Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (35)

Тридесет и четвърта глава

Винсънт зърна дъщеря си, преди тя да го забележи.

Кристина слезе от лондонския влак на края на перона и той я видя как си проправя път между другите пътници.

Колко млада и красива изглеждаше с палтото от камилска вълна и с елегантните си обувки с високи токове! Крачеше бързо, изправена, с високо вдигната глава и самоуверен вид.

Следващия месец неговото момиче щеше да навърши двайсет и три години. Да не повярва човек! Като че ли вчера я возеше с количката. Израсна добра и разумна и Винсънт изпитваше безкрайна вяра в нея. Когато в началото отиде да живее в Лондон, се безпокоеше, че тя няма още зряла преценка за ситуации и хора, и особено за мъжете. Но един ден се замисли: „По дяволите! За какво толкова се тревожа? С Одра я възпитахме както трябва, тя знае разликата между добро и зло“. В същия миг престана да я мисли. Да, тяхната дъщеря им правеше чест.

Изведнъж Кристина го забеляза, махна му и забърза още повече, като цялата грейна в непресторено щастие.

Винсънт почти се затича срещу нея.

Застанаха един срещу друг.

— Здравей, татко! — извика тя и остави куфара си на земята.

— Как си, малката ми? — сияещ, той протегна ръце към нея.

Беше следобедът на Велики петък, не се бяха виждали от Коледа и, както след всяко дълго отсъствие, се огледаха критично.

„Като че ли малко е уморен и поостарял“, помисли си изненадана Кристина. Досега Винсънт въобще не бе изглеждал на годините си.

„Тя цъфти!“, каза си той и сърцето му леко се сви. Сигурен бе, че дъщеря му ще се разтревожи и посърне, когато й каже за Одра. Чудеше се кога да й го съобщи. Във всеки случай, преди да се приберат вкъщи.

— Хайде, мила — вдигна куфара й, хвана я за ръка и тръгна бързо по перона редом до нея. — Майка ти те чака и се притеснява, както винаги.

— И аз нямам търпение да я видя. Къде си паркирал, татко?

— Пред гарата. Направо си отиваме у дома.

Докато Винсънт караше към Ъпър Армли, Кристина му разказваше плановете си за великденската ваканция.

— Смятам да прекарам уикенда с теб и мама и ако всичко е наред, да замина някъде да рисувам.

— Хубаво, Кристи. Къде мислиш да отидеш?

— Първо бях решила край езерата, но трябва да рисувам море и си мисля за Източния бряг… Уитби, Скарбъро, Фламбъро Хед — някъде по тези места. Ти на какво мнение си?

— Все твоите детски мечти. Много по-добре би било да отидеш до Рейвънскар. От скалите там се откриват невероятни гледки, а наблизо има и хубав хотел. Бихме искали да имаш удобства.

— Вие и двамата ме глезите — каза тя и се засмя. — Много ми се иска мама да вземе няколко дни отпуск от болницата и да дойде с мен. Добре ще й се отрази, нали, татко?

Винсънт отби колата към банкета, спря, изключи и се обърна към дъщеря си.

— Има нещо, което трябва да ти кажа…

— Какво има? — почти изкрещя тя, разбрала по тона му и по загрижените очи, че нещо не е наред. — Нещо с мама ли?

— Страхувам се, че е така.

Тя се пресегна, стисна ръката му и се вгледа пребледняла в лицето му с тревога.

— Кажи ми.

— Майка ти беше сериозно болна, Кристи. Преди три седмици я повали вирусна пневмония. Лежа повече от две седмици в болницата… В началото имаше усложнения и докторите се безпокояха за дробовете й. Не се плаши толкова, скъпа. Сега тя е добре и се възстановява вкъщи.

За миг Кристина застина, а после възкликна сърдито:

— Защо не ми съобщихте? Колко е нечестно от твоя страна, татко, да ме държиш в неведение. Трябваше да бъда до нея, и особено миналата седмица, когато се е прибрала у дома. Трябваше да ми кажеш!

— Не смея да противореча на майка ти, Кристи — тихо изрече Винсънт. — Не исках да я безпокоя, а това неминуемо би станало, ако ти дойдеше. Тя не желаеше да те тревожа.

— Въобще не те разбирам! — извика Кристина, клатейки объркано глава. — Не мога да проумея защо си я послушал. Както и да е, кой се грижи за мама, след като се разболя?

— Аз. — Винсънт запали колата и потеглиха отново. — Взех си една седмица. В момента нямаме много работа, а имах и да взимам отпуск.

— Можех да дойда миналата седмица — сопна се Кристина, без да крие раздразнението си. — Точно тогава не бях ангажирана с нищо.

Винсънт прецени, че е по-добре да замълчи. При сходните им характери можеха лесно да се скарат, а в този ден това бе последното, което желаеше. Натисна газта и се съсредоточи в карането.

Бяха стигнали вече средата на „Ридж Роуд“, когато я стрелна с ъгълчето на окото си и изрече кротко, но твърдо:

— Надявам се, че се успокои, Кристи. Не вярвам, че ще се втурнеш в къщата войнствено и ще разстроиш майка си.

— За бога, татко! Как можеш да си помислиш такова нещо?

 

 

Очите на Одра изглеждаха още по-големи и по-сини върху измъченото й лице. Тя светна при вида на Кристина, застанала на вратата.

— Здравей, скъпа — каза Одра със слаб глас, повдигайки се на лакти.

— Мамо, миличка! — Кристина коленичи и нежно прегърна Одра. — Трябваше да позволиш на татко да ме извика — прошепна тя до косата й. — Наистина трябваше. Дръпна се назад и я изгледа внимателно, тъй като искаше да прецени действителното й състояние.

Одра вдигна ръка и докосна лицето на дъщеря си.

