Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (14)

Тринадесета глава

— Виждаш ли нещо, което да е твое, Одра? — попита Винсънт, оглеждайки всекидневната в „Грейндж“.

— Тези две маслени картини отстрани на френските прозорци и акварелът тук — отвърна тя. — Рисувани са от баща ми. Ако се взреш в тях, ще откриеш, че са подписани „Алфред Кентън“.

Винсънт погледна двата красиви пейзажа и натюрморта и кимна. Обърна се към Одра, застанала близо до камината.

— Кое още е твое?

— Повечето мебели… инкрустираният скрин до вратата, тези две масички, бюфетът там, също и часовникът от майсенски порцелан върху него. Има два стола стил чипъндейл, но сигурно са в друга стая. Там сигурно е сребърният сервиз за чай, някои други сребърни предмети и още три картини, но само една от тях е на баща ми. — Одра се усмихна уверено и потупа чантата си. — В мен е инвентарният списък, има и друг за бижутата, така че съм добре въоръжена… — Одра спря и погледна към вратата, когато тя се отвори.

Винсънт направи същото. Беше любопитен да види жената, с която щеше да се срещне. Беше чул нещичко за нея от Одра, но то не му бе харесало.

Алиша Дръмънд се спря на прага.

Винсънт я огледа с голям интерес. Всичко у нея беше тънко — носът, лицето и тялото. Даже не си зададе въпроса дали не е и ограничена. Той вече го знаеше от думите на жена си.

Одра, която не беше се срещала с роднината си от почти шест години, беше изумена. Тя видя, че Алиша Дръмънд не само беше значително остаряла, но изглеждаше и като болна. Беше повехнала, изпита и необикновено слаба, а недружелюбните й черни очи бяха дълбоко хлътнали в орбитите си. Посивялата й коса беше дръпната назад на кок. Беше облечена в мрачна кафява копринена рокля, която не й отиваше.

Затваряйки вратата след себе си, Алиша тръгна из стаята с обичайната си вдървена походка и заядливо изрече с пискливия си глас:

— Здравей, Одра. Когато преди две седмици ми писа, не ми съобщи, че ще доведеш някого със себе си. Очаквах да дойдеш сама. Изненадах се, когато прислужницата ми каза, че си заедно с… — огледа Винсънт с любопитство и довърши: — с млад мъж. — Прозвуча повече като въпрос, отколкото като констатация.

Одра бързо отговори:

— Здравей, лельо. Бих искала да ти представя моя съпруг — Винсънт Краутър. Винсънт, това е първата братовчедка на майка ми — Алиша Дръмънд.

Алиша, която не можа да намери думи, остана безмълвна. „Съпруг!“, помисли си втрещена. Този добре облечен красив млад мъж се е оженил за обикновената малка Одра? Стори й се повече от абсурдно.

Пристъпвайки напред, Винсънт подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Дръмънд.

— Как сте? — отговори Алиша и го измери със студен поглед. Винсънт говореше добре, в думите му съвсем леко се чувстваше йоркширският акцент, но Алиша го долови. „Работническа класа най-вероятно, каза на себе си. Е, това обяснява всичко.“

С жест Алиша им посочи дивана.

— Седнете и двамата — промърмори домакинята. Самата тя се настани с изправен гръб на един стол и съсредоточи вниманието си към Одра. — Защо не ни извести, че се омъжваш?

Без да обръща внимание на въпроса, който при дадените обстоятелства бе неуместен, Одра изрече:

— Прекарахме медения си месец в залива Робин Худ и тъй като знаех, че на връщане към Лийдс ще минем наблизо, сметнах, че е подходящо да дойда и да те видя. Исках Винсънт да се запознае с теб, след като…

— Радвам се, че го направи.

— Тъй като следващата събота той ще дойде с камион, за да…

— С камион? — Алиша се озадачи.

— Точно така. Ще дойде да вземе вещите ми.

— Вещите ти ли?

— Да, моите неща, лельо Алиша. Или по-скоро нещата на майка ми, които след смъртта й принадлежат на мен и които ти… държиш тук.

— Господи, Одра, да не би да искаш да ми кажеш, че ще похарчите толкова пари, за да наемете камион чак от Лийдс? За да вземеш няколко вехтории и мебели без никаква стойност?

— Без стойност ли? — повтори Одра и я изгледа остро. — Не бих казала така.

