Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (51)

Петдесета глава

Въпреки че Майлс й беше казал да не се разстройва, през следващите двайсет и четири часа, докато се подготвяше да замине при родителите си в Йоркшир, Кристина само за това мислеше.

Тревожеше се за Майлс, за себе си и за детето. Чудеше се какво да прави с бебето.

Кристина знаеше, че Майлс Съдърланд я обича с цялото си сърце и че не би искал тя да абортира. Дълбоко в себе си беше сигурна, че той искаше бебето. Но самата тя беше твърде зряла и прагматична, за да е наясно, че над всичко стоеше политическата му кариера.

Веднъж й беше споменал — не в пламъка на страстта, а по време на една от тихите им разходки сред природата:

— Ти си моят живот, Кристи.

Но това не беше точно. Политическата му кариера беше неговият живот. И тя никога не би поискала да се откаже от тази кариера.

Ако го помолеше, той би размислил, даже би могъл и да го направи. Но един ден щеше да съжалява, а тя — още повече. Да поиска от човека, когото обича толкова много, да се откаже от любимата работа, би означавало, че въобще не го обича.

Политиката и Майлс Съдърланд бяха така свързани, че не можеха да бъдат разделени. Майлс би повехнал без избирателите си, без политическите си приятели, без Камарата на общините, без живота на арената на борбите. Веднъж Уинстън Чърчил беше казал за себе си, че е дете на Камарата на общините. Същото важеше и за Майлс Съдърланд.

„Всъщност аз съм неговата дилема“, помисли си Кристина следващата вечер, когато се прибираше от модната къща. Сутринта Майлс бе тръгнал за Съфък, любящ и загрижен, както когато му съобщи новината. Тя бе привършила покупките си за Коледа и бе отишла в офиса си, за да разпише някои чекове, да раздаде подаръци и да присъства на коледното парти, което Жизел бе организирала за персонала.

Сега нямаше какво да прави, освен да се тревожи до сутринта, докато потегли за Лийдс. След като закачи палтото си и запали огъня, който мисис Грийн — прислужницата, бе подготвила по-рано, отиде в кухнята. Не беше особено гладна, но знаеше, че трябваше да хапне нещо, затова отвори кутия с доматена супа. Докато чакаше да се загрее на газта, си направи сандвич с пушената сьомга, останала от предишната вечер.

След десет минути Кристина отнесе вечерята си във всекидневната и я изяде пред вече разгорелия се огън. В главата й се въртяха най-различни варианти. Можеше да остави бебето и да рискува да изгуби Майлс. Но би могла и да абортира. Или да изчезне в друга страна, да роди и да живее в чужбина до края на живота си. Понякога Майлс би могъл да й идва на гости.

Стана и започна да се разхожда из стаята. Нито една от тези възможности не можеше да бъде изпълнена. Имаше само едно решение — Майлс да принуди Кандида да му даде развод, за да могат да се оженят. Разбира се! Защо предишната вечер тя и Майлс не се сетиха за това? Само защото и двамата се бяха примирили, че тя никога няма да му даде развод. Но все пак нещо би могло да се постигне. Кристина се върна до стола край камината и малко се успокои за първи път от няколко дни насам.

Сложила ръце на корема си, тя се замисли за бебето. За тяхното бебе. С възторг си представи как част от Майлс сега растеше в нея. Щеше да роди бебето. Ще се омъжи за Майлс. Трябваше да стане. Това беше решението.

Пронизителният звън на телефона я накара да подскочи от изненада.

— Кристи, любима, как си?

— Майлс, чудесно се чувствам. Току-що ми дойде блестяща идея.

От другия край на жицата долетя смехът му.

— И на мен. Но първо кажи твоята.

— Трябва да отидеш — знаеш при кого — и да я накараш да ти върне свободата.

— Винаги съм знаел, че те обичам за нещо, и очевидно е заради ума ти! Изглежда великите мозъци мислят еднакво. Тази вечер и аз стигнах до същото решение и едва изчаках да мине вечерята, за да ти позвъня. Отново ще се видя с Кандида, веднага, щом тя се върне от Шотландия. Ще го уредим, ще видиш. Всичко ще е тип-топ.

— Изведнъж се почувствах много по-добре. Все пак Коледата няма да бъде толкова лоша.

— Защото съвсем скоро, другата седмица, ще бъдем заедно. Сигурна ли си, че не искаш да ти се обадя в Лийдс?

— По-добре недей. Не бих искала да им обяснявам кой си. Знаеш какви са родителите.

— Обичам те, Кристи.

— Весела Коледа, Майлс.

— Накъде, мис? — попита шофьорът на таксито, след като сложи куфара й в багажника.

— Към гарата, моля.

— Готово, мис.

Кристина се настани удобно, оправи полите на палтото си и се загледа през прозореца. Беше започнало да вали сняг. Дали валеше и в Йоркшир?

Погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да хване в десет и трийсет влака, който пътува за Донкастър, Лийдс и Харогит. Най-добрият сутрешен влак на север, който продължаваше до Единбург. „Шотландия“, спомни си тя и мислите й отново се върнаха към Кандида. Един ден Майлс щеше да бъде свободен. Щяха да се оженят. Тя ще роди детето им. Плъзна ръка върху корема си. Беше плосък. Още нищо не си личеше. Но след няколко месеца щеше да е наедряла. Трябва да започне да си измисля дрехи за бременна…

Нито шофьорът на таксито, нито Кристина забелязаха как огромният камион се подхлъзна по заснежения път. Той удари колата откъм вратата на пътника, завъртя я и я запрати към един стълб.

Кристина излетя от седалката, удари главата си в стъклото, което я отделяше от шофьора, и се строполи на пода като купчинка.

Беше в безсъзнание, когато я извадиха от смачканата кола и я натовариха в линейка, за да я откарат в най-близката болница. Като по чудо раните й бяха леки, по-скоро охлузвания и натъртвания. Но един час, след като я приеха в спешното отделение, тя загуби бебето си.