаше, когато родителите й се караха. В такива случаи баща й излизаше, затръшвайки вратата след себе си, и се прибираше късно през нощта, когато и двете спяха. След това дни наред майка й го гледаше накриво и със стиснати устни.

Веднъж, предишната година, когато още беше малка, майка й чакаше баща й да се върне след подобна разправия. Викаха си един на друг, а майка й изкрещя: „Щом като така смяташ, тогава се върни при твоята любовница“. Кристина чу всичко от върха на стълбите, където бе застанала, за да слуша.

Дълго след това тя се страхуваше, че баща й ще отиде да живее с любимата си. Недоумяваше дали двете с майка си не му изглеждат достатъчно хубави. Може би ако станеха „пленителни“, той щеше да остане, мислеше си, но не беше сигурна как да го направи.

Най-накрая попита баба си как изглежда една любовница. Дъхът на баба й замря, тя се вторачи в нея и я попита къде го е чула, а тя каза: „В училище“. Тогава излъга, защото усещаше, че не бива пред други хора да говори за неща, които стават у тях. Когато ходеше на гости при баба й, майка й например никога не го правеше. Почти не си отваряше устата. Беше някак си различна.

В края на краищата не се наложи да станат „пленителни“, защото баща й не си отиде. Известно време след тази ужасна караница майка й и баща й отново започнаха да се усмихват един на друг и много често се целуваха и се прегръщаха. Така беше винаги при тях.

Внезапният смях на баща й стресна Кристина и тя се обърна към него.

Зелените му очи хвърляха искри като колието на леля Гуен. Майка й също се смееше, а в очите й танцуваха сини пламъчета.

Кристина не разбираше защо родителите й са в такова настроение, тъй като беше пропуснала да чуе какво е казала майка й. Но тя също се разсмя, тъй като искаше да бъде част от тях, част от щастието и радостта им.

Винсънт рече:

— Между другото, Одра, Майк е купил билети за събота за… „Кавалкадата“ на Ноел Кауърд. Покани ни, така че ще изкараш още една почерпка за рождения си ден.

— Колко е мил и досетлив.

Кристина запита:

— Леля Маги ли ще ме гледа, докато вас ви няма в събота вечер?

— Да, скъпото ми.

— Татко, ние много се забавляваме с нея и тя ме оставя до късно.

— Сериозно? — възкликна Одра.

— Време е за ягодите, мамо. Аз ще ги сервирам — извика Кристина и скочи от стола. — Най-много ще сложа на теб, защото имаш рожден ден.

— А не, това няма да стане — възрази Одра. — Всички ще изядем по равно. В семейството всичко се разделя.

— Не, ти трябва да изядеш най-много — настоя Кристина, докато внимателно сипваше плодовете в малките стъклени купички, които беше донесла от бюфета.

Отдавна не бяха яли ягоди, тъй като цената им бе много висока. Докато бавно се наслаждаваха на всяка хапка, никой от тях не проговори, но очите им блестяха и се гледаха усмихнати. Щом свършиха, и тримата се съгласиха, че това са най-сладките и ароматни ягоди, които са опитвали…

Но главната атракция на партито беше тортата.

Кристина и Винсънт се засуетиха в килера. После детето излезе оттам и с тържествено изражение я понесе пред себе си.

Баща и дъщеря извикаха едновременно:

— Честит рожден ден! Честит рожден ден!

Застанала пред майка си, Кристина каза:

— Съжалявам, че има само една свещ, мамо, но единствено тя е останала цяла от моя рожден ден. Другите са полуизгорели.

— Няма значение, Кристи. Във всеки случай една свещ е по-добре, отколкото нито една.

— Това й казах й аз — отбеляза Винсънт, сядайки срещу Одра. — Че сигурно ще предпочетеш една свещ пред трийсет.

Одра му се усмихна закачливо.

— Не мога да повярвам, че днес ставам на толкова години… Кога изминаха?

— Не ме питай мен, момиче. Нямам представа. А аз? След девет дни ще стана на трийсет и четири… или си забравила?

Преди Одра да отговори, Кристина извика:

— И на теб ще направим парти, татко!

 

 

Кристина коленичи, за да се помоли, а Одра седна мълчаливо на люлеещия се стол.

След като свърши с дългия ритуал Бог да благослови чичовците й в Австралия и всеки член от фамилията Краутър, момиченцето се покатери на леглото си и се пъхна между завивките.

Одра се изправи, отиде при нея и оправи юргана, а после седна на края на леглото и погали гладката бузка на дъщеря си.

— Беше великолепно парти, Кристи, благодаря ти.

— Нали и на татко ще направим парти? — попита нетърпеливо.

— Разбира се. Няма да е честно, ако не се подготвим и за него… Твоето беше миналият месец, моето — днес, така че идва неговият ред. — Одра се наведе и целуна дъщеря си.

Пълните ръчички се протегнаха и обвиха врата й. Кристина се сгуши в майка си, изпитвайки удоволствие от познатата миризма на хладната й свежа кожа и аромата на парфюма й.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам. Хайде да спиш. Вече е много късно. Приятни сънища, сладкото ми.