— О, аз пък го твърдя. Те не струват много.

— Независимо от това, аз си ги искам. Държа нещата на майка ми да са при мен. Освен това те ми принадлежат… отдавна.

— Струва ми се, че няколко стари масички едва ли си заслужават това усилие — сгълча я Алиша и с презрително изражение се обърна към Винсънт. — Помислете си дали си струва да наемете камион само за няколко мебели. Според мен Одра ще извърши глупост. Защо ще харчите толкова пари? Сигурна съм, че сте съгласен с мен.

— Одра желае да прибере нещата си — каза Винсънт тихо, но твърдо. — Ще направя така, че всичко, което съпругата ми иска, да го получи.

— Чудесно — подсмръкна Алиша, изглеждайки го отвисоко.

— Освен това трябва да уредим и въпроса с бижутата, лельо Алиша. Тях ще взема още днес — обяви Одра.

Алиша зяпна, но веднага след това затвори устата си, забелязвайки мрачната решителност в очите на Одра и неумолимата извивка на устните й.

— Не съм сигурна дали бижутата са тук — веднага реагира тя. — Ако не ме лъже паметта, майка ми ги взе при себе си.

— Но не си убедена в това — подхвърли Одра и стана още по-мрачна. — Смятам, че винаги си била особено внимателна с чуждите вещи. Освен това съм много изненадана, че не опита да се свържеш с мен преди няколко седмици. Ти знаеше, че в началото на месеца ставам пълнолетна и така законно имам право на онова, което е мое. — Одра се засмя горчиво. — Всъщност нямаше никаква причина вещите на майка ми да не ми се дадат още преди години. Моят…

— Преди години ти не беше омъжена — прекъсна я Алиша, като че ли се оправдаваше. — И какво щеше да правиш с мебелите? Къде щеше да ги сложиш?

— Говоря за бижутата на майка ми! — възкликна Одра. — Исках да ти кажа, че бившата ми работодателка — мисис Ирен Бел, каза съвсем същото преди няколко седмици. Тя и мистър Бел бяха изненадани, че ти не се свърза с мен още през май, за да разбереш дали ще взема вещите си. Мистър Бел е много известен адвокат в Лийдс и е много стриктен по отношение на законите. — Одра многозначително изгледа другата жена.

Алиша се изчерви и се почувства неудобно под критичния й поглед. Когато получи писмото на Одра, плановете й се объркаха. Тя не желаеше да се раздели с ценностите на момичето и имаше твърдото намерение да ги задържи. Но сега преосмисли плановете си, настръхнала при мисълта да се заплита с адвокат или пък с този съпруг, който изглеждаше тъй, че при най-дребния повод от нейна страна би могъл да й причини неприятности. Стараейки се да скрие раздразнението си, Алиша се изправи. Поизкашля се насила и измърмори под носа си:

— Има вероятност майка ми да е казвала, че ще вземе бижутата при себе си, за да ги пази, но да не го е направила. Опасявам се, че паметта ми вече не е тъй силна. Може и да са тук. Ще се кача горе да проверя.

— Би било уместно от твоя страна — отсече Одра.

Алиша забърза, проклинайки мислено натрапницата.

Не си беше представяла нито адвокати, нито съпрузи. Момичето я изненада.

В мига, в който останаха сами, Винсънт изрече тихо:

— Тази е точно такъв лукав дявол, каквато ми я описа.

— Знам, и все още се опитва да ми открадне нещата — прошепна Одра.

— Не се безпокой. Няма да го позволя. Обзалагам се, че се страхува да не направи погрешна стъпка и да попадне в ръцете на мистър Бел. Забелязах как промени физиономията си, когато й спомена, че е известен адвокат в Лийдс.

 

 

Облегната на дивана, Одра бавно оглеждаше наоколо. Не одобри нито стаята, нито къщата, нито обитателите й. Замисли се за жестокостта, която Алиша Дръмънд бе проявила към нея в миналото и сърцето й отново се обви с лед. Изведнъж споменът за братята й, които се сбогуват с нея и тръгват за Австралия, изникна живо в съзнанието й и тя се вкамени от мъка. Отново усети същото ужасно чувство на загуба. Затвори очи и се замисли дали някога ще се освободи от него. Вероятно. Все пак вече не е сама, имаше Винсънт. Сега той беше семейството й. Отвори очи и извърна глава към него.

