Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (10)

Девета глава

Казваше се Винсънт Краутър и беше нещо като бунтовник.

Беше роден през 1903 година, пет минути преди полунощ на 12 юни, посред най-голямата гръмотевична буря в началото на новия век.

Здраво четирикилограмово бебе, той дойде на този свят с размахани юмручета, червено сбръчкано лице и яростни прояви на истински темперамент. Както докторът каза на акушерката: „Само силните гръмотевици навън могат да заглушат адския рев на това бебе!“.

По-късно майка му тайно го нарече „Буревестник“ и все пак тя бе толкова изненадана, колкото и останалите, когато немирното й дете се превърна в също такъв мъж бунтар, отцепник, винаги открояващ се сред останалите.

В известно отношение Винсънт беше родена звезда. Той привличаше хората към себе си със силата на личността си, с красотата и с очарованието си. Освен това притежаваше дар слово.

Първото от осемте деца на Елайза и Алфред Краутър, Винсънт се славеше с почти момичешката си красота. Когато малчуганът порасна, тази красота се превърна в мъжествена хубост. Още от шестнадесетгодишната му възраст жените направо лудееха по него. Той придоби голям опит с тях и отрано се научи на любовните и сексуалните игри. На двайсет и четири години Винсънт изглеждаше ослепително.

Блестящата му черна коса и тъмни вежди бяха в рязък контраст със светлата кожа и леката розовина на бузите. Имаше студени зелени очи, оградени от гъсти черни мигли, на които собствените му сестри му завиждаха.

Хубавият му профил се съчетаваше с изключително атлетично тяло. Беше висок метър и седемдесет и пет, беше мускулест, здрав и силен, без нито грам излишна тлъстина върху себе си.

Винаги безукорно облечен, Винсънт минаваше за конте. Обичаше дрехите и ги носеше със самочувствие. Където и да отидеше, навсякъде правеше впечатление. Печелеше особено на дансинга — с гъвкавата си фигура и с целия си външен вид.

Беше любимец на майка си. Братята и сестрите му знаеха това, но не ревнуваха. Всъщност до известна степен те го приемаха по същия начин. Неговите братя му се възхищаваха, а сестрите му го обожаваха.

Само баща му се отнасяше към него нормално, без да го поставя на пиедестал. Алфред Краутър обичаше първородния си син, но не хранеше никакви илюзии по отношение на него. Бивш старши сержант в Шотландския гарнизон, Алфред беше ветеран от две войни. Беше се сражавал с бурите на африканското бойно поле и с германците във Фландрия. Така той добре беше опознал мъжете и начина им на мислене, а синът му не представляваше изключение.

Алфред виждаше, че в момчето има много дяволитост, темперамент, както и голяма доза суетност. Той смяташе, че Винсънт е твърде хубав и това не е за негово добро. Но, бидейки реалист, Алфред си даваше сметка, че не би трябвало да се тревожи много за най-големия си син, роден да изглежда като някакво божество. Бащата вярваше, че онова, което е писано, ще стане. Фатализмът му идваше от неговата майка — ирландка. Докато още не беше пораснал, тя непрекъснато му казваше: „Това, което има да стане, ще стане, Алф, сигурна съм. За нас, бедните души, които живеят в този труден и жесток свят, всичко е предопределено“.

Бащата и синът бяха добри приятели. С удоволствие изпиваха по чаша бира в кръчмата през уикендите, често ходеха и на конни състезания в Донкастър и Йорк, особено през лятото. Обаче, независимо от мъжкото им приятелство, те не бяха чак толкова близки. Винсънт се доверяваше на майка си, тя му беше истинският приятел. И винаги щеше да си остане такава.

Като се оставят настрана доказаните му физически качества, Винсънт Краутър не беше глупав. Имаше остър и аналитичен ум, беше интелигентен, притежаваше и силна памет.

Но тъй като произхождаше от работническата класа, на четиринайсет години напусна общинското училище в Армли и си намери работа в шивашки магазин. Скоро там му доскуча, главно защото интересът му бе насочен другаде. Привличаше го изграждането на здания и му се искаше да следва архитектура.

След като напусна шивашкия магазин, работи известно време в местната тухларница, преди най-накрая да си намери място във фирма, която се занимаваше със строежи. Там започна да учи занаята. Харесваше му да работи на открито, изпитваше истинско задоволство и удовлетворение от това да вижда как сградите започват да се оформят и растат, как се претворява в дело планът на архитекта.

Понякога Винсънт си обещаваше, че ще се запише във вечерното училище в Лийдс, за да учи чертожничество, но все отлагаше поради по-приятни дейности. Нямаше определено хоби, но например много обичаше да танцува. Често човек можеше да го намери и облегнат на бара в някоя от местните кръчми, пиейки бира или изучавайки бюлетина на конните състезания, който излизаше всеки работен ден и му беше като библия.