Кристина не заспа веднага. Лежеше в леглото и гледаше небето през прозореца. Тази вечер я бяха оставили до по-късно, тъй като имаха специален случай, а навън вече беше съвсем тъмно.

Небето беше черно и изпълнено с далечни блещукащи звезди, а луната беше кръгла като сребърна монета от една гвинея. „Пълнолуние“ — беше казал баща й, точно преди да я пратят да си легне.

Колко обичаше баща си и майка си! Най-много се радваше, когато са тримата… майка й, баща й и тя. За тази вечер баща й беше поканил леля Лорет и чичо Майк, но Кристи се радваше, че те не можаха да дойдат. Не че не ги обичаше. Напротив. Обичаше всичките си лели и чичовци, както и баба си. И дядо си. Особено дядо си. Много й харесваше мирисът му на кожа и на мъжки крем за коса и евкалиптов пестил, който понякога й даваше скришом. Тогава я слагаше на коляното си и й разказваше за най-чудновати неща. Нямаше нищо против, че белите му къдрави мустаци я гъделичкаха, когато я целуваше, или пък че пушеше лулата си, чийто дим изпълваше кухнята на баба й и очите й се насълзяваха. Той не разрешаваше никой да се докосва до нея, даже и леля Маги, която му беше любимката.

Но най-много обичаше майка си и баща си. Повече от всичко на света. Тя си беше тяхна. Не би искала да има друга майка и друг баща. Нейните бяха най-добрите. Просто си го знаеше.

Момиченцето се сви в леглото, затвори очи и се унесе. Чуваше гласовете им, които се носеха по стълбата… меки, сърдечни, изпълнени с обич… Винаги се чувстваше сигурна, докато ги слушаше…

 

 

— Тя е много способно дете, Винсънт — каза Одра, като се настани на дивана във всекидневната.

— Това, което носи в себе си, е повече от ум, даже повече от талант… Изключително надарена е. — Одра спря погледа си над камината, където беше изправена картината за рождения й ден. — Преди чая ти каза, че акварелът направо те е поразил, затова си го занесъл да го сложат в рамка.

— Няма две мнения по въпроса, много силно впечатление ми направи. — Винсънт вдигна очи към картината, която Одра беше нарисувала преди години — „Мястото на спомените“, а после ги обърна към пейзажа на Адриан Кентън. — Нашата Кристина го има от теб и от баща ти, Одра — артистичния талант, искам да кажа.

— Вярно е. Но когато порасне, тя ще стане много по-добра художничка от мен… вероятно и от баща ми. Вече си личи.

— Все още ли се съмняваш тогава кой е истинският ти баща, Одра? — усмихна й се Винсънт.

— Всъщност май че никога не съм имала съмнения. Но не е само генетичната приемственост между него и Кристи. Майка ми не би извършила нищо, с което да нарани баща ми, докато е жив. Просто не би била способна на това. Винаги съм смятала, че връзката между нея и чичо Питър е започнала по-късно, след като е овдовяла.

Винсънт кимна и се пресегна за чашата си с бира.

Известно време помълчаха, всеки потънал в мислите си.

Юнската вечер беше хладна и Винсънт запали огъня, докато Одра слагаше Кристина да спи. Сега тя седеше, взираше се в пламъците и си мислеше за детето, което спеше горе, за надарената си дъщеря, на която й предстоеше бляскаво бъдеще.

Неочаквано тя се наведе напред и, както се взираше във Винсънт, възкликна:

— Трябва да го направим!

— Какво да направим? — той я погледна с любопитство.

Тя не отговори директно на въпроса, а вместо това продължи:

— Вече няколко години й помагам както мога и ще продължа да го правя. Но аз съм самоука, а има още много познания, които би могла да придобие. Когато навърши шестнайсет години, Кристи трябва да влезе в художествено училище. В Колежа по изкуства в Лийдс няма да я приемат по-рано. А след това ще трябва да отиде в Лондон, за да учи в Слейд, не, по-добре в Кралския колеж по изкуствата.

— А как ще плащаме за всичко това? — запита той и изнервено повиши глас. — Никога няма да имаме възможност да й дадем такова образование, даже и депресията да мине и аз да си намеря постоянна работа. Това ще струва хиляди!

— Знам, но ще го направим — отговори тя твърдо. — Винсънт, трябва! — Гласът й беше настоятелен и възбуден, което отдавна не се бе случвало. — Трябва да дадем на Кристина всички шансове — бързо продължи Одра. — Няма да я изоставя така само поради липса на пари. Тя е талантлива и трябва да учи. Ще стане великолепна художничка, Винсънт.

— Просто не знам… — започна той и гласът му затихна.

Одра го погледна пронизително.

— Нима се колебаеш, Винсънт? Трябва да се стремим към тази цел, каквито и жертви да ни струва. На Кристина й се полага тази възможност. Бъди сигурен, че ще направя всичко, каквото е по силите ми, тя да я получи.