Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (15)

Четиринадесета глава

— Моля ти се, Винсънт, ставай — умоляваше го Одра, разтърсвайки рамото му.

Той се размърда в леглото, обърна се по гръб и отвори очи, примигвайки към светлината, която се процеждаше през тънките пердета.

— Защо?

— Много добре знаеш защо — възкликна Одра, опитвайки се да скрие раздразнението си. — Гуен ще дойде на вечеря.

— Може и да дойде.

— Миналата неделя грешката беше моя — бързо изрече Одра. — Объркала съм датите.

Той я изгледа скептично, но не каза нищо.

— Моля те, Винсънт — настоя тя по-високо, — стани.

В отговор той се пресегна и я улови за китката. Придърпа я към себе си, прегърна я и прошепна до бузата й:

— Ела при мен за половин час.

Одра започна да се дърпа.

— Не мога, много добре знаеш. Не е сега моментът.

— Искаш да кажеш, че не искаш — изрече той и веднага я пусна.

Изправяйки се бързо, Одра отстъпи от леглото и го изгледа начумерено.

— Много си несправедлив.

— Глупости. Напоследък се държиш студено с мен.

Тя се изчерви.

— Не е така. Ти винаги избираш неподходящ момент.

Той извърна очи към будилника върху бамбуковата нощна масичка.

— Какво му е лошото на четири и половина в неделя следобед? На мен ми се струва, че това е идеално време.

— Очакваме гостенка.

— О, да. Госпожица Гуен Торнтън — изрече язвително той и добави: — Не знам какво виждаш у Гуен, че си хукнала по нея.

— Не съм хукнала по нея!

— Точно така е. Започвам да мисля, че предпочиташ нея пред мен.

— Не говори нелепости! — извика Одра, гледайки го изненадано. — Знаеш, че не е вярно. — Изведнъж му се ядоса и продължи сърдито: — Както и да е, не съм в настроение да идвам в леглото и да се любим, особено след държането ти през последните няколко седмици.

— Моето държане? За какво, по дяволите, говориш? — Винсънт седна в леглото и я зяпна, а зелените му очи започнаха да хвърлят мълнии.

Одра поклати глава много бавно и преглътна гнева си към него.

— Ти просто не знаеш какво да правиш, скъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Винсънт, невъзможен си. Понякога ме подлудяваш. Чудя се например на изпълненията ти всяка неделя по обяд. Отиваш в кръчмата с братята си и за теб няма никакво значение, че се връщаш след два часа, след като си обещал да се върнеш най-късно в един. А после започваш да ми викаш, защото обядът не бил излязъл както трябва… Като че е моя грешката.

— Днес не съм се карал.

— Така ли! Всъщност алкохолът е виновен, тъй като изкарва най-лошото от теб, прави те агресивен и обидчив.

Той беше готов да не обръща внимание на критиката й, но промени решението си.

— Не ми изнасяй лекции — сряза я остро. — Това не ми харесва. Аз съм мъж, не съм дете. В неделя винаги съм ходил на кръчма — още откакто станах на осемнайсет, и сега нямам намерение да спра. Нито заради теб, нито заради когото и да било. Всъщност в неделя всички ходят на кръчма — това е стара английска традиция.

„Само сред работническата класа“, помисли си тя и веднага намрази себе си за самата мисъл, тъй като ненавиждаше всякакви предразсъдъци у хората.

— И още нещо… — продължи Одра, набрала смелост. — Снощи пак ме остави при майка си да те чакам, докато ти отиде да обикаляш кръчмите с братята си…

— Беше рожденият ден на Бил — прекъсна я той високомерно, впрегнал всичките си отбранителни сили.

— Вярно е и аз не ти се сърдя, когато празнуваш някой подобен случай. Но миналата събота не беше рожден ден на Бил, нито пък предишната или пък по-предишната, когато пак излезе без мен.

— Снощи нямаше нужда да стоиш при майка ми. Можеше да отидеш с Лорет на танци. Тя те покани, нали?

— Не съм омъжена за Лорет, а за теб.

Той въздъхна тежко и сви устни раздразнено.

— Надявам се, това не означава, че през останалата част от живота си трябва да стоя вързан за полата ти двайсет и четири часа на ден. Повярвай ми, няма да го направя!

Отговорът на Одра беше на върха на езика й, но тя се запита защо се ядосва и се разправя с него точно сега. Гуен щеше да дойде след около час и тя искаше атмосферата в къщата да е спокойна. Страшно й беше необходимо Гуен да не остане с впечатлението, че между двамата с Винсънт нещо куца…

Затова отиде до вратата на спалнята и приключи спора с репликата:

— Имам още малко работа — и побягна надолу по стълбите, преди той да успее да отговори каквото и да било.

