Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (19)

Осемнадесета глава

Ирен Бел спря на прага на трапезарията в „Калфър Хаус“ и дъхът й секна от изненада.

Този следобед красивата стая с кадифени тапети и с антични предмети бе придобила особена хубост. Това се дължеше на коледната украса, направена от Одра в нейно отсъствие.

Бел току-що се бе върнала от двудневна командировка в Лондон и сега стоеше възхитена пред празничната украса.

Тя забеляза, че Одра не бе използвала сърма и блестящи украшения, а декоративното й умение бе обърнато към природата. Изобилстваха гирлянди и клонки от вечнозелена растителност и имел, както и от традиционния глог, завързани и драпирани с виненочервено кадифе и златисти панделки. В кристални купи за компот бяха наредени пирамиди от плодове, елхови клонки и орехи. Навсякъде бяха поставени бели свещи, а от двете страни на камината се кипреха две малки елхички. Върху тях се спускаха панделки и гирлянди в цветовете на дъгата, а съдовете, в които бяха набучени, бяха покрити със златиста лъскава материя.

Всъщност цялата украса беше старовремска. В нея имаше нещо викторианско, което Ирен смяташе за изключително очарователно. Както винаги, тя беше впечатлена от художническия талант на Одра.

„Чудя се как да я възнаградя за тази великолепна работа, запита се Ирен, хвърляйки последен поглед на стаята, преди да се обърне. Не мога да й предложа пари — тя ще се обиди. Прекалено горда е. Утре трябва да й измисля много специален подарък, освен коледния, който сме й приготвили.“

След като премина през антрето с обичайната си енергична походка, Ирен се изкачи по стълбите, като знаеше, че бившата гувернантка на детето й сега е в детската стая с него, освен ако вече не си е тръгнала.

Двамата седяха край масата близо до огъня, с кутия с бои и скицник пред тях, и се стреснаха, когато Ирен влезе с думите:

— Здравейте.

— Мамо, мамо! Върна се! — Теофилъс изтича и радостно се хвърли към нея. Ирен целуна детето по косата и го притисна към себе си, после се усмихна на Одра.

— Добър ден, мисис Бел.

— Много се радвам, че си още тук, Одра. Току-що видях трапезарията и украсата. Стаята е прекрасна, наистина прекрасно! Поздравявам те.

Удовлетворение се изписа по бледото лице на Одра.

— Благодаря, но имах и няколко помощници, които пожелаха да направят по нещо.

— Наистина?

— Да, Бел. Тео и Доди, да не говорим за Кора.

— Кора? Ти си смелчага. — Ирен поклати глава. — Не искам да прозвучи зле възпитано, но като че ли с всеки ден бедното момиче става все по-несръчно. Колко мило от твоя страна, че си я включила и нея, Одра.

Ирен и Тео тръгнаха към масата, където и двамата седнаха.

— Ентусиазмът на Кора си заслужаваше риска, мисис Бел — започна да обяснява Одра. — Сърцето й щеше да се скъса, ако не я бях помолила да стори нещо. Всъщност тя помогна на Тео да направи гирляндите.

— Работата беше съвсем безопасна, мамо — обади се Тео. — Одра каза, че не рискуваме нищо, тъй като Кора би могла да счупи само някое клонче. Освен това аз я наблюдавах.

— Сигурна съм, скъпи. — Ирен сподави една весела усмивка и се обърна към Одра: — Просто не мога да ти опиша колко ценя труда, който си положила. След като готвачката е неразположена, мистър Аджитър се разболя от инфлуенца, а и се наложи спешно да отида до Лондон, в началото на седмицата просто се бях видяла в чудо. Нямам представа как щях да се справя, ако не беше дошла да ми помогнеш с украсата, Одра. Милата ми! А и сме планирали толкова вечери, че се чудя какво ще правя без иконом по Коледа. — Луничавото лице на Ирен се помрачи, но веднага след това светна. — Както и да е, някак ще се справя. Човек не бива да се тревожи за такива дреболии. — Ирен погледна Одра на светлината на огъня. — Колко съм недосетлива, даже не те попитах как си със здравето. По-добре ли се чувстваш?

— Благодаря, оправих се напълно.

— Но изглеждаш слаба, както в понеделника, когато дойдох у вас да те видя.

— Съвсем добре съм, мисис Бел.

Тео се обади:

— Виж, мамо, Одра ми показваше как да нарисувам пейзаж. — Той бутна скицника към нея.

Свеждайки очи надолу, Ирен кимна.

— Много добре, миличко, много добре. — Погледът й се задържа на лявата страница, където Одра беше нарисувала простичък пейзаж, за да може той да гледа от него. В простотата на композицията му се съдържаше абсолютно съвършенство. Ирен дълго го гледа, смаяна от нежната му красота и от отражението на светлината, която бе уловена върху хартията. Най-накрая, вдигайки очи към Одра, каза: — Прекрасен е… Не съм ли виждала нещо подобно и по-рано?