В тази студена съботна сутрин в края на декември той беше потънал в любимото си четиво и се чудеше на кои коне да заложи на състезанието в Донкастър в един часа. Беше се замислил, пресмятайки достойнствата и слабите страни на треньорите, жокеите и конете.

Винсънт беше седнал в кухнята на дома на семейство Краутър в Армли. Той представляваше внушителна викторианска къща с тераса на два етажа и високи тавани. Кухнята — с прозорец, гледащ към двора и градината, беше голяма, уютна и гостоприемна. Беше богато и удобно мебелирана, според обичаите в областта.

Централно място в стаята заемаше огнището. То беше изградено с истински йоркширски размери, защото комбинираше открит огън и фурна до него. Имаше поставка за чайник или за тенджера над огъня, както и бойлер за топлене на вода. Всички тези съставки бяха подбрани в размери метър и половина на височина и също толкова — на ширина.

Около огнището имаше полица от тежко полирано дърво. Върху нея беше поставен хубав часовник, два месингови свещника, буркан за тютюн, лулите на Алфред и кутия с хартийки за цигари. Тежка месингова решетка обграждаше огнището. Всеки петък някое от момичетата я излъскваше и тя винаги блестеше като златна на фона на танцуващите пламъци, които се издигаха високо в комина. Два стола с облегалки за главата бяха поставени един срещу друг от двете страни пред огнището, върху широка черга с две кървавочервени рози на тъмнозелен фон.

Всъщност в кухнята изобилстваха розите. Те бяха любимите цветя на Елайза. Върху тапетите бяха нарисувани преплетени гирлянди от тези цветя, върху бюфета в ъгъла бяха наредени порцеланови чаши с рози, калъфките на възглавничките, нахвърляни върху зеления кожен диван до стената, бяха с избродирани пъпки на рози.

Стаята беше свежа и весела и обикновено тук се събираше семейството. Но тази сутрин бе необичайно празна.

Винсънт беше сам.

Беше доволен, че е тихо, за да може на спокойствие да избере възможните победители, без да го разсейва шумът, който създаваха братята и сестрите му.

Отпи глътка чай и продължи да се взира във вестника за надбягванията, мръщейки се съсредоточено. С тази работа се занимава близо час, като най-накрая направи своя избор, написа имената на конете върху листче и огледа списъка. Поклати бавно глава, доволен, после се пресегна към пакета с цигари.

Облегна се на стола и замислено запуши.

Най-ненадейно Винсънт отново си спомни за девойката. Тя се появяваше в съзнанието му, когато най-малко очакваше. Само веднъж я беше срещал, но щом затвореше очи, образът й ясно се появяваше пред него, и то с такива подробности, като че я познаваше отдавна.

Когато за пръв път я зърна, застанала до огъня пред енорийската зала, той инстинктивно разбра, че не е от онзи тип млади жени, с които един мъж може да си поиграе. Беше стабилна работа.

Тъй като обаче той не желаеше да се захваща сериозно с което и да е момиче, или пък да завързва връзка, която би го довела до ужасните окови на брака, онази вечер беше избягал в „Белия кон“, където поигра на зарове и пийна с момчетата. Но около десет часа нещо му стана и той изтича обратно в залата с надеждата да изиграе последния валс с нея; неговата непозната.

Колко срамежлива беше, колко свита и строга! Държанието й го скова и той излезе от залата обезкуражен и объркан от нея, чудейки се защо ли тя въобще се съгласи да танцуват.

Както и да е, но той не можеше да я забрави.

Винсънт въздъхна, дръпна от цигарата си и издуха колелца във въздуха. Гледайки ги как отлитат и изчезват, реши, че да мисли за тази миниатюрна Венера Милоска с бистри сини очи и прекрасни крака беше безнадеждно губене на време. Тя направо се изпари, също като колелцата пушек. От онази вечер той бе започнал редовно да се отбива за по няколко минути на танците, които се организираха в църковната зала. Търсеше я, отваряше си очите, когато ходеше по работа из Армли, но нито веднъж не я срещна. И още нещо — нито един от редовните посетители на танците в сряда и събота не знаеше коя е тя. През последните два месеца разпитва навсякъде за нея. Единствената информация, до която успя да се добере, беше, че русата й приятелка, също с неизвестно име, беше медицинска сестра в болницата. Като че ли това му помагаше! Не, нямаше никакъв шанс да срещне Сините очи.

„А може би така е по-добре, промърмори си той. Имам нужда от сериозна… Глупости! Нямам нужда от никаква сериозна връзка!“

В този миг външната врата се отвори с такъв трясък, че Винсънт подскочи. Леденият вятър се втурна в кухнята. С него влязоха Лорет и Маги — две от трите му сестри.