Погледите им се срещнаха и той забеляза как искрящата синева на очите й помръкна. Стисна ръката й и каза:

— Тази къща те разстройва, а и аз настръхвам от нея. Измъкваме се веднага, щом свършиш работата си с тази тиранична особа.

Одра кимна. Двамата седяха на дивана мълчаливо, хванати за ръце, и чакаха.

Не мина много време и Алиша Дръмънд се върна, носейки дървената кутия с бижута. Тръсна я точно пред Одра, и то доста грубо.

— Ето я! Не се съмнявам, че искаш да провериш дали не липсва нещо. И аз бих предпочела да го направиш. Не искам да бъда обвинена, че съм присвоила имуществото ти.

Одра не й отговори. Седеше и се взираше в кутията. Не беше я забравила… Винаги стоеше върху скрина в стаята на майка й. Понякога, когато си играеше като дете и се преобличаше с роклите на майка си, й се разрешаваше да я отвори, да извади брошка или пък висулка и да я поноси час-два.

След малко вдигна капака и почувства облекчение, че тези много лични неща на майка й вече са в нейни ръце. Започна да ги размества в кутията, като с любов задържаше всяко едно от тях. Спомни си колко елегантна беше майка й и се усмихна на себе си от спомените, които я връхлетяха.

Взе годежния й пръстен, украсен с три малки диамантчета, и се взря в него. „Тя го носеше почти през целия си живот, помисли си Одра, а сега аз ще го слагам.“ Надяна го на средния пръст на дясната си ръка и изпита дълбоко удовлетворение от това. Като че ли този пръстен връщаше връзката й с миналото. Хареса й тази мисъл.

Нямаше нужда Одра да вади списъка, тъй като го знаеше наизуст. Всички бижута бяха на мястото си. А дали Алиша Дръмънд ги е носила през всичките тези години, беше друг въпрос. Сега кутията и съдържанието й бяха нейни и това беше единственото, което имаше значение.

Слагайки кутията на дивана между себе си и Винсънт, Одра отвори чантата си и извади другия списък. Тя погледна към покрусената Алиша и каза:

— Това е списъкът с мебелите на майка ми, среброто и картините, които са в тази къща. Ще ти го оставя, за да го разгледаш по-късно. Следващата събота Винсънт ще дойде с двамата си братя, за да вземе всичко. Около десет часа. Вярвам, че ще ти е удобно.

Алиша успя само да кимне.

Одра постави листа върху една малка масичка и продължи:

— Междувременно смятам, че днес бихме могли да вземем картините на баща ми. С кола сме и ще влязат в багажника.

Тъй като искаше да свършат вече и да изведе Одра от този мрачен дом, Винсънт се изправи, подхвърляйки:

— По-добре да започна да ги свалям от стените. Знам кои картини са нарисувани от бащата на Одра, тя вече ми ги показа.

Алиша Дръмънд се бе вкаменила.

Не можеше нито да изрече нещо, нито да се раздвижи. Просто като хипнотизирана наблюдаваше как Винсънт свали една от маслените картини, как я облегна до един стол, после как отиде към друга и вдигна ръце към нея.

Тъкмо тогава като че ли нещо се пречупи у Алиша Дръмънд.

— Не се докосвайте до моята картина! Не смейте да я пипнете! — извика тя, като скочи и се втурна из стаята, а онова, което наподобяваше на достойнство у нея, изчезна. Жената грубо сграбчи ръката на Винсънт и го погледна с искрена омраза. — Не смейте да докосвате моите картини!

Той измъкна с погнуса ръката си, отстъпи и извърна очи към Одра.

Одра веднага стана от дивана и поривисто се отправи към Алиша.

— Това не са твои картини, лельо. Мои са — изрече твърдо, но търпеливо. Помисли си дали жената не е изгубила разума си. — Ако си забравила, ще ти напомня, че баща ми ги е рисувал. Те винаги са висели в „Хай Клъф“. Част са от наследството на баща ми и майка ми, и аз…

— Майка ти! — изкрещя Алиша, извръщайки се към нея. — Не споменавай майка си пред мен. Тя не е нищо друго, освен курва!

Одра пребледня и се отдръпна като попарена.

Винсънт не можеше да повярва дали е чул правилно.