— Да, бях нарисувала една картина като тази, и тя висеше в стаята ми, докато работех тук.

— Разбира се. Ако не се лъжа, беше дала на онзи пейзаж някакво необикновено име.

— Мястото на спомените — изрече Одра много меко. — Картината е със смокиновото дърво на склона срещу „Хай Клъф“, където ходехме на пикник със семейството ми.

— Да, сега си спомням. — Като се наведе към нея, Ирен й каза с категоричен и ясен глас: — Ти си забележително талантлива художничка, Одра. Не мога да разбера защо не продължаваш да рисуваш.

— Не съм чак толкова добра — отвърна Одра и се засмя стеснително. — Това ми е само хоби.

— Би могло да ти бъде и професия.

— Не, мисис Бел, силата ми е като медицинска сестра. Знаете какво каза старшата Ленъкс — че имам истински талант в това отношение.

— Да — изрече Ирен замислено и след известна пауза продължи: — Предполагам, че Винсънт още не е променил решението си и не е съгласен да работиш като медицинска сестра.

— За съжаление е така. — Одра сведе очи, а после отвърна поглед.

Като разбра, че попада на хлъзгава почва, Ирен реши за известно време да остави настрана темата. Замисли се дали Одра и Винсънт нямат някакви други неприятности, освен различията си по въпроса за работата й в болницата. В началото на седмицата Одра изглеждаше необикновено тиха и затворена в себе си. Сигурно това се дължеше на неотдавнашното й заболяване от инфлуенца. Може би е малко изтощена от болестта.

В това време Одра казваше:

— Като споменахте съпруга ми, се сетих, че наистина трябва да тръгвам. Нали ще ме извините? — Погледна към часовника. — О, боже. Вече е почти четири и половина. Винсънт се връща от Йорк в седем.

— Защо е ходил в Йорк? Какво е правил там? — попита Тео. Той винаги се интересуваше от Винсънт, тъй като много му бе допаднал.

— Теофилъс — сгълча го майка му, — знаеш, че не е прилично да задаваш лични въпроси.

— Няма нищо — каза Одра, а после обясни на детето: — Замина с мистър Варли, нали знаеш — собственика на строителната фирма. Отидоха там във връзка със строежа на шоколадовата фабрика.

— О, колко хубаво! И на мен ми се ходи в шоколадова фабрика. Смяташ ли, че Винсънт ще ти донесе кутия с „Блек Меджик“? Те са ми любимите. — Тео я погледна с надежда.

— Знам, но не мисля, че там ще им раздават шоколади, Теофилъс — отвърна тя с уморена усмивка и се изправи.

— Одра, не си отивай! — умоляваше я Тео. — Ами ние вече почти не се виждаме.

Одра нежно погали русокосата му глава.

— Не е съвсем вярно — отговори му тя. — Освен това вече си голямо момче, ходиш на подготвително училище и нямаш нужда от гувернантка. Седемгодишен млад мъж си, Тео.

— Но ти обеща да бъдем много големи приятели.

— А не сме ли такива? — Одра се наведе и го целуна по бузата. Момчето обви врата й с ръце и се притисна към нея.

Ирен Бел се обади:

— Теофилъс, не се дръж като бебе. Много добре знаеш, че след като се омъжи, Одра вече си има други задължения.

— Да — прошепна той с неудоволствие и пусна Одра неохотно.

— Няма ли да се готвиш за пантомимата в Големия театър в Лийдс? — подкачи го Ирен, а очите й блеснаха дяволито.

— Мамо! Това беше моята изненада! От няколко дни мъча мозъка си с този въпрос! — възкликна детето, скачайки от стола.

— Тичай да измиеш ръцете и лицето си, Тео! Смени и ризата си. Тази е изцапана с боя — нареди майка му.

— Довиждане, Тео — каза Одра от прага и му изпрати въздушна целувка.

— Довиждане, Одра. Не забравяй, че утре имам парти. Моля те, накарай Винсънт да дойде с теб. Нали няма да забравиш?

— Ще направя всичко възможно.

Докато слизаха заедно по стълбите, Ирен каза на Одра:

— Тео има слабост към Винсънт, усещаш ли?

— Да, и смятам, че чувството им е взаимно.

— Съпругът ти като че ли се проявява много добре при Варли.

— Така е. Мистър Варли го харесва, а Винсънт има набито око и, що се отнася до архитектурата, е с необикновено чувство за перспектива. Много пъти съм му казвала, че е роден строител.