— Ти имаше занимания, а точно сега те са по-важни от всичко друго.

Макар че Кристина не беше съгласна, тъй като смяташе, че здравето на майка й е на първо място, тя кимна. Донесе си стол и седна близо до Одра.

Винсънт влезе и се повъртя край леглото.

— Как се чувстваш, Одра? Добре ли си? Удобно ли ти е?

— Да, Винсънт, благодаря.

— Ще отида да запаря чай.

След като баща й излезе от стаята, Кристина се наведе напред и изрече весело:

— Както и да е. Сега съм тук, мамо, и първата седмица ще се грижа за теб. Ще те гледам и ще те глезя, защото го заслужаваш.

Одра се смръщи.

— На Коледа ми каза, че ще отидеш да рисуваш край езерата. Надявам се да не си променила решението си заради мен.

— Не, не е заради тебе — бързо отвърна Кристина. — Учителят ми смята, че имам достатъчно завършени картини.

— Хубаво ще бъде да постоиш тук цяла седмица — измърмори Одра, облягайки се на възглавниците с доволно изражение на лицето. — Как е Джейн?

— Сладка както винаги, мамо. Изпраща ти много поздрави.

— Радвам се, че имаш такава приятелка, че се разбирате и живеете добре в апартамента на „Уолтън стрийт“. Там е толкова приятно и уютно. — Изтънялото лице на Одра отново се озари от усмивка. — Разкажи ми какво си правила… Нали знаеш колко обичам да слушам за вълнуващия ти живот в Лондон.

— Непременно, но първо ще сляза да помогна на татко. Не искаш ли и да хапнеш нещо?

— Не, не съм гладна. Но ти слез при него.

Кристина се спусна надолу по стълбите, за да предупреди баща си, че е променила плановете си, преди той да е изтърсил нещо пред майка й.

Завари го в кухнята да разтваря пакет с масло. Когато тя влезе, той вдигна очи.

— А, ето те, скъпа. Днес купих кифли. Мислех да намажа една за майка ти.

— Тя каза, че не е гладна, татко.

— Тя ще я изяде — уверено изрече той. — Винаги на Великден обича да си похапва от тези кифли. При нея като че е традиция. Още от детството й в „Хай Клъф“… Нека изяде една на Велики петък. — Разряза кифлата наполовина и започна да я маже с масло. — Може би ти се струва, че майка ти изглежда изтощена, но сега тя е много по-добре, Кристи.

Кристина кимна.

— Слушай, само исках да те предупредя да не й казваш нищо за пътуването ми до Източния бряг. Цялата седмица ще остана тук.

— Но тя няма да е доволна, ще видиш…

— Аз вече я предупредих, татко! — твърдо го прекъсна Кристина. — Така че, моля ти се, не ме издавай. Преподавателят ми смята, че не е необходимо да рисувам — така й казах.

— Много добре тогава. — Винсънт погледна с любов към единственото си дете. — Ти си голямо момиче, Кристи, и майка ти наистина ще се съвземе по-бързо, ако постоиш при нея известно време. Това ще е по-добро от всякакво лекарство.

 

 

Седмицата беше тежка за Кристина. Тя изцяло пое къщата, чистеше, пазаруваше, готвеше и гледаше майка си предано.

След великденските празници настоя баща й да се върне на работа. Той се подчини. Една сутрин, когато Кристина минаваше покрай спалнята им, го чу да казва на майка й:

— Винаги съм те предупреждавал, че има характер на армейски генерал. Сега разбирам, че съм бил прав. Тя вече ми го доказа. Ще ти доверя и още нещо — не бих искал дъщеря ми да ми е шеф.

Кристина се усмихна и продължи работата си. Тя много добре знаеше от кого е наследила тази властна натура.

Продължаваше да се грижи за майка си и всичко това й доставяше голямо удовлетворение. Но към края на седмицата забеляза, че майка й полага свръхусилия, за да изглежда весела и жизнена пред нея.

В края на седмицата Одра отпадна съвсем и Кристина силно се обезпокои.

— Мамо, ядеш като врабче! Как ще си тръгна оттук при това положение?

— Не бъди глупава, Кристи. В момента не съм гладна, това е всичко. Не забравяй, че бях много болна. Апетитът ми ще се възвърне, щом отново се раздвижа.

— Смятам, че ще е по-добре, ако остана още една седмица.

— В никакъв случай! Първо трябва да мислиш за учението си. Това е последният ти семестър.

Кристина въздъхна и постави подноса върху близкия скрин. Върна се до леглото, седна и нежно хвана ръката на майка си.

— Ще се опиташ ли да изядеш прасковата, ако ти я обеля?

— О, не ме насилвай, Кристи. — Одра притисна ръката й. — Прекрасно е, че беше тук, но трябва да се върнеш към живота си в Лондон и колежа, при приятелите си.

Ярката слънчева светлина на априлското утро огряваше лицето на Одра и за пръв път от години наред Кристина успя да я разгледа съвсем ясно. Очите й останаха приковани към изпитото източено лице.

Помисли си изумена: „Колко е остаряла през последните три години. Още няма четирийсет и седем, а вече изглежда като възрастна жена“.

Животът на майка й, изпълнен с жертви и непрестанна борба, проблесна в съзнанието й съвсем ясно. Изведнъж дълбока тъга обхвана Кристина. Сърцето й се сви от нежност и състрадание към тази дребна крехка жена.

Нещо стегна гърлото на Кристина, тя се наведе и прегърна майка си.

Докато се притискаше към Одра, на Кристина й стана ясно, че не може да й позволи да продължава живота си по този начин. „Не мога, просто не мога, каза си. Трябва да се сложи край на целия този кошмар, изтъкан от работа и жертви, в името на моя милост. Самата аз трябва да го направя.“