Като отхвърли мислите за неотдавнашните промени в отношенията им, тя се развъртя в кухнята, която служеше и за приемна в четиристайната им къща на „Пот Лейн“. След като покри масата в центъра на стаята с най-красивата си дантелена покривка, Одра извади няколко съда от порцелановия сервиз, който семейство Бел им бе подарило за сватбата, и започна да слага масата за вечеря.

Щом свърши, погледна към решетката в центъра на камината и се запита дали вече да не запали огъня, тъй като в септемврийските вечери ставаше студено. Одра си спомни, че й трябват свежи цветя, за да сложи на масата, както и на масичката в малката всекидневна. Отиде до работната маса под прозореца, извади ножиците от чекмеджето, взе кошницата за цветя и излезе.

Къщата нямаше име, а само номер — трийсет и осем, написан на зелената врата, и бе една от трите в задънената уличка зад Кулите на Ъпър Армли. Всяка къща имаше малка градинка, а в тази на Одра имаше най-много цветя, тъй като предишните наематели ги бяха гледали години наред. Тя също усърдно се грижеше за растенията, откакто през юни се преместиха тук, дори засади някои нови и направи и други подобрения.

Последните летни рози бяха разцъфнали с разкошни пъпки на фона на тъмната земя. Одра се наведе над храстите и вдъхна дълбоко аромата им. Беше наситен и сладък, малко тежичък и от него леко й се зави свят. Започна много внимателно да реже розите, тъй като не искаше да счупи листенцата им. Набра от бледожълтите и розовите, защото те вехнеха по-бързо от останалите.

— Нямаш представа колко си хубава, любов моя! — измърка Винсънт от вратата на къщата.

Тя вдигна очи, а той й изпрати една от най-подкупващите си усмивки.

Одра се засмя в отговор, тъй като разбра, че искат да й се извинят.

— Благодаря. — Изправи се с кошницата и тръгна към него по градинската пътека.

Очите му не се откъсваха от лицето й. Когато тя застана пред него, той я прегърна нежно и я въведе вътре. След като затвори вратата и взе кошницата от ръцете й, той я привлече към себе си и започна да я целуна силно и страстно.

Одра се притисна към него и отговори на целувките му. Сега го направи с желание. Неочаквано цялата й събрана неприязън се изпари. Помисли си: „Обичам го, той ме обича и всъщност само това има значение. Ще изгладим различията си. Няма начин да не успеем“.

След малко той отдръпна лицето си от нейното и усети изненадания й поглед. Стори му се, че сините й като метличина очи са потъмнели, и, както винаги, издаваха вътрешното й настроение. Гледаше я напрегнато, изследващо.

— Имаш ли представа колко те желая понякога? — запита я дрезгаво.

— Мисля, че да. — Тя постоя нерешително, а после прошепна: — И аз чувствам същото към теб.

Винсънт се усмихна, тъй като знаеше колко й е трудно да изговаря подобни неща. Плъзгайки пръст по бузата й, предположи:

— Вероятно Гуен няма да стои до късно.

— Разбира се. Утре е понеделник и тя е на работа.

Винсънт пак я прегърна и прошепна в ухото й:

— Хайде да си легнем рано, мисис Краутър.

— Съгласна съм, и още как!

Той я притисна, а после изведнъж я пусна и тръгна към вратата.

— Ще се върна за вечеря.

— Къде отиваш? — запита тя изненадана.

— У майка ми.

— Но защо?

— Обещах на Франк да му помогна да попълни документите си за военната служба… Татко най-после му разреши да отиде в армията и той е много възбуден, нашият Франк. Знаеш колко му се иска да го приемат в кавалерията и да отиде в Индия. Не казвам, че го виня. Особено като знам какво е положението сега в тази проклета страна. Толкова мъже са безработни и всеки ден все повече остават на улицата.

Одра застина.

— Но ти си добре при Варли, нали? Те нямат проблеми, а, Винсънт?

— Не, слава богу, нямат. — Усмихна й се успокоително. — Тъкмо сега строим проклетата къща на оня старец Пинфолд и неговата госпожа. Както и да е, не тревожи главицата си с такива неща. Това е моя работа, тъй като аз съм мъжът в семейството. — Изпрати й въздушна целувка и й се усмихна широко. — Довиждане, скъпа, ще се видим по-късно.