— Госпожо, моля ви се! — извика той. — Не говорете така на жена ми. — Приближи се до Одра, прегърна я и погледна Алиша. — Как можете да наричате майката на Одра с такива ужасни думи?

— На вас не ви харесва думата курва? Тогава си изберете което искате — развратница, проститутка, уличница, блудница! Всички й прилягат. Защото беше такава! Тя ми го отне, открадна ми скъпия Адриан… — Пискливият глас на Алиша премина във вой. Истерично разхлипана, тя продължи накъсано: — Той ми принадлежеше. Бяхме се разбрали да се оженим. Докато тя не му хвърли око. Замая му главата, примами го в леглото си с нейните хитрини. — Думите задавиха жената. Тя започна да диша тежко и сложи ръка на гърдите си.

На Одра й призля от онова, което току-що чу. Тя беше така зашеметена от отвращение, че можеше само да се взира с ужас във фурията срещу себе си.

— Значи заради това теглим всичките тези години? — най-накрая изрече, клатейки невярващо глава. — Боже мой! Наказала си братята ми и мен само защото си ревнувала? Какво ужасно дело — да ни разделиш, когато бяхме още деца, само поради нещо толкова нелепо, толкова безсмислено! И то когато родителите ми бяха мъртви и миналото вече нямаше никакво значение. Ти си отвратителна жена, Алиша Дръмънд, зла и подла! А що се отнася до теб и баща ми… — Одра направи пауза и дълбоко пое дъх. — Аз почти не си спомням баща си, но от онова, което съм чувала за него, Адриан Кентън е бил фин и чувствителен мъж. Не бих повярвала даже и за минута, че би могъл да прояви интерес към подобни на теб.

Одра се извърна от жената и помоли Винсънт:

— Моля те, свали и другите картини на баща ми и да си вървим.

Винсънт го направи, а Одра отиде до дивана, взе чантата си и кутията със скъпоценностите.

Сдържаността, която си бе налагала през годините, започна съвсем да се разпуква у Алиша Дръмънд. Цялата стара омраза към Едит Кентън, която не бе намаляла след смъртта й, се надигна у нея. Тя промени лицето й, което се превърна в грозна и страшна маска.

С бързи крачки мина по килима към Одра, приближи се до нея и я обля с поток от кресливи думи:

— Адриан Кентън не е твой баща! Не ти е баща, чуваш ли? Ти си копеле! Копелето на Питър Лейси! Тя ходеше с него, докато Адриан беше още жив. Бедният ми скъп Адриан, който трябваше да понесе всичко това…

Одра бързо отстъпи назад и цялата се разтресе.

— Не е истина! Спри!

— Вярно е — изсъска Алиша. — Майка ти беше прелюбодейка и ти си копеле!

— А ти си лъжкиня, Алиша Дръмънд!

 

 

Винсънт разбра, че незабавно трябва да се намеси. Той хвана ръката на Одра и почти я извлече в антрето. Обръщайки се на пети, се върна бързо в гостната, грабна трите картини, които бе свалил от стените, и се обърна към Алиша Дръмънд.

Тя беше застанала в средата на стаята и възбудено кършеше ръце. Лицето й имаше трескав вид, а в очите й се четеше безумие. Изглеждаше съвсем превъртяла.

— Следващата събота ще се върна за останалите неща на Одра. Искам всичко да е в добро състояние, иначе…

— Как се осмелявате да ме заплашвате?

— Аз не ви заплашвам, съобщавам ви нещо, с което трябва да сте наясно. А законът е на наша страна, помислете си за това!

Одра стоеше, където я беше оставил в антрето, притиснала кутията със скъпоценностите към гърдите си. Лицето й беше смъртно бледо и тя трепереше цялата.

— Готово! — извика той. — Отвори вратата, скъпа, защото ръцете ми са заети.

Тя се подчини, опитвайки се да преодолее шока, и бързо отвори външната врата.

Щом се качиха на колата на чичо Фил и се отдалечиха от къщата, Винсънт започна да диша по-леко. Когато стигна до портите в края на дългата алея, той намали скоростта и излезе на пътя за Рипън. Кара в тази посока известно време с желанието да се отдалечат от „Грейндж“ и тогава спря до висока ограда.

Двамата с Одра едновременно се обърнаха един към друг.

