Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (33)

Тридесет и втора глава

Кристина обикна малкото си жилище в Лондон.

Беше във висока и тясна сграда на „Честър стрийт“, недалеч от площад „Белгрейв“. Къщата беше на Ирен Бел. Кристина и майка й бяха отсядали в нея по-рано, когато идваха в Лондон, за да разгледат многобройните галерии и музеи там. Така че момичето вече добре я познаваше.

Ирен Бел даде под наем апартамента на Одра за четири лири седмично. Одра сметна, че е много изгодно. И наистина беше така, но на Кристина й беше известно, че мисис Бел с голяма неохота взимаше пари от Одра. Много повече би предпочела да не иска наем. Но, както обясни лично на Кристина, Одра никога не би се съгласила с такова предложение.

— Майка ти е много дръпната — й бе казала Ирен Бел. — Ако наемът не й се стори приемлив, тя ще се изпълни с подозрения. — Кристина се съгласи и двете заедно стигнаха до тази компромисна цифра.

Апартаментът беше на последния етаж на къщата. Всъщност представляваше преустроен таван във всекидневна, спалня, баня и кухня. Имаше отделен вход и бе самостоятелно жилище.

Първоначално Ирен бе направила това студио за дъщерите си, за да го ползват през различни периоди от живота си. За тях това беше временна квартира, както и за Тео, който, докато следваше в Кеймбридж, понякога отиваше в Лондон за уикендите. Русолявият малчуган — вече трийсетгодишен, беше станал адвокат и имаше кантора в Лондонското адвокатско сдружение. Неотдавна се бе оженил и с жена си Анджела живееха в къщата. Понякога Ирен Бел посещаваше сина си и снаха си, но, общо взето, рядко. Вече бе на седемдесет години, бяха минали три години от смъртта на Томас Бел и по тази причина тя рядко се осмеляваше да пътува. Обичаше да си стои в „Калфър Хаус“, а децата и многото й внуци я посещаваха там.

В деня, когато Кристина и Одра пристигнаха от Лийдс, къщата на семейство Бел беше пуста. Тео и Анджела бяха заминали на почивка във Франция, но мисис Бел бе дала на Одра връзка с ключове и им бе казала да се чувстват като у дома си.

Така и направиха, и сега, в края на първата седмица в Лондон, Кристина се настани в студиото под покрива. Триножникът, платната, боите и четките бяха разопаковани и подредени, както и книгите, останалите й принадлежности и дрехите й.

Те изпълниха големия гардероб в спалнята и всеки път, щом Кристина го отвореше, замираше пред красивите рокли, които нейната майка й беше ушила.

— Аз ще бъда най-добре облеченото момиче в Кралския колеж по изкуствата — каза Кристина на Одра късно в петък следобед, избра измежду дузината дрехи бисерносива копринена рокля и я сложи пред себе си, като се завъртя с нея пред огледалото.

— Надявам се — отвърна Одра и се засмя, наблюдавайки я от прага на спалнята. — Наистина, доста се потрудих.

— Милата ми майчица! Не знам как да ти благодаря за всички тези дрехи, за времето и усилията, които си положила, за да ги ушиеш, както и за парите, които си похарчила. Ти си истинско чудо, мамо!

— Не съм съвсем сигурна — каза Одра, като отклони благодарностите и комплимента. Но въпреки всичко изглеждаше доволна, когато влезе в стаята и седна на едно от двете широки легла.

Все още с копринената рокля, притисната до гъвкавото й тяло, Кристина попита:

— Какво ще кажеш довечера да дойда на театъра с нея, мамче?

Одра кимна одобрително.

Кристина закачи роклята на вратата на гардероба и каза:

— По-добре тогава да намеря обувките и чантата си към нея. Мисля да сложа черните лачени. И в случай че по-късно стане хладно, може би сивия копринен шал, който баба ми подари за рождения ден.

— Съмнявам се — възрази Одра, — днес беше много горещо. Всъщност смятам, че този уикенд времето ще се запази топло.

— Не говори така, мамо! — Кристина направи глезена муцунка. — Нали в неделя смятаме да отидем до замъка „Уиндзор“. Не примирам от радост, ако трябва да търпим знойна августовска жега, докато разглеждаме всички постройки.

Одра се усмихна и се облегна на възглавниците, наблюдавайки как дъщеря й вади необходимите за вечерта аксесоари. Помисли си колко е приятно да я гледа човек.

Светлокестенявата коса от детството й още преди години бе придобила наситен цвят на кестен с червеникав оттенък. Приликата с баща й се набиваше на очи. И макар че не беше красива в буквалния смисъл на думата, тя имаше привлекателно лице с ясно и правилно моделирани черти. От Одра бе наследила великолепната кожа. От Лорет — огромните сиви очи, меки и замислени. Кристина бе висока като всички от семейство Краутър — вече беше метър и седемдесет. Одра беше доволна. Винаги бе мразила себе си за това, че е ниска.

