Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (27)

Двадесет и шеста глава

— Честит рожден ден, мила мамо, честит рожден ден!

Щом свърши да пее, Кристина прехвърча през стаята, хвърли се с цяло тяло към Одра, като за малко не я събори, и здраво я прегърна.

— С татко решихме да ти направим парти по случай рождения ден, мамо. И ще бъде само за нас тримата.

Одра се усмихна на малкото лъчезарно личице, вдигнато към нея.

— Това е прекрасно, моето дете — отвърна, като приглади назад косата на шестгодишното момиченце, мислейки си колко прилича на баща си.

Въпреки че Кристина имаше нейната коса, тя бе наследила фините черти на Винсънт и тъмносивите очи на Лорет. Повече приличаше на рода Краутър, а не на Кентън, поне външно. Напоследък тази прилика бе станала още по-изявена. Кристина вече беше доста израсла и щеше да бъде висока — още една черта на Краутър.

— Честит рожден ден, скъпа! — обади се и Винсънт, приближи се до нея и я целуна по бузата.

— А аз си мислех, че не сте се сетили.

Той се засмя и дръпна от цигарата си.

— Как бихме могли? Напоследък ти няколко пъти ни намекна — пошегува се той.

— Мамо, моля те, ела! Влез тук! — извика Кристина, хвана я за ръката и я дръпна от вратата на къщата им.

— Влез в хола, хайде и ти, татко. Моля ви се!

Смеейки се, Одра остави чантата си на масичката в антрето и се остави на изненадващо силното и решително момиченце да я завлече до другата стая.

— Ето — нареди Кристина, като я дръпна лекичко. — Седни тук, мамо — на дивана, а ти, татко… — Погледна Винсънт през рамо и добави: — … можеш да се настаниш на този стол.

— Добре, слушам. — Като се обърна към Одра, таткото отбеляза: — Май че от нея ще излезе истински главнокомандващ.

Одра кимна развеселена. Облегна се, оглади полата на лятната си памучна рокля и зачака с нетърпение.

Кристина бръкна в стария шкаф в ъгъла и се върна с няколко плика.

— Да започнем с картичките за рождения ти ден, мамо. Пощаджията ги донесе сутринта, малко след като ти излезе за работа. Ще ти ги давам една по една. — Връчи първата на Одра, а после се наведе, като се опитваше да зърне картичката, която майка й обръщаше в ръцете си. Тъй като не можеше повече да сдържа любопитството си, Кристина запита: — От кого е?

— От леля Лорет и чичо Майк. — Одра й показа картинката. — Птички, кацнали на клонче, нали е хубава?

Кристина кимна.

— Ако ми я дадеш, ще я сложа на полицата над камината… Благодаря ти, мамо. — Подаде на Одра друг илик. — Отвори този…

Одра забеляза австралийската марка и позна почерка на Уилям.

— Е, вече всички се досещаме от кого е, нали?

— Може ли да я видя? — Кристина се приближи до майка си, облегна се с една ръка на рамото й и погледна. — Тази също е хубава. Но има и още много.

Момичето бавно подаваше картичките една по една, отваряха ги, възклицаваха и после ги подреждаха над камината. Имаше още една честитка от Сидни — от Фредерик и жена му Марион, други — от семейство Краутър, и една от Гуен, която все още не бе забравила рождения ден на приятелката си.

Последната от купчината бе представена тържествено от детето, което наистина се бе постарало да направи по-специален деня на майка си.

— Тази е от нас — прошепна тайнствено, наведе се към Одра и докосна с обич бузата й. — Всъщност татко я купи, но ме взе в магазина и аз му помогнах да я избере.

Одра отвори илика и извади картичката. Беше изработена от лъскав картон, с жълта копринена панделка, промушена и завързана през нея. Картинката отпред представляваше ваза с жълти рози, поставена на маса до отворен прозорец, а над вазата кръжеше червена пеперуда.

— О, прекрасна е! — каза Одра, преди да прочете късото напечатано стихче. Под него Винсънт беше написал: „Честит рожден ден! С много любов — от скъпия ти съпруг и от милата ти дъщеря“. Най-отдолу двамата с Кристина се бяха подписали. — Благодаря ви за най-красивата картичка, която съм получавала през живота си. — Одра вдигна очи развълнувана и се усмихна първо на Кристина, а после — на Винсънт.