Бяха ходили до магазина, за да напазаруват за уикенда, и всяка от тях носеше по две препълнени чанти. Бяха облечени с тъмносините си палта, с барети в синьо-зелени карета и подобни дълги вълнени шалове. От студа бузите им се бяха зачервили, носовете им приличаха на черешки, а очите им блестяха толкова весело, че той им се усмихна.

— Здравей, Винсънт! — издекламираха хорово и му се захилиха.

— Привет, хубавици — отвърна той и възкликна: — За бога, затвори вратата, Маги!

— Извинявай — каза дванайсетгодишното момиче и я блъсна с крак. Тя се хлопна тъй, че матовото й стъкло издрънча.

— Внимавай със стъклото! — предупреди я Винсънт и поклати глава, малко ядосан.

— Съжалявам — измърмори Маги и последва по-голямата си сестра до плота към мивката, където двете оставиха чантите с покупки.

Обръщайки се към брат си и разкопчавайки палтото си, Лорет се обади:

— Тук е много тихо, Винсънт. Къде са другите?

— Горе по стаите или навън.

— Кой е горе? — запита Маги, както винаги любопитна. Съблече палтото си и го хвърли на дивана.

— Закачи го — нареди й Лорет и я изгледа остро.

Маги направи физиономия, но изпълни, каквото й беше казано, и отново попита:

— Кой е горе?

— Мама. Чисти предните стаи. Джек чете на Дани. Мама каза, че днес той трябва да остане в леглото, защото е настинал — обясни Винсънт.

— Знаех си! Нямаше как да не се разболее! — извика пискливо Маги и драматично завъртя очи. — Казах го на мама. Кашля през цялата нощ. Бедният Дани, той винаги е зле. Какво може да се очаква от него — дребосъче! — Момичето продължи да бърбори съчувствено с тон на възрастна жена и завърши със знаещ глас: — Децата, родени в климактериума, често боледуват.

Винсънт обърна глава, стараейки се да не се засмее. Маги беше истински чешит. Никой не знаеше какво щеше да измисли във всеки един момент. Баща им казваше, че е стара колкото планините.

Лорет обаче съвсем не се развесели и изгледа строго и неодобрително по-малката си сестра. Тя смяташе, че понякога Маги е нахалничка и че чува и вижда твърде много за възрастта си. Но сега Лорет си замълча. Отиде до гардероба и прибра нещата си. После си взе чаша от полицата над мивката и седна при Винсънт до масата. Вдигна чайника и си наля в чашата, като добави мляко и захар.

През цялото време Винсънт я наблюдаваше с обич. В момента той се тревожеше за бъдещето на Лорет. Само преди една година тя се бе омъжила за първия им братовчед Джими, но нищо не излезе от този брак. Преди три месеца тя се върна вкъщи. Още от самото начало Винсънт смяташе този брак за неудачен, а братовчед си винаги бе окачествявал като лигльо.

Лорет беше изключително приятно момиче, а тъй като беше двайсет и две годишна, тя бе най-близо до възрастта на Винсънт и двамата винаги се чувстваха много близки. Тя изглеждаше чудесно с русата си вълниста коса, с изразителното си лице и сивите очи — загадъчни и изпълнени с дълбоки чувства. Висока и слаба, тялото й беше „скроено“ като това на брат й. Но малката Маги най-много приличаше на него с черната си коса и големите зелени очи. Двайсетгодишната Олив — средната им сестра, повече приличаше на Лорет, но тя също имаше тъмна коса и бе взела светлосините очи на майка си. На осемнайсет години Олив се бе омъжила за ученическата си любов. Със съпруга си Хал живееха наблизо.

Маги също отиде при Винсънт и Лорет край кухненската маса. Тя застана до любимия си брат, сложи едната си ръка на рамото му, а с другата тръсна пакет цигари пред него заедно с рестото.

— Ето ти цигарите, Винсънт. И не ги изпушвай всичките наведнъж. Защото днес повече няма да излизам. Заради никого. Даже и заради теб. Това е! — Стовари се върху стола до него и го изгледа предизвикателно. — Ако искаш да знаеш, омръзна ми да ме смятат за момиче за всичко!

Той отхвърли глава назад и избухна в смях.

— Май тази сутрин си станала с дупето нагоре. Но ти благодаря за цигарите.

Лорет каза:

— Просто не мога да повярвам, че всички са излезли в ден като днешния… Навън е направо убийствено, Винсънт. Къде, по дяволите, са останалите?

— Татко отиде до бръснаря. Франк — любителят на конете, е в конюшнята на Хардкасъл и помага там… Ученият Бил отиде да върне книгите в библиотеката.

— Разбирам. — Лорет отпи от чая. Малко помълчаха, после тя попита: — Олив не е идвала тази сутрин, нали?