С привлекателната си външност и артистичната си дарба Кристина се беше превърнала в изключителна млада жена. Всички бяха съгласни с това. Независимо от предсказанието на баба й, че частното училище и свръхидеите на Одра ще я разглезят, това не се случи. Кристина не стана някое непокорно и своенравно момиче или пък снобка, нито обърна гръб на родителите си, предпочитайки компанията на приятелките си от колежа. Точно обратното. Тя имаше обичлив характер и все още обожаваше Одра и Винсънт. Обичаше да е с тях и ги смяташе за единствени на света.

Одра Краутър добре си бе свършила работата.

Освен че осигури на Кристина всичко, което беше във възможностите й, тя предаде на дъщеря си най-доброто от себе си. Отгледа детето си според нормалните човешки норми и му вдъхна чувство за чест, дълг и цел. Подобно на възпитанието, което самата тя бе получила, Одра я научи да се замисля и за другите. Но може би най-важното от всичко бе това, че тя даде на Кристина нещо с неоценима стойност — чувството за самооценка. Затова Кристина бе напълно сигурна в себе си.

„Тя има качества, си каза Одра, продължавайки да наблюдава дъщеря си как се движи из спалнята. Но, разбира се, в никакъв случай не е съвършена. Всъщност има ли такъв човек? Кристи е взела буйния темперамент на Винсънт, вкуса му към скъпи вещи, любовта към дрехите и дребните неща в живота. Но, общо взето, не е разглезена.“ Одра се усмихна. Колко пъти Елайза бе казвала: „Глезите детето, Одра, и ти, и Винсънт. Някой ден и двамата ще съжалявате. Пръчката е произлязла от рая“. Ехото от гласа на свекърва й прозвуча в главата й.

— Изглеждаш тъжна, мамо. Има ли нещо?

Одра се стресна и се изсмя кисело.

— Мислех си за баба ти. Тя винаги твърдеше, че плановете ми за теб били твърде нереални и че много нависоко съм летяла. И така нататък… Това бе любимият й израз, когато ти беше малка.

— Знам това, мамче. Тя е старомодна и здраво свързана с класата си стара жена. Но всъщност мисли за добро, мамо, а мен винаги ме е обичала. — Кристина се усмихна. — Нали съм единственото дете на нейния Буревестник?

— Буревестник ли?

— Да, така е наричала татко, когато се е родил и е бил малък. Не ти ли го е споменавала?

— Не. Имай предвид, че с баба ти никога не сме били близки, никога не сме се разбирали особено, а представите й за мястото на жената в света винаги са противоречали на моите.

— Какво искаш да кажеш?

— Баба ти винаги е смятала, че жените трябва… да се подчиняват на мъжете. Много преди да се родиш, тя се ужаси, когато й казах, че искам да продължа да работя като медицинска сестра. Заяви ми, че мое задължение е да си стоя вкъщи, да имам деца, да кърпя чорапи и да се грижа за баща ти.

— Вярвам, че ти го е казала, мамо. Тя никак не одобрява идването ми в Лондон и това, че ще уча в Кралския колеж. Смята го за прахосване на пари. Когато отидох да се сбогувам с нея и с дядо, тя каза, че това е страшно скъпо, аз трябвало да се откажа от изкуството си, да се омъжа и да имам деца — в момента, когато срещна първия подходящ кандидат.

— Съвсем типично за Елайза… — Одра се замисли, а след малко погледна Кристина открито. — Знаеш ли, Кристи, радвам се, че си амбициозна, че искаш да направиш кариера и да постигнеш много неща в живота. Всичко това може да стане. Всъщност няма нещо, което не би могла да постигнеш, ако не се помъчиш, ако не се отклоняваш от целта си.

Кристина я прекъсна и й се усмихна.

— Точно както ти си ме учила… Спомням си какво каза дядо онзи септември, преди да тръгна в училището на мис Мелър. Тогава баба, както обикновено, мърмореше. Той твърдеше, че си права в желанието си да стигнеш звездите. В това отношение винаги ти се е възхищавал, мамо. — Телефонът звънна, Кристина се обърна към малката масичка и вдигна слушалката.

— Здравей, татко. Как си? — Последва кратка пауза и тя се заслуша внимателно, после стрелна с поглед Одра, кимна и се усмихна. — Разбирам, татко. — Последва още една пауза. — Да, обядвахме във „Фортнъм“, а следобеда прекарахме в галерията „Тейт“, където са изложени картините на Търнър. — Кристина се засмя на забележката на баща си, а после рече: — Ето, предавам ти мама.

Одра взе слушалката от дъщеря си.

— Привет, Винсънт. Всичко наред ли е?

Усмихната на себе си, Кристина се измъкна. Мина през коридора и отиде в кухнята, свързана с всекидневната. Сложи чайника с вода да се топли на газта, извади от хладилника цикория, маруля и домати и започна да ги мие.

След няколко минути Одра се присъедини към нея.

— Да ти помогна ли?

— Всъщност няма какво толкова да се прави. — Кристина я погледна през рамо и отбеляза: — Честна дума, татко взе да прекалява — непрекъснато се тревожи. Винаги, когато говорим, ми повтаря да внимавам за всяка своя стъпка и все ми натяква: „Мисли, мила, мисли за бъдещето“. Не мога да разбера какво си е втълпил напоследък.