Винсънт никога не я бе виждал да изглежда толкова зле. Тя притискаше дървената кутия така силно до себе си, сякаш се страхуваше, че някой ще й я отнеме. Но поне беше спряла да трепери. Сърцето му се сви, когато погледна в очите й. В тях се четеше дълбока обида. Искаше да й помогне да се съвземе, но не знаеше как.

— Сега всичко е наред, скъпа — каза й меко и успокоително. — И вече няма нужда да стъпваш в тази ужасна къща.

— Да — отвърна механично Одра и кимна.

Останаха в мълчание, взирайки се един в друг.

Най-накрая тя промълви:

— Не мислиш, че е вярно, нали, Винсънт? Не смяташ, че съм… незаконно дете, нали? — Устните й се разтрепериха, а очите й се напълниха със сълзи.

— Милата ми, как бих могъл да го повярвам! — възкликна той толкова силно, че гласът му проехтя в пространството на малката кола. — Ти й го каза в очите… Тя е лъжкиня.

— Но защо ще измисля нещо толкова отвратително?

Изненадан от въпросите й, Винсънт погледна младата си съпруга и каза:

— Одра… Ти не си глупава. Знаеш защо. Тя просто си изля всичко на теб. — Тонът му се промени и стана по-рязък. — Тя е проклета дърта крава, злобна и отмъстителна. Освен това е луда, ако ме питаш. Смахната. Няма да се изненадам, ако някой ден я затворят.

— Може и да си прав — бавно изрече Одра, като разсъждаваше върху думите му. Очите й станаха замислени, когато се върна към Алиша Дръмънд. Жената беше лоша, вярно е. Беше невероятно зла. Може би въобще не беше луда. Съзнанието на Одра се насочи към братята й и тя въздъхна, като си спомни тежките години и трудностите, които изпитваха в Австралия, както и своите собствени проблеми и самота след тяхното заминаване. Онова, което я разтърси, бе, че всичко това е могло и да не се случи.

— Добре ли си? — запита Винсънт.

— Справям се — промърмори тя. — Само си мислех, че някои хора са отвратителни.

— Да, момичето ми, има такива хора — съгласи се той, пресегна се и леко докосна ръката й. — Опитай се да се отпуснеш… Никой няма да открадне кутията със скъпоценностите ти.

Слаба усмивка се появи върху устните на Одра. Тя остави кутията върху коляното си и след малко отбеляза:

— Е, май трябва да тръгваме. Няма да стоим тук цял ден, я.

— Добре, но накъде, Одра? Все още ли искаш да отидеш да посетиш леля си? Или вместо това да караме към Харогит?

Одра малко се поколеба, а после изрече:

— Мисля, че би трябвало да отидем и да я видим. Тя ме очаква, а и ми се иска да те запозная с нея. Ще видиш, че е по-добра от дъщеря си — добави уверено.

— Кажи ми тогава накъде да карам.

— Всъщност не сме много далече. Карай направо около десет минути, докато стигнем Коблърс Грийн. Там ще завием. Къщата „Беделия“ е в края на улицата.

Никой от тях не проговори, докато Винсънт караше бързо, и чак когато стигнаха Коблърс Грийн, Одра се обади:

— Знаеш ли, би могло и да е вярно.

Схващайки веднага мисълта й, той отговори:

— Може и да е, но ако бях на твое място, не бих си губил времето да се чудя.

— Защо?

— Защото никога няма да научиш отговора. Майка ти е единствената, която би могла да ти каже истината, а тя е мъртва.

— Тя може да се е доверила на леля Франсис. Нали ти казах — те бяха близки.

— Ще питаш ли възрастната жена?

— Ами… да, може би.

В края на краищата Одра не попита леля си.

В момента, в който пристигнаха в „Беделия Котидж“, ясно се виждаше, че старата жена вече е много немощна. Макар че беше късно следобед, денят все още беше прекрасен — слънчев и топъл. Прозорците обаче бяха плътно затворени, а тя седеше пред огромен огън в претъпканата си всекидневна, с копринен шал около слабите си рамене, с ръце — прострени към пламъците.