— Още не.

— Е, радвам се тогава, че не съм я изпуснала. Довечера се каним да ходим на танци и искам да се уговорим. — Лорет спря и се усмихна на брат си, защото й хрумна една идея. — Искаш ли да дойдеш с нас, Винсънт?

— Аз искам! — ококори се Маги срещу сестра си. — Нека да дойда с теб и Олив, Лорет! Моля те, моля те!

— Не може, много си малка. Е, Винсънт, какво ще кажеш?

Той поклати глава.

— Не смятам да дойда, но благодаря за поканата.

— Но защо не? — поинтересува се Лорет. — Ще ти хареса. Хайде, кажи, че ще дойдеш.

Той категорично отказа.

Маги заядливо занарежда:

— Той не иска да дойде там, Лорет! Твърде е цивилизовано за него. В събота вечер обича да ходи в кръчмата. По-първо се отбива в енорийската зала, за да хвърли поглед… Оглеждал всички момичета, така чувам. Обзалагам се, че затова стои пред огледалото и с часове се гласи. Не се изненадвам защо татко е изкаран от кожата си. Той е суетен, нашият Винсънт, и адски се харесва. Както непрекъснато се гледа в огледалото, човек би помислил, че е жена.

Винсънт я изгледа.

— Започваш да се превръщаш в малка досадница, знаеш ли това, Маги?

Маги замръзна на стола си и изписка:

— По-добре татко да не те чуе как ме наричаш, Винсънт! Или такъв ще ти прасне, че ще се намериш в средата на другата седмица!

— Ха! Големи яйца! — бе отговорът отсреща.

— Хей, вие двамата, умирете се! — скара им се Лорет намръщено, а на Маги се закани с пръст. — Правиш се на много голяма за възрастта си, затова от сега нататък, внимавай! А що се отнася до теб, Винсънт, престани да ругаеш. Нали знаеш, че мама не го понася.

— Е, добре де… — измърмори Винсънт, ядосан на себе си, че позволи на момичето да го нервира.

Маги, която истински се разкая, че го е разгневила, се облегна на масата, погледна красивото му лице и забеляза, че е навъсено. Огорчена от себе си, тя изрече меко:

— Съжалявам, Винсънт. — Пресегна се и стисна ръката му. — Хайде пак да бъдем приятели. Между другото, ти каза, че ще ми дадеш нещо, ако ти купя цигари.

— Ако не внимаваш, ще получиш шамар — изръмжа той.

— Никога повече няма да ти робувам! — задъха се Маги. — За последен път изпълнявам твоя поръчка, Винсънт Краутър! Ти не държиш на обещанието си.

По някаква причина, която не можеше да си обясни, той се разсмя. Очите му заблестяха, протегна ръка и разроши косата на сестричката си. После плъзна монета от шест пенса към нея.

— Ето ти, миличка, това е за касичката ти.

Маги засия.

— Ами, веднага ще ги похарча. Благодаря.

Винсънт се замисли, запали цигара и се обърна към другата си сестра:

— Не смяташ ли, че е време да уредиш нещата си с Джими, Лорет? Ходи ли да си намериш адвокат в Лийдс… за развода?

— Да, другата събота имам уговорена среща с един адвокат. Джими се съгласи на всичко — отговори Лорет.

— Татко много ще се зарадва, като го чуе! — обяви Маги, преди Винсънт да успее да каже нещо. — Той никога не е вярвал в този твой брак, Лорет. Твърди, че така се раждат идиоти… Искам да кажа, когато първи братовчеди се женят и имат бебета.

Лорет я зяпна. После пребледня и меките й сиви очи се изпълниха със сълзи. Постоя нерешително, след което се втурна към вратата за стълбището и я отвори.

— Ще отида да помогна на мама — изрече със задавен глас и изтича нагоре.

Този път Винсънт се вбеси на Маги.

— Ти никога ли няма да се научиш? Имаш толкова голяма уста, че и кракът ти може да влезе в нея.

— Сега пък какво лошо съм казала? Освен това татко никак не беше доволен, че тя се омъжи за Джими Уелс.

Винсънт скочи разтреперан. Изгледа смаяно малката си сестричка и едва се сдържа да не я удари. Идеше му да я разтърси, докато се осъзнае. Вместо това той каза:

— Много добре знаеш колко се тревожеше Лорет, че не можа да забременее.

Запазвайки хладнокръвие, Маги заяви:

— Ако това, което казва татко, е вярно, тогава по-добре, че не е успяла. Не е ли така?

Винсънт вдигна очи към тавана и изръмжа:

— Бабини деветини… Татко е старомоден, живее в отминало време. — Тръгна към гардероба и извади палтото си.

— Къде отиваш, Винсънт? — изкрещя Маги.

— Където и да е, само да се махна от теб.