— Тревожи се, че ще живееш сама, предполагам. За него все още си малка. Не забравяй това.

— Хм-м — беше единственият отговор на Кристина, когато започна да бели домата. Изведнъж тя се разсмя и каза: — Когато се прибереш, ще ви изпратя огромна телефонна сметка, мамо. Татко се обажда всеки ден. — Разсмя се и я погледна дяволито. — Да не би отново да е започнал да те ухажва?

— Не ставай смешна! — възкликна Одра.

 

 

Вечерта Кристина заведе Одра да види любимите си артисти — Вивиан Лий и Лорънс Оливие. Двамата участваха в постановките „Цезар и Клеопатра“ на Шоу и „Антоний и Клеопатра“ на Шекспир. Двете представления щяха да бъдат играни в две последователни вечери.

По този начин Кристина направи своеобразен подарък на майка си.

Одра знаеше, че ще ходят на театър, но нямаше представа какво ще гледат и приятно се изненада, когато в автобуса Кристина й каза къде отиват.

— Няма смисъл да се види едната постановка, а другата — не. Затова купих билети и за двете, мамче. Така че утре пак сме на театър. Без право на обжалване!

— Много си разточителна, скъпа, също като баща си — каза Одра, но лицето й грейна от щастие.

— Това са първокласни представления. Заслужават си парите. Предстои ни незабравимо преживяване.

Одра едва сдържаше възбудата си, когато заеха местата си. Пресегна се, стисна ръката на дъщеря си и прошепна:

— Благодаря ти, Кристи… Ще запомня тази вечер.

 

 

Нито една от двете не усети кога изтече и втората седмица на Одра в Лондон.

Прекараха чудесно през тези топли августовски дни. Гледаха и други пиеси, ходиха на кино, посетиха музеи и много галерии.

Преди да тръгнат от Лийдс, Винсънт беше дал пари на Одра, заръчвайки й да отидат на ресторант и заради него. Изпълниха молбата му, като обядваха в едно малко бистро — „При Жак“. Имаше и дни, когато просто се разтакаваха из малкия апартамент или излизаха на разходки в Грийн Парк, гледаха витрините на „Бонд стрийт“ и се шляеха из „Хатчърдс“ — любимата книжарница на Одра. Но всяка минута бе скъпоценна за майката и дъщерята и бе пълноценно изживяна.

— Престоят ми в Лондон беше изключителен — въздъхна Одра в таксито, което ги отнасяше към гарата Кингс Крос.

— За мен също, мамо — отвърна Кристина и замлъкна натъжена. Изведнъж осъзна колко много щеше да й липсва майка й и че от този ден нататък тя щеше да бъде сама.

И двете бяха малко умърлушени, докато вървяха по перона към влака за Лийдс. Преди Одра да се качи, Кристина я прегърна и изрече с разтреперан глас:

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен, мамо. Имам най-прекрасната майка на света.

Изненадана, Одра се взря в Кристина.

— Но аз изпълних само задължението си.

 

 

Одра беше предупредила Винсънт да не я чака на гарата в Лийдс и, пестелива както винаги, тя взе трамвая за Ъпър Армли.

От мига, в който влезе в къщата, тя осъзна колко е тихо и това я потресе. Свали шапката си в антрето и почувства как сълзите, които сподавяше през целия ден, напълниха очите й. „Цялата светлина от живота ми изчезна…“

Винсънт също усети отсъствието на Кристина, когато вечерта се прибра от работа и седна на масата до жена си. Но не сподели с Одра, за да не я натъжава допълнително. Заля я с потоци от думи, за да я разсее. За известно време успя.

Но след вечеря, докато пиеха чай пред огъня, тя изцяло потъна в себе си. Той също. Чуваше се единствено пукането на съчките в камината.

Изведнъж Винсънт почувства, че трябва да поговорят.

— Нали е странно, че Кристи я няма? Толкова е тихо, Одра.

— Да.

— Е, момичето ми, тя вече си отиде — Винсънт леко въздъхна. — И надали някога ще дойде отново да живее тук…

Одра го изгледа намръщена.

— Аз не искам да идва, Винсънт. Ако го направи, за какво беше всичко досега?

— И ти си права. Когато тя дойде на бял свят, ти каза, че ще й дадеш всичко, каквото можеш. И го изпълни, скъпа.

Винсънт извади пакета с цигарите. Подържа го няколко минути, а после го остави на масата и се взря в очите й.

— Преживяхме много трудности, Одра.

— Да. Вярно е. — И тя го погледна в очите. — Мисля, че за нас това беше изпитание.

Той я изгледа напрегнато.

— Но се справихме добре. Нали, Винсънт?

Мъжът й кимна в съгласие.

— Смятам другия уикенд да заминем… Сега, след като сме сами няма какво да ни задържа тук, ти как мислиш?

— Къде да заминем? — учуди се Одра.

— В залива Робин Худ.

— Но защо? Какво ще правим там?

— Там прекарахме медения си месец… Все още не е късно за нас, нали, Одра? Нали можем да започнем отново и да си представим, че това е началото?

— Да опитаме…