Одра поведе Винсънт сред множеството викториански мебели и всякакви дрънкулки, и отдавна забравената миризма на стаята я обгърна. Сухият прашен въздух ухаеше на презрели ябълки, на течност за полиране на мебели, на сушени лозови листа… Както през всичките онези години, когато Одра идваше тук като дете. А когато се наведе, за да целуне сбръчканата старческа буза, тя усети лек мирис на нафталин, на лавандулова вода и на мента. Обля я вълна на привързаност към Франсис Рейнолдс, премесена с тъга.

Леля й много се зарадва да я види след толкова години, както и да се запознае с Винсънт. Макар и да се изненада, че Одра идва със съпруг, тя веднага го хареса, или поне така се стори на Одра. Старата жена започна да чурулика като птичка и им се усмихваше добросърдечно. От време навреме поклащаше глава и потупваше ръката на Одра, а междувременно я засипваше с безброй въпроси от живота й.

Одра също се зарадва да види леля си, отговаряше й много мило и непрекъснато я наблюдаваше. Осемдесетгодишната старица изглеждаше невероятно крехка и прозрачна — като тънките чашки китайски порцелан, от които пиеха чай. На Одра й хрумна, че ако издиша по-силно, ще разклати възрастната жена. Със същата сребриста коса и дребно телосложение, каквато Одра я помнеше, тя бе изтъняла още повече и изглеждаше толкова трошлива, че на Одра й се прииска да я увие цялата в памук.

„Стари кости, стара плът, които скоро ще се превърнат в прах“, мислеше си Одра и леко потръпна, независимо от топлината в стаята. Интуицията й подсказваше, че навярно вижда леля си за последен път. Франсис Рейнолдс вече беше много възрастна, животът й на тоя свят приближаваше към своя край. Тогава на Одра й мина мисълта, че би направила грешка, ако се разрови сега в миналото на майка си. Това би разстроило милата стара жена, която обожаваше Едит, обичаше и нея, и успя да накара Винсънт да се почувства като у дома си.

„Винсънт е прав в онова, което каза, помисли си Одра. Само майка ми е знаела истината и я е отнесла в гроба.“ Внезапно й хрумна, че би опетнила паметта на майка си, ако заговори за прелюбодеяние и започне да задава въпроси относно легитимността си. Затова замълча.

Прекараха почти два часа в „Беделия Котидж“ и едва когато се раздвижиха, за да си тръгват, леля й спомена Едит Кентън.

Поглеждайки Одра с избелелите си очи, тя изрече с немощния си глас:

— Когато милата ми Едит почина, Алиша пренесе всичките й книжа от „Хай Клъф“. Но аз ги взех при мен, защото исках да ги запазя за теб, Одра, когато пораснеш.

Франсис Рейнолдс спря уморено, усмихна се слабо и поклати посребрената си глава.

— Бедното ми дете… Имаш много ентусиазиран вид, но се страхувам, че сред книжата на майка ти няма нещо кой знае колко важно. Само стари писма, кръщелното й свидетелство, документът от сватбата, няколко снимки. Май че това е всичко.

Одра помръкна.

— Както и да е, ще ги взема.

— Разбира се, мила моя, нали затова съм ги пазила през всичките тези години. — Погледна Винсънт и го помоли: — Книжата са в куфарчето там, на пода. Бихте ли ми го подали?

— Веднага — отвърна той и скочи на крака. След миг се върна, изпълнил молбата на възрастната жена.

— Не, не на мен. Всъщност дайте го на Одра. Книжата са нейни, Винсънт.

Поемайки куфарчето от него, Одра, забеляза инициалите на майка си, изписани със златни букви между ключалките. Отвори ги, погледна вътре, докосна най-горните листове, а после реши да разгледа всичко, когато останат сами в стаята си в хотела „Белият лебед“.

— Задължена съм ти много, че си ми запазила книжата, лельо Франсис.

Старата жена се усмихна и кимна.

— Сигурна бях, че ще се отбиеш при Алиша — изрече тя със слабия си глас. — Предполагам, че си отишла да прибереш бижутата на майка си.

— Да. — Одра замълча с неудобство, страхувайки се да каже нещо повече. Погледна косо към съпруга си за помощ.

Винсънт реагира веднага.

— Всичко е наред и другата седмица ще наемем камион с братята ми, за да приберем мебелите и другите неща на Одра.

Франсис Рейнолдс ги изгледа, светнала и доволна. Пресегна се към бастуна си и предложи:

— Хайде да отидем в трапезарията. Искам да си изберете някой сребърен предмет за първия ви дом.