— Да — съгласи се Ирен, която не искаше да притесни Одра с това, че Винсънт само говореше, че иска да се запише в курса, но така и не го бе направил.

Оглеждайки лицето на Одра отблизо, Ирен забеляза нещо в яркосините й очи. Беше някакъв особен поглед, който я обезпокои. „Прекалено угрижена е“, помисли си Ирен интуитивно. Пресегна се, докосна леко рамото на Одра и я попита:

— Ти добре ли си, мила моя?

Одра се поколеба. За част от секундата беше на границата да се довери на Ирен Бел, но после промени решението си. Интелигентността й подсказа, че Ирен Бел не би могла да й помогне. В нейното положение никой не би могъл да го стори.

Одра се усмихна пресилено.

— Благодаря ви за вниманието, мисис Бел, но всичко е наред.

— А със здравето как си? — продължи да се интересува Ирен, тъй като не беше убедена, че й се казва истината.

Последва известно мълчание, преди Одра да кимне, може би прекалено силно и прекалено старателно.

— Изведнъж пребледня много — настоя Ирен намръщено.

— Последици от инфлуенцата. Все още се чувствам малко уморена.

Одра бързо отвори гардероба, извади отвътре сивото си вълнено палто и го облече, сложи си шапката и ръкавиците, и тогава попита:

— Искате ли да дойда малко по-рано на Коледа? Може би бих могла да помогна с нещо на партито на Тео.

— Наистина има за помагане, Одра. Ще ти бъда много благодарна, ако се завъртиш на партито на Теофилъс. Ще дойдат още девет терористи като него, представяш ли си?

 

 

Почти веднага, след като вратата се затвори зад Одра, тя пак се отвори. Ирен беше на половината от стълбището. Обърна се и видя съпруга си.

— Томас, скъпи! Днес се връщаш рано и това е прекрасно! — Спусна се надолу по стълбите, пресече мраморното антре и се намери в прегръдките му.

— Добре ли пътува, Ирен?

— Да, Томас, ще ти разкажа всичко след малко, когато се настаним удобно и си пийнем. Но първо се съблечи, а после ще ти покажа украсата, която Одра е направила в трапезарията.

— Когато завивах по алеята, я видях, че излиза оттук — отбеляза Томас, сваляйки шала си. — Накарах Робъртсън да спре и й казах, че ще я откара у тях, ако само ме изчака да сляза. Но тя не искаше и да чуе. Много е независима и горда, нали?

— Изключително — съгласи се Ирен.

Хвана съпруга си под ръка и го поведе към трапезарията.

— Одра не ми изглежда добре и имам чувството, че не е толкова щастлива с Винсънт, колкото се опитва да ме увери.

— Хм-м. Хубаво момче е Винсънт Краутър. Може обаче да е разглезен от майка си и от тези негови сестри, които така безумно го обичат. Да не говорим за жените — в минало време, разбира се. Да, Ирен, не си представям, че е лесно да се живее с такъв млад фукльо. Освен това той е от друга класа.

— Томас! — възкликна Ирен, изведнъж отдръпвайки се от него. — Знаеш, че не понасям такива приказки — класовите предразсъдъци направо ме изкарват от кожата ми.

— Но ти не можеш да промениш природата на англичанина… Тя е като болест. Впрочем, хората от по-низшите класи са също толкова лоши, както и аристократите. Те също са сноби — по свой собствен начин. — Усмихна й се малко кисело. — Но каквото и да казваш, произходът има страшно голямо значение, скъпа. Одра е лейди и възпитанието й личи от километър. За съжаление Винсънт винаги ще й действа като спирачка.

Томас Бел сви рамене.

— Те обаче са женени и проблемите им не са наша работа.

— Но аз много я обичам.

— Знам.

Съпрузите спряха на прага на трапезарията.

— Ето! — извика Ирен, представяйки стаята с жест.

За миг мъжът й се закова на място.

— Но тя е невероятно красива! — най-после успя да изрече.

— Много оригинално, направо дъхът ти замира. — Ирен въздъхна дълбоко, а Томас я изгледа с любопитство.

Ирен го погледна в очите и лицето й придоби объркано изражение.

— Одра смята, че има дар да бъде медицинска сестра. Но това не е вярно. Тя просто е много добра, и това е всичко. Разбира се, ако й кажа, тя никога не би ми повярвала, след като Маргарет Ленъкс й е внушила нещо съвсем различно.

Обръщайки очи към трапезарията, Ирен каза:

— Ето, в това е истинският й талант, Томас, но тя не го разбира и не мога да си представя защо. Каква загуба на талант! Това е най-тъжното от всичко.

— Тъжно е. Бедната Одра, тя никога не е имала каквито и да е възможности. Животът направо е връхлетял върху нея, докато е била почти дете…