И двамата я гледаха със светнали очи.

— А сега — внимание! Идва ред на подаръка ти, мамо. Аз ще ти го дам — настоя момичето.

Изтича до шкафа, извади един пакет от чекмеджето и го занесе на майка си.

— Това е от татко и от мен — каза, като се усмихна нервно й го подаде на Одра.

Рожденичката свали панделката и хартията, щастлива, че така тържествено най-милите й същества отбелязват нейния празник. Беше толкова трогната, че почти не можеше да говори.

В ръцете си държеше акварел в рамка. Очите й се разшириха от изненада и удоволствие. Картината представляваше лятна градина по залез-слънце. На едно клонче се забелязваха капчици от дъжд, като че ли бе преваляло, преди художникът да започне да рисува.

Акварелът беше наистина хубав, макар че на места имаше грешки. Едната му страна например беше недовършена и изглеждаше донякъде аматьорска. И все пак като цяло картината въздействаше силно. Докато Одра внимателно разглеждаше подаръка си, й мина през ума колко прилича този акварел на творбите на баща й.

Но това не беше някой ранен акварел на Адриан Кентън. В ъгъла бе написано „Кристина“, с големи и четливи букви. Дори обаче, и да ги нямаше, тя би разпознала всяка картина на дъщеря си. Колкото и непохватни и детински да бяха някои детайли в малкия акварел подарък, Кристина бе успяла в нещо много важно — да улови светлината и да я предаде върху хартията. Тя и по-рано беше изявявала тази си способност, а с новата си работа показваше колко много е напреднала напоследък. Още от четиригодишна възраст момичето бе проявило забележителна дарба за рисуване, но последният й опит доказваше, че е наистина талантлива. Мисълта за това преизпълни щастливата майка с огромна гордост.

Като вдигна глава, тя забеляза, че две големи сиви очи са се втренчили в лицето й.

— Не ти ли харесва, мамо? — Горната устна на детето потрепери.

— О, Кристи, дали ми харесва? Тя е повече от красива, скъпата ми! Толкова съм ти благодарна! — Одра притисна момиченцето в обятията си. — Съжалявам, че веднага не казах нищо, но просто я разглеждах и й се възхищавах.

— Нарисувах я специално за рождения ти ден, мамо, а татко я занесе в магазина на мистър Кокс и й сложиха рамка. Затова е от двамата, защото татко плати за рамката.

С лъчезарна усмивка Одра се обърна и към съпруга си.

— Благодаря ви… Това е най-хубавият подарък, който съм получавала. Винаги ще го пазя. Заслужавало си е да я сложиш в рамка, Винсънт, какво ще кажеш?

— Определено си струваше. Още щом Кристина ми я показа, взех това решение.

Кристина, вече наистина доволна, се обърна към майка си.

— Къде ще я сложим, мамо?

— Ами, чакай да видим… В едно съм сигурна — където и да е, тя ще бъде гордост за къщата — заяви Одра. — Какво ще кажеш да я поставим над камината? Поне засега.

Безценният подарък намери своето място по средата на полицата, сред поздравителните картички.

Одра се обърна към дъщеря си:

— Къде си ходила да я рисуваш? Коя е тази градина?

— На „Калфър Хаус“… Отидох да видя мисис Бел и да я попитам дали може… Стигнах там съвсем сама. Тя каза да, можело да нарисувам градината заради теб. Затова избрах това хубаво място, близо до розите… А мисис Бел идваше да ме наглежда. Каза, че й било много интересно. Миналата седмица я направих, мамо. Знаеш ли, щом заваля, тя ме накара да вляза вътре, даде ми чаша мляко и шоколадче Кедбъри, не, две, и след като спря да вали, излязох навън и започнах отново. Тогава градината ми хареса още повече… Някак си блестеше след дъжда.

Одра кимна.

— Наистина чудесно си уловила това, Кристина. Досега не си имала по-добра работа… Напредваш много бързо.

Детето сияеше.

Винсънт подсети дъщеря си.

— Кристи, скъпа! Какво ще кажеш за чая? Не е ли време?

— О, да! Мамо, хайде! И